Архивите говорят: осъдените евангелисти в съдебния фарс (1979 г.)

Д-р Вениамин Пеев

Напоследък се забелязва установяването на една твърде порочна практика в българския евангелизъм – себеизтъкването на някои пастири като единствените „герои”, преживели репресиите на тоталитарната система. През последните две-три години станахме неволни слушатели на такова биене в гърдите по някои малобройни форуми у нас и тиражирани реплики от рода на: „аз и моите роднини” можем да докажем с документи, че „сме единствените пострадали” от комунистите. Да не говорим, че подобни изявления противоречат на едно от основните християнски изисквания за публично смирение и скромност, но те противоречат преди всичко на обективната историческа истина. Архивните документи на такива самохвалковци, прономеровани и прошнуровани от ДС, обикновено съдържат двайсетина листа и макар че това е един количествен показател, той все пак красноречиво показва, че разузнавателните служби не са се интересували чак толкова от такива лица. Това, че някой донесъл нещо за тях и то било отразено в архивите по някакъв начин, се свежда според мен до жълтия метод на клепане за обикновени дейности от рода на проповядване, участие в евангелистки сбирки, боричкания за ръководни постове в рамките на конфесията и т.н. Съвсем другояче стоят нещата, ако в архивите на ДС има данни за хора, които са участвали в организирана отвън мрежа за разпространение на християнска литература и други материали, набавяне на технически средства за производство на духовна книжнина, връзки с чуждестранни емисари и предаване на нелегална информация за действителното състояние на отделните вярващи и евангелските общности у нас. Именно тези хора, често тенденционно забравяни и пренебрегвани от самохвалковците, са истинските герои на българския евангелизъм! А те са герои, защото платиха за дейността си, разследвана и осъдена от тайните служби и марионетна съдебна система, една много скъпа цена.

На тези почти анонимни за съвременната ни евангелска история, но истински герои е посветена настоящата статия. Тук ще се спра на онова, което се случва с осъдените евангелисти на процеса през 1979 г. по време на излежаването на ефективните им присъди. Моите разсъждения ще бъдат базирани на данните, които са достъпни за изследователя в архивите на ДС. Разбира се, ще подчертая, че нито аз, нито който и да било друг християнин би могъл да съпреживее истински страданията и униженията, през които са преминали тези достойни мъже – истинските герои на българския евангелизъм. А това е така, защото никой от нас не е преминал като тях през терора на милиционерското следствие, гаврата в съдебната зала и издевателствата в комунистическите зандани. Надявам се този факт да ни направи доста по-смирени в мнението за самите себе си.

В полезрението на тайните български служби

Тъй като в предишната статия от поредицата „Архивите говорят” се спрях на казуса с п-р Георги Тодоров, който е един от главните подсъдими на съдебния фарс през 1979 г., по-долу ще представя накратко съдбата на четиримата подсъдими редови евангелисти: Натанаил Цачев, Банчо Банчев, Димитър Жеков и Петър Янев. Нека най-напред обаче подчертая огромния риск, който те поемат. Разузнавачите на ДС съставят подробен план, актуализиран постоянно, за всеки един от тях, следят ги чрез внедрени агенти (близки, събратя по вяра, съседи и др.) и техника за подслушване и съставят за всеки отделно досие с внушителен писмен материал. Делото на Цачев съдържа 124 листа, делото на Банчев – 80 л., делото на Янев – 62 л. и делото на Жеков, което е най-кратко – 20 л. (т. VIII, 22-24). За четиримата обаче са писани още много донесения, рапорти, писма и т.н., които са съхранени в обемистия архив, разследващ дейността на „Славянската религиозна мисия” със седалише в Стокхолм (Швеция). Четиримата редови евангелисти са били едни от най-дейните членове на организираната група от ок. 25 сътрудници на тази мисия в България, която попада рано в полезрението на ДС и КГБ. Службите се интересуват също така и от връзките у нас с религиозната младежка организация „ОМ”, както и с други мисии.

Нека илюстрирам сериозността на риска, който са поели четиримата евангелисти с доброволната си мисионерска дейност у нас, като цитирам квалификациите и части от плановете на ДС за разследване и противопоставяне на тази дейност. На първо място, трябва да се има предвид, че мисионерската дейност, развивана у нас през годините на тоталитарната комунистическа система, бе квалифицирана от нейните служители „с окраска „вражеска агитация” (т. I, 4, 11 и др.). Това означаваше, че религиозна дейност на хора, занимаващи се с производството, внасянето и разпространението на религиозна литература, слушането на чуждестранни радиостанции, приемането на гости отвън и проведените разговори с тях – изобщо всеки вид контактуване с чужденци, които не хвалят социалистическия строй и неговата власт, попада под обвинението за „вражеска дейност”. Затова милиционерите изпълняваха разпоредбите на офицерите на ДС и нахлуваха в домовете ни, преобръщаха ги наопъки и конфискуваха по незаконен начин книгите с религиозно съдържание и техниката за печатане и размножаване без дори да съставят протоколи и списъци на иззетите неща. Затова се извършваха арести и се налагаха варварски наказания на онези вярващи – служители и миряни, които не се поддаваха на натиска и продължаваха този вид дейност, като я приемаха не „с окраската „вражеска агитация”, а като лоялно служение на Христа и Неговото дело.

Упоритостта и безстрашието на българските мисионери в Божието име дразнеше ДС и амбицираше нейните служители за безжалостно противопоставяне. В един от плановете на ДС през 1972 г., написан в единствен екземпляр, пише: „Да се установят всички мисионери на религиозната младежка организация „ОМ” и машинния парк, използвани за внасяне големи количества религиозна литература и се излезе с предложение за провеждане съвместни мероприятия с II главно у-ние за своевременното им разкриване и вземане оперативно отношение” (т. I, 17). Това мероприятие е интересно преди всичко с ръкописната отметка отстрани „изпълнено”, което подсказва, че мрежата от хора, внасящи и разпространяващи религиозна литература в страната, е била разкрита и има конфискувани микробуси и друг вид автомобили със специално пригодени за целта тайници. Можем само да гадаем какво се е случило с разкритите българи, които са получавали религиозните книги в онзи далечен период, но то не е било никак приятно!

Особена неприязън обаче ДС изпитваха към функционерите във и сътрудниците на „Славянската религиозна мисия” и други сродни организации. В споменатия План (1972 г.) под т. 10 е заявено: „Ще продължи провеждането на оперативни мероприятия съвместно с братските органи, за изучаване дейността на задграничните религиозни организации и централи – „Славянската религиозна мисия” в Стокхолм – Швеция; „Таен Евангелизъм” в САЩ и Института по религиозно възпитание в Австрия, с които работят братята Харалан и Ладин Попови” (т. I, 19). Как ще бъде осъществено ефективно това? В План от 1976 г. е решено съвместно с Окръжните управления на МВР-Бургас, Ст. Загора, В. Търново, Ловеч, Варна и Русе да се провеждат „активни мероприятия за изясняване и документиране дейността на обектите на ДОР „Евангелиста”, „Хиена”, „Алчния”, „Фанатик”, „Лентяй”, „Клеветник 3” и други активни връзки” (т. I, 198). Но ДС прилага и изпитания метод на „внедрените агенти”. А кои са те? Отговорът може да бъде открит в т. 11 на Плана от 1972 г.: „Ще се работи за подбиране на подходящо лице – мисионер, член на централното ръководство на секта петдесятници от задграница за вземане интервю, с което да разобличим дейността, провеждана от братя Попови” (т. I, 19). Оттук насетне започва дълга, редовна и детайлна оперативна разработка на ДС, в която активно се включват членове на Съюзното ръководство на СЕПЦ и чрез тях се провеждат различни мероприятия за разбиването на мрежата от сътрудници на „Славянската религиозна мисия” у нас и изправянето на петимата евангелисти пред съда през 1979 г. Но още преди процеса ДС ще се похвали в друг документ от 1975 г.: „През последните няколко години нашите органи разкриха, разобличиха и изгониха от страната над 15 нейни (на „Славянската религиозна мисия” – бел. м.) мисионери, пренасящи религиозна литература, конфискуваха ок. 40 хиляди Библии и брошури и седем леки автомобили, послужили за пренасяне на укрита в тях религиозна литература” (т. I, 132).

ДС за четиримата сътрудници на „Славянската религиозна мисия”

Тук ще приложа данните и характеристиките в различните справки на ДС за активните сътрудници на „Славянската религиозна мисия” у нас – Цачев, Банчев, и Жеков. Петър Янев обрисува по един покъртителен начин преживяванията си в в затвора в електронното сп. „Свобода за всеки”, бр. 30. Психологическите оценки и етическите квалификации на агентите често никак не са ласкателни за тези мъже, което ясно показва на непредубедения читател, че четиримата не са били сред „приятелите” на службите.

Онова, което ДС знае още от самото начало на създаването на мисионерската мрежа през 70-те години у нас, е точният брой на сътрудниците на „Славянската религиозна мисия” у нас. Офицерите се стряскат от постоянното им нарастване. ДС разполага с подробни списъци на имена, месторабота, образование, членуване в дадена църковна организация, отношение към „народната власт” и т.н.  Това означава, че службите могат ефективно да следят и контролират попадналите в тяхното полезрение хора и да затягат все повече примката си около тях. И за четиримата подсъдими през 1979 г. отрано е изградено агентурното становище, че те са сред „най-лоялните и активни сътрудници” на мисията. Натанаил Цачев е описан като „силно религиозен” и „активна връзка”, а Банчо Банчев е посочен като човек, на когото се възлагат „големи надежди за ползването му за мисионер” (т. I, 248). Така се стига до Предложението на шефовете на отдели III и I на Управление VI-ДС от 14.09.1977 г. за арестуването на 11 души, които са сътрудничели на „Славянската религиозна мисия”, и привикването за следствени разпити на още много други хора. Този документ има обем от внушителните 11 страници с подробни биографични бележки и указания за агентурни действия срещу набелязаните. Прави впечатление обаче, че главната цел на ДС е посредством съдебен процес да реализира „пресичане дейността на „Славянската религиозна мисия, използваните български граждани за изпълнение на нейни задачи и нанасяне удар на Петдесятната секта в НРБ”, въпреки че сред набелязаните за арест и разпити християни има и конгрешани, баптисти и др. евангелски представители (т. VI, 26). Затова може би на подсъдимата скамейка са изправени само членове на петдесетната общност. За реализация на този пъклен проект обаче ДС използва внедряване на агенти в общността, привличайки за целта дори кръвни близки и приятели на много от набелязаните вярващи, незаконни подслушвания, филтрации и различни манипулативни прийоми, с които подвежда хората да мислят, че са в безопасност. С една дума, изразено на обикновен български език, ДС преднамерено „натопява” своите жертви, за да скалъпи съдебния фарс през 1979 г. и да отчете след това пировата си победа.

Дори и в затвора ДС продължава да следи и поставя капани на своите жертви. Нейните доносници слухтят и предават ежедневно клеветническа информация. В Справката за поведението на Банчев в бургаския затвор (19.12.1980), където излежава най-тежката присъда от петимата осъдени, има интересни подробности. Посочено е, че в своята работа като „началник склад на материали” той проявява старание и се справя сполучливо. Но „положителни промени” от гледната точка на комунистическата система „не се чувстват”. В документа се подчертава, че той „се проявява като силно религиозен” и макар да посещава (по принуда) „организираните мероприятия в затворническия отряд”, които се свеждат до изучаване на марксизма-ленинизма, Банчев „не проявява интерес към обсъжданите въпроси” (т. VIII, 255). За онези читатели, които никога не са се докосвали до отровата на комунистическите идеологически дисциплини във военизирани институции като затвор или казарма, ще поясня, че всяка събота или неделя в продължение на няколко часа се провеждаха усилени занимания с марксистко-ленинската доктрина. Четяха се текстове от съчиненията на „класиците” на марксизма или готови анализи, а след това задължително се поставяха на разискване определени „актуални” въпроси. Онези затворници или войници, които биха дръзнали да оспорват дадена доктрина или теза, получаваха сурови наказания в карцера. Банчо Банчев очевидно е избрал по-безболезнения и мъдър начин – да не показва нито интерес, нито провокиращо отношение. Вероятно в такива случаи се е молил или е насочвал мислите си към Бога, уповавайки се на Неговото избавление. Така би постъпил всеки истински вярващ!

Още по-интересен е случаят с Димитър Жеков от с. Ахелой, Бургаско. Той излежава присъда от 1 год. и 10 мес. лишаване от свобода за сътрудничество на „Славянската религиозна мисия”. Оценката на ДС е, че „с поставените му задачи се справя много добре”, поради което „е награден с морална награда” (т. VIII, 253). Вероятно „моралната награда” би трябвало да се разбира само като „потупване по рамото”, защото нямаме сведения да е бил освободен предсрочно. Офицерът на ДС обаче изразява недоволство, че Жеков „се очертава като религиозно заблуден до фанатизъм”. Дори си позволявал да евангелизира „слабохарактерните и аполитични затворници”. Наистина, изисквало се е голяма смелост един затворник, който е жертва на толкова шумен съдебен процес, да продължи да поддържа огъня на вярата си в тъмницата! Нещо повече, призори – заедно с друг затворник – Жеков се молел на своя Бог. Но неговото дръзновение прекрачвало и други забранени от комунистическата система граници – често си позволявал да „прави изявления против марксистко-ленинската идеология”. Въпреки скромното си начално образование, Жеков си позволявал да отхвърли една от базовите марксистки доктрини, че трудът е причината маймуната да стане човек и обществото да се развива от мрака на пещерите до сияйния комунистически строй (пак там, 254). За такова отношение едва ли са потупвали затворника по рамото! За такова становище затворници и войници влизаха в карцера, където трябваше да преосмислят своя мироглед…

Спомням си последните двама мъже от времето, когато служеха на „Славянската религиозна мисия”. Двамата бяха различни по манталитет и характер. Чичо Банчо изглеждаше винаги сериозен, дори строг в моите юношески очи. Когато идваше в Русе, обикновено предпочиташе да мълчи. Но щом вземеше думата в църква или в частно общение по домовете, лицето и тялото му се оживяваха. Говореше с някакъв вътрешен плам, с патос. Говореше смело, критикуваше остро – системата, църковното управление. Някои дори се учудваха, други се стряскаха, трети го отбягваха. Чичо Митко беше семпъл, кротък човек. Очите му се усмихваха и бе готов винаги да помогне с нещо. Когато съм ходел в Ахелой през летните си почивки, винаги ме е заговарял приятелски. Когато питаше за моите близки, за баща ми, за общи познати, питаше не от любопитство, а с намерението да помогне с нещо. Чичо Банчо и чичо Митко бяха много различни хора, но винаги усещах, че нещо ново и голямо ги свързва. Тогава нямаше как да разбера истината. Отдавна вече я знам – още от съдебния процес през 1979 г. Това, което научих и запомних за цял живот обаче, бе, че те, както и братята Натанаил Цачев и Петър Янев, показаха на дело смисъла на Христовите думи: „Никой няма по-голяма любов от това, щото да даде живота си за приятелите си” (Йоан 15:13). Преди да науча това чрез тях, бях слушал тези думи само като кухи, амвонни послания! Вече знам как трябва да се приложат в християнския живот.