АФЕРАТА „МИС СТОУН“

Спомени, документи и материали

 

Съставители:
ст. н. с., к. и. н. Константин Пандев
Мая Вапцаров

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983 г.

I

СПОМЕНИ НА ЕЛЕНА СТОУН

Шест месеца сред разбойници (1)

 

По време на честите мисионерски обиколки, които съм правила в Македония през последните двадесет години и повече, често съм съзнавала опасността от разбойниците, конто опустошават тези земи. Преди залавянето ми на три пъти бях влизала в личен кон­такт с тях. Веднъж прекарах нощта в общото поме­щение на един хан, а от другата страна на огнищетс спеше разбойник; веднъж бяха откраднати два коня от групата, с която пътувах; а третия път двама бан­дити ни спряха на пътя, но не можаха да определят що за хора сме и накрая ни оставиха да отминем.

По време на септемврийското (2) ни пътуване обаче и през ум не ни минаваше, че може да сме в опасност. Само преди три седмици бях пристигнала в Банско през Струмица и Джумая с две български жени, учи­телки в селските ни училища, придружени само от мулетари (3) и едно младо местно момче. Бяхме яздили през дива и скалиста местност, бяхме прекарали четири дни в път, една вечер спахме в местна къща и две вече­ри — в ханове, без никой да ни обезпокои. Наистина по пътя, на който накрая бяхме заловени, бях минава­ла вече неколкократно и като познавах хората и тех­ните обичаи, чувствувах онази сигурност, която дава познатата обстановка. Целта на пътуването от дома ми в Солун до Банско беше да ръководя летен подгот­вителен курс за местни български учителки в основ­ните ни училища и за евангелистките, които работят под покровителството на мисионерската ни станция в Солун. Класът наброяваше осем жени, събрани от раз­лични части на областта, от които отсъствуваше само една млада учителка от Сърбия. Г-жа Катерина Сте­фанова Цилка, която след деветгодишно отсъствие бе­ше на гости при родителите си, имаше добрината да ми окаже помощ, като разказа някои от личните си спомени за Дуайт Л. Мууди и изнесе пред класа ня­колко практически насочени беседи по гледане на бол­ни и за това как да се действува в спешни случаи. Тя беше великолепно подготвена за тази дейност, тъй като беше учила в Нортфийлдската семинария, а по-късно беше завършила Практическото училище за медицински сестри към Презвитерианската болница в Ню Йорк. Преди две години се беше омъжила  за  г-н Григор Цилка, албанец по рождение, който по това време завършваше обучението си в  Юниониската теоложка семинария в Ню Йорк, а на следващото лято двамата съпрузи се бяха завърнали в Македония, за да се посветят на християнска дейност в родната си страна. И двамата бяха учили в мисионерските учили­ща на Американския съвет в Битоля и Самоков, преди да заминат за Америка, и двамата отлично владеят български и английски. Г-н Цилка владее освен това и албански, турски, гръцки и влашки. Бяха се устано­вили в Корча, Албания, където г-н Цилка беше  про­поведник на малкото протестантско паство и учител в единственото съществуващо девическо училище, в кое­то се преподава на местния език. Г-жа Цилка извън задълженията си на съпруга и майка посвещаваше част от времето си на професията си на лекарка и медицинска сестра и си спечели голямо влияние в гра­да с познанията си и с милостивото си сърце.

По време на курса посетихме няколко села в Разложкия край, като правехме кратки пътешествия, тра­ещи от един до три часа, понякога пеша, веднъж с волска кола и веднъж с коне; целта на тези обикол­ки беше да добият нашите учителки поглед върху християнската дейност в различните части на попри­щето, а също и да вдъхновим сърцата на християнски­те приятели в тези села. Изобщо през ум не ни ми­наваше, че навсякъде сме наблюдавани, че разбойни­ци ни дебнат по пътя, крият се зад дървета и скали и търсят удобна възможност да ни заловят. Но, както ге самите ни казаха по-късно, положението е било точ­но такова

*.

Най-после настъпи денят на отпътуването ни от Банско. Аз трябваше да се върна в Солун, учителките към работата си, а г-н и г-жа Цилка — в дома си в Албания. Сбогувахме се с много гостоприемни приятели, защото в Банско имахме много познати и се чувствувахме като у дома си; тук имаме църква, ено­рия и добре посещавано училище. Освен това Банско, разположено в подножието на Пирин, беше очарователно кътче за прекарване на тези няколко летни сед­мици. Бяхме запланували да тръгнем рано за Джумая и избрахме деня преди седмичния пазар, за да бъде пътят по-оживен. Един от нашите приятели обаче бе­ше починал предния ден и забавихме пътуването си, за да засвидетелствуваваме почитта си към мъртвия н съчувствието си към скърбящото му семейство. И така, тръгнахме значително по-късно от предвиденото. Това беше първото от цяла поредица неблагоприятни събития.

Беше приказен септемврийски ден — третият от месеца – ясен, топъл и слънчев, така че настроението ни се повиши, когато започна веселата суматоха около товаренето и възсядането на конете. Голям брой наши приятели се бяха събрали, за да се сбогуват с нас и да ни поднесат сърдечните си пожелания за благополучно пътуване. Салонът на къщата и чардакът бяха блеснали от красивите, ярки български рокли. Тук се бяха събрали хора от всички възрасти. Милата стара баба Марийка — първата ми хазяйка в Банско, преди повече от двадесет години, — която беше болна по време на учебните занятия, със сетни сили се беше доб­рала до къщата на дякон Иван, за да ни каже, че сме и ,,много мили“ и да ни даде прощалната си благословия. Възрастният й брат, дякон Петър, също беше тук – та нали снаха му г-жа Ушева и единственият н сии щяха да пътуват с нас! Именно в неговия дом първите мисионери, които бяха посетили Банско преди около 35 години, проведоха първата служба.(4) Той дойде при нас, за да прибави към останалите и своето го­рещо „Бог да ви благослови!“ Нашите приятели ни обсипаха с прелестни карамфили, градински и други цветя, като прощален дар и израз на обичта  им.

Когато най-после потеглихме през широката порта по тясната улица, забелязах с изненада, която за съ­жаление не стигна до подозрение, че моят „кираджия“ ни води през горния край на селото. Когато го попитах защо минава оттам, вместо да продължи надолу как­то обикновено, той отговори, че така е по-добре и ние отминахме случката, макар че аз продължавах да се чувствувам малко обезпокоена от необичайната волност, която той си беше позволил. Малко по-късно към нас се присъединиха и г-н и г-жа Цилка с разплаканите си приятели. Сърцата па тези млади родители се късаха, освен всичко друго и от мисълта, че оставят едно малко гробче в протестантското гробище в Бан­ско, където само преди три седмици бяха положили мъничкото си момченце

*.

След като групата ни се попълни, със смях и при­казки весело затупуркахме по каменния път. Бяхме точно тринадесет души — фатално число — трима мла­дежи ученици в нашите училища, три от нашите мла­ди учителки, г-жа Ушева, възрастна евангелистка,  г-н и г-жа Цилка и аз с трима мулетари. На юг се из­висяваха величествените върхове на Пирин планина, пищни гори покриваха всички склонове до полето. Как можеха сърцата на веселата ни компания да се пом­рачат и от най-малко подозрение за опасност? Рад­вахме се на обичта на приятелите, с които току-що се бяхме разделили, сърцата ни бяха сгрети от красотата на божия свят около нас и изпълнени с надежди и въз­вишени намерения да извършим в бъдеще още по-бла­городни дела за българите в Македония посредством училищата и духовното обучение. Бяхме снабдени с редовното „тескере“ или пътнически паспорт, което ни даваше право да пътуваме. Бяхме на главния път между Банско и Джумая — макар че този път е прос­то планинска  пътека  —  и с нас имаше седем мъже, един от тях въоръжен. Доколкото ми е известно, тол­кова голяма група никога не е била нападана. На три часа път от Банско минахме поста, където турски вой­ници ни огледаха с флегматични погледи, а след това продължихме надолу през красивата долина по пътеката, която се виеше около планинско поточе с малки водопадчета и студени, тъмни вирове. След известно време слезнахме от конете, за да се порадваме по-добре на красотите около нас и да си поприказваме с младите ученици, които всички ходеха пеша. Предпо­лагам, че скрити очи са следели всяко наше движение. След време стигнахме до една усамотена малка полянка под сянката на горски дървета, а край нея, по цялата дължина на скалистото си дъно ромонеше пенливо поточе. Някой предложи да обядваме. Запа­сите веднага бяха извадени и ние с голямо задовол­ство седнахме да се подкрепим. Колко вкусни бяха кюфтетата, пържените питки, напомнящи нашите „крълърз“ и местната баница с прясна вода от потока! Но една от нас, г-жа Ушева, страдаше от болки в стомаха, причинени от меда, който яде сутринта — факт, който изигра важна роля в по-нататъшните ни преживявания. Ние с г-жа Цилка бяхме яли от съшия мед, но без отрицателни резултати. След като се подкре­пихме, тръгнахме на път с надеждата да стигнем ха­на,  където  възнамерявахме да  прекараме  нощта,  преди да ни е настигнал мракът.

*

Г-жа Ушева водеше колоната, а синът й — добро, благовъзпитано момче — вървеше до нея. Известно време внимателно се промъквахме по стръмния криволичещ път. Планинските коне стъпваха уверено един след друг. Така наближихме една канара, известна като „Подпряната скала“ — гол планински зъбер, който в тази точка е издаден навън и отклонява потока встрани. На това място пътеката води надолу до река-та, така че пътниците трябва да прекарат конете си през бързия поток, да заобиколят скалата и отново да поемат пътя от другата страна. Хората в началото на група като нашата, докато заобикалят скалата, оста­ват скрити от идващите след тях. Великолепно място за засада! Но ние го бяхме минавали безпрепятствено толкова пъти по-раио, че на никого от нас и през ум не му минаваше мисълта за възможна опасност.

Изведнъж ни стресна вик: турска команда  „Стой!“ Видях как г-жа Ушева, която тогава беше в средата на потока, тръгна назад и се опита да обърне коня си встрани. До нея беше скочил въоръжен човек с вдиг­нат нагоре приклад на пушката, сякаш за да я събо­ри от седлото с удар. Тя се обърна към мене с ужа­сен поглед, а след това се олюля, като че всеки мо­мент щеше да припадне. Още преди да сме се опом­нили, около нас от всички страни започнаха да се струпват въоръжени мъже, които, изглежда, бяха ско­чили от склона. Те ни обградиха плътно и грубо ни за­повядаха да слезем от конете. Дори понечиха да ни бутнат от самарите.

— Дайте ни време — казах аз на български — и ще слезнем. Не сме мъже, жени сме и не можем да слезнем сами.

Видях как момчето Петър се притече на помощ на припадащата си майка, като я пое от коня в младите си силни ръце. В същото време до мене се появи спо­койното, флегматично лице на моя  водач. Единствено­то спокойно лице в групата беше неговото — неестест­вено спокойно, както по-късно си спомних, — но тога­ва отдадох това на природния му темперамент. Успях­ме някак си да слезнем бързо от седлата, а в това вре­ме разбойниците викаха: „По-живо! По-живо!“ и раз­махваха пушките си над главите ни. Подкараха ни ка­то стадо в потока. Петър носеше на гръб майка си, която беше почти в безсъзнание. Една от младите учи­телки, която показа изключително самообладание през цялото премеждие,  мина по едно дърво, но всички ос­танали нагазихме във водата с изключение на г-жа Цилка, която в бързината не беше успяла да слезне от коня. Бяхме целите във вода, а нападателите ни подвикваха безмилостно отзад и ни поведоха нагоре по стръмния склон над потока, така че трябваше да си служим и с краката, и с ръцете си, за да не паднем. Смъкнаха г-жа Цилка насила от коня й, докато съп­ругът й режеше въжетата, които крепяха куфара и ос­таналия багаж на седлото, като ги остави да падат, където щат. Така всички започнахме да се изкачваме нагоре по хълма — една бъркотия от коне, кираджии. мъже и жени, и викащите разбойници зад нас. Самите ни нападатели, сега знаем това, били много уплашени и обезпокоени да не би някой да види и да вдигне тре­вога, тъй като не бяхме на много голямо разстояние
от турския пост. Действително един злочест пътник които има нещастието да мине наблизо, докато ни ка­раха нагоре по склона, сега беше в ръцете на разбой­ниците, ранен и окървавен, както разбрахме по-късне за наш най-голям ужас.

*

Макар че бяхме капнали от изкачването, не ни дадоха почивка, докато не стигнахме до едно малко, равно пространство между дърветата, където изтоще­ни се отпуснахме на земята, за да си поемем дъх. Постлахме черга и възглавница за бедната, измъчена г-жа Ушева, чието момче се опитваше да я успокои. като неспирно повтаряше с най-нежен глас:

– Не се бой, майко, не се бой. Ако ни е писано да умрем, поне ще умрем заедно.

Младите български учителки имаха спокоен вид и показаха удивително самообладание, нещо, което им прави чест. Само една от тях не издържа и започна да плаче истерично; но няколкото думи, с които й напомниха за „вечното оръжие“ и неизчерпаемата сила на господ, на когото служим, й помогнаха да се съвзе­ме Тя се опита да пъхне в ръцете ми плик с пари, кои­то, както ми беше известно, бяха изпратени по нея до едно нещастно семейство от града, в който тя работеше. Отблъснах ръката й, защото инстинктивно почувствувах, че ако останат у мене, ще бъдат вероятно изложе­ни на най-голяма опасност. Г-н Цилка обаче беше дал на жена си часовника и парите си; последните тя сложи в устата си, а часовника скри в колана си, или поне си мислеше, че го е скрила, защото той се подаде отдолу. Един от разбойниците обърна вниманието й на този факт, като саркастично отбеляза, че ще трябва да гс прибере на по-сигурно място. Едва ли нещо можеше да я обезпокои повече от тези думи — ако разбойниците не се интересуваха от парите и часовниците ни, каква ли им беше целта? По време на ужасното катерене на-горе по хълма г-жа Цилка вървя начело, сякаш от ни­щи не се боеше. Безпокоеше се само за съпруга си — да не би разбойниците да го отвлекат.

Сега бандата бързо се стълпи около нас с насоче­ни пушки. Един от разбойниците ни заповяда да седнем и да чакаме — какво, не знаехме. До този момент само бегло ги бях огледала, но сега ги видях ясно. Те бяха на различна възраст, някои с бради, със свирепи лица, облечени като диваци; имаше и други, по-млади, но всич­ки «маха атлетически фигури и бяха тежко въоръжени. Някои носеха облекло от кафяво домашно сукно, ня­кои — турски униформи с червени или бели фесове, дока­то дрехите на други бяха странни и почти неописуеми: лицето на един от тях беше така омотано в червена кърпа, че беше станало неузнаваемо, лицата на други бяха отвратително нацапанп с чернилка и накичени с нещо, което приличаше на парцали, полюляващи се над челата им. Както по-късно разбрахме, това бяха вързаните на възел краища на носните им  кърпи.

Пушките и снаряжението им изглеждаха нови и до­бре поддържани; в коланите си, с явно изобилен запас от патрони, носеха също револвери и ками. По всичко личеше, че са си поставили за цел да ни ужасят с вида си — и наистина изглеждаха много страшни.

*

Изгарях от нетърпение да разбера дали това са Чер­ните ризи, както обикновено наричаха разбойниците в Македония заради кирливия им вид. След като малко се поуспокоих в това отношение, отново се обърнах към нашите учителки, така че не успях да видя първото дей­ствие на надвисналата трагедия.

Изведнъж чух някъде по-нагоре бързо приближа­ващи се стъпки, след това жесток удар. Преведоха край нас заловения турчин; ръцете му бяха вързани на гърба с ален пояс Докато вървеше, разбойникът му нанесе силен удар с приклада па пушката си. Кръв за­почна да струи от раната на слепоочието му. Веднъж се обърна и жално погледна преследвача си. С изопнати нерви и вледеняващ страх в сърцата видяхме как го превеждат през малката полянка, където седяхме, до отсрещния гъсталак. Там очите ми отказаха да го пос­ледват. Да можеха и ушите ми да се затворят, за да не чуя ужасяващите удари на камата и смъртния вик, който последва!

Сега един от разбойниците излезе от гъсталака и без да продума, ми направи знак да се приближа. Със сърце, изпълнено с неописуем страх, станах и се подчиних. Какво ме очакваше? Щяха ли да постъпят с мене като е турчина? „Уповавай се на бога“, чух шепот, в сърцето си и събрах сили да изчакам това, което щеше да се случи. Но не ме накараха да влезна в гъсталака. Насочвана от разбойника, стигнах до едно място малко по-нагоре по хълма, на известно разстояние от групата, където седнах сама. Изпитах невероятно отвращение, когато забелязах тези силно начернени лица, накичени с парцалите и възлите, конто се поклащаха над главите им, сякаш разбойниците бяха весели участници в кар­навала пред Велики пости.

Почувствувах силна жажда; езикът ми се беше залепил за небцето. Вероятно съм изразила това на глас по някакъв начин, защото разбойникът, който ме пазе­ше същият, който ме беше извикал — каза, че бих могла да намеря вода на извора и ми го посочи с дви­жение на ръката. Беше посоката, в която беше отишъл турчинът и от която никога нямаше да се върне. Какво беше това — грозна, изтънчена жестокост? Почти ня­мах сили да отида там, но накрая тръгнах с ръка на очите, за да не видя това, което сигурно лежеше наблизо. След като утолих жаждата си с няколко шепи вода, тръгнах обратно и по пътя се сетих — нещо, което сега ми се струва много смешно, — че не трябва да оставям чадъра си; и така, върнах се обратно и си го взех, тъй като пазачът ми не възрази.

После погледнах в очите за последен път скъпите ми млади учителки, моите сътруднички, за чието безопасно завръщане при родителите им бях поела отговорността. Уви, сега по жесток начин бях възпрепяствувана да из­пълня обещанието си. Спомням си, че дори и тогава ми Направи впечатление спокойното изражение на г-н Цилка, когато седеше, хванал в една ръка поводите на неоседлания си кон и подпрял главата си на другата, в дълбоко униние. В този момент още не знаех, че жена му също е била извикана от нападателите ни и преди миг е била откъсната от него. Ако знаех това, щях да бъда  още по-силно впечатлена от чудната сила, с която вярата му даваше самоконтрол. Но ако беше изстре-лял дори и един куршум, за да спаси съпругата си, по­следствията щяха да бъдат пагубни. Петър все още се опитваше да успокои майка си, която сега лежеше по-спокойно върху чергата ми. Учениците седяха, пребледнели и мълчаливи. Не можех обаче да се бавя; и така. като им казах само: „Молете се за мене, както никога не сте се молили преди“ и след като чух тихото обе­щание на Марийка : „Да, госпожо“ се върнах обратно с чувството, че вероятно отивам да срещна смъртта си. Какво беше учудването ми, когато установих, че ве­че не съм сама! Ето че тук седеше г-жа Цилка с гръб към пазача и с лице към спътниците ни. Странно ли е, че дори и в тези страшни минути ме обзе чувство на об­лекчение за това, че съдбата ми, каквато и да бъде тя, ще бъде споделена от още един човек? И двете бяхме много спокойни, поне външно. Нашите нападатели за­белязаха кроткото ни държане и седмици по-късно ни казаха, че сме били много смели по време на залавя­нето ни. Те не можеха и да се досетят коя е причината за тава спокойствие. Ние се осланяхме изцяло на бо­жието обещание: „Не се бой, аз съм с тебе. Не се бой, аз ще ти помогна.“ И бог сега ни казваше: „Не се бой­те.“

Докато чакахме, за да разберем какво ще правят с нас по-нататък,  имахме време да забележим, че раз­бойниците набързо преравят багажа ни. За наша изне­нада те като че ли вземаха само храна, с която ние бях­ме  добре снабдени, тъй като се бяхме запасили за три дни. Някои от тях започнаха да ядат лакомо, докато изпразваха кошниците и чантите. По-късно казаха, че не били яли хляб два дни. Също забелязах един от разбойниците да разговаря с вода­ча, който ни беше довел от Банско. Сега ми се стори, че зная за какво си приказват. Разбойниците продължа­ваха да тършуват из вещите ни, но в същност почти ни­що не взеха. Един от тях намери библия, вдигна я, за да я види един от другарите му и за мое огромно облек­чение, я взе със себе си. Това не беше нито една от мои­те две библии —  английската версия, която беше опо­рата и утешението на любимата ми сестра-мисионерка в Япония, нито пък моят екземпляр на български; беше собственост на една от нашите учителки. Само Той, кой­то прониква във всички сърца, може да знае колко ус­покоение и сила черпеха душите ни от това евангелие: то беше единствената ни книга.

След време разбойниците приключиха с тършуването и след кратко съвещание двама от тях се приближи­ха до нас и грубо ни дадоха знак да станем и да тръг­нем с тях. Не посочиха към гъсталака, който все още задържаше мисълта ми, а нагоре и назад от мястото. където седяхме. Склонът беше стръмен, а сега се из­качвахме през разорана земя, където се спъвах й ходех много трудно, защото полите ми бяха мокри. Един от разбойниците хвана ръката ми и я стисна така, че ос­тави черни и сини петна, които не изчезнаха със сед­мици. Друг хвана г-жа Цилка. Само веднъж погледнах крадешком строгото, брадато лице на моя пазач. Той имаше светла, гъста и къдрава коса, покрита с черна чалма. По лицето му се стичаше пот; явно беше много напрегнат,

След известно време, когато бяхме почти изтощени, видяхме два от нашите коне, които разбойниците бяха взели. Похитителите ни накараха бързо да се качим и веднага потеглихме наново през вече сгъстяващия се мрак. Разбойниците се наредиха пред нас, зад нас и от двете ни страни. Бедната г-жа Цилка погледна назад към групата ни долу, където съпругът й още стоеше. Както по-късно научихме, няколко разбойници останали да запазят спътниците ни през цялата нощ, за да не се вдигне тревога, преди четата да е избягала с пленниците си. Ще си призная, че първото ми чувство, докато вървях­ме, беше облекчение за това, че не ни претърсиха, за да ни ограбят и че не ни убиха на място. И двете бях­ме замаяни и вцепенени от това, което ни беше сполетя­ло. Странно нещо, не ми хрумна веднага мисълта, че сме отвелеченн за откуп. На въпроса на г-жа Цилка. когато тя осъзна, че тези странни, свирепи мъже ни от­веждат в планината: „Защо ни отвлякохте?“ разбойни­ците благоволиха да й отговорят само:

– Когато му дойде времето, ще разберете.

– Какво ще правите с нас? — попита тя с болка.

– Нищо, нищо, не бой се!

Бяхме тръгнали на това нощно пътуване, облечени само в тънките летни дрехи, с които ни заловиха. Един от мъжете по-късно ни настигна с шал за г-жа Цилка и в същото време ми даде едно от техните наметала. На следващия ден ми донесоха мушамата; тя и шалът бяха безценни за нас и денем, и нощем, и през цялото време на пленничеството ни.

Когато нощната тишина успокои възбудените ни нер­ви, започнахме да обръщаме внимание на разбойниците, които вървяха безшумно край нас. Обутите им в цър­вули крака се докосваха до земята без шум. Ако се на­ложеше да се съвещават, нито дума не се казваше на глас, дори и шептенето им не можеше да се чуе. Като че с помощта на магия от едната или от другата стра­на се разпръсваха хора разузнавачи, а пътят често сме­няше посоката  си, без да  се е чула  заповед. Сцената криеше някакво странно очарование. Всеки един от мъ­жете,  които бяха около двадесетина на брой, носеше пушка на гръб, а ямурлуците им висяха зад тях и по­някога се влачеха по земята, когато те се движеха в ко­лона. Отгоре спокойната луна наблюдаваше сцената.

— Тя седи там като шпионин — по-късно често ни казваха разбойниците, — тя вика: ето ги, ето ги, те са!

Безкрайните часове на тази нощ минаха в път. По­някога кучешки лай ни подсказваше близостта на ня­кой овчар със стадото му, някой хамбар или самотна селска къща на склона; но маршрутът ни включваше само усамотени пътища; често минаваше под дървета, чиито клони бяха толкова ниско, че почти ни помитаха от седлата въпреки усилията на един мъж с исполинска сила, който вървеше напред, чупеше клоните и изко­реняваше младите дръвчета,  за да ни разчисти пътя. Веднъж конят ми се спъна и падна, като ме понесе със себе си. Докато усещах, че падам, бях  изпълнена със сладко задоволство, защото си помислих, че това може да бъде краят на всичките ми неприятности; но не това ми беше писано. Мигновено около мене се насъбраха хора, качиха ме на коня, попитаха ме дали съм се уда­рила и след като отново ме настаниха на седлото, про­дължихме пътя, сякаш нищо не се беше случило. Тъй като тогава още не знаех правилото на разбойниците да не се допускат разговори, спомням си, че започнах да говоря на пазача за възрастната ми майка, за бра­тята ми, така привързани към единствената си сестра, а по едно време заговорих за божията любов и грижа за Неговите деца. Един от мъжете, за моя голяма из­ненада и облекчение, отговори:

— Да, ние всички сме божи деца.

Погледнах го как тежко стъпва от едната ми страна лунната светлина падаше на главата му, от която беше свалил феса, и в сърцето си го нарекох Добрия човек (5); под това име той беше известен на нас с г-жа Цилка през цялото време, докато ни пазеше. Опитаха се да разговарят с мене на турски, но тъй като им отго­ворих „бил мем“ (не разбирам), постепенно престанаха и използуваха само български. На няколко пъти моят пазач се опита да ме поуспокои, като повтаряше: „Не бой, не бой!“ вместо „не бой се“, но аз долових само смисъла — не се страхувай — без да обръщам внимание на непълнотата на израза, която го правеше почти не­разбираем.

Продължителната умора от многочасовата езда накрая ни принуди да помолим за спиране и малка почивка. След известно време удовлетвориха молбата ни. По­могнаха ни да слеанем от конете и постлаха няколко от наметалата си на земята. Ние с г-жа Цилка седнахме върху тях, покриха ни с ямурлука на един от разбо-ниците и заспахме онзи дълбок сън, който носи пълното изтощение. Събудиха ни, както ни се стори, съвсем след малко и отново потеглихме. Беше, струва ми се, някъде призори, когато стигнахме до един толкова стрьмен склон, че ни се наложи да слезнем и да вървим пеша, като на едно място двама мъжаги ни пренесоха до долу на гръб, тъй като не беше възможно да слезнем нито с ходене, нито със скок. През нощта сигурно бяха помрънкали за новия ред на нещата — за тези же­ни и коне, които пречеха на пословично бързото придвижване на разбойниците. Не чух забележката, но отговорът беше: „Помисли само колко много лири.“ Това за първи път ме наведе на мисълта, че са ни отвлекли, за да искат откуп. Въпреки всичко не смеех да вярвам, че случаят е такъв, защото все още бях в плен на мисълта, че похитителите ще ни убият, както бяха убили пьрвата си жертва.

*

Почти се зазоряваше, когато най-после отново спрях­ме. Намирахме се в съвсем безлюдна, тясна долина м-жду две голи и извисяващи се канари. Полумъртви от умора, седнахме на една скала, но отново ни подканиха да тръгваме напред. Едвам заставяхме краката си да се движат, затова разбойниците ни помогнаха да се изка­чим до една малка клисура, страшна и дива, но цялата обрасла с растителност — много удобно кътче за таки­ва страшни деяния, каквито мислех, че ни очакват. Из­глежда, че мястото най-после ги удовлетвори — постла­ха вълнена черга, която, както разбрах, бяха взели от една от нашите учителки, и ни казаха да седнем.

Един-двама от тях отсякоха  големи листати клони от дърветата и ги извиха над нас, като по този начин направиха палатка, която да ни предпази както от слън­цето, така и от чужди погледи. Повечето от мъжете из­чезнаха, но само за да заемат позиции зад и над нас, откъдето, без ние да ги виждаме, можеха да следят движенията ни. Разбира се, бяхме изтощени от глад и умора, тъй като след щастливия ни обяд край потока не бяхме яли нищо, освен няколко круши, които ни да­доха през нощта „вместо вода“, както се изразиха раз­бойниците. Веднъж през нощта, когато стигнахме до един извор, един от разбойниците ни предложи вода от моята собствена емайлирана чаша, която бях оставила да виси на самара.

Сега мъжете се погрижиха да ни донесат вода, мал­ко мляко в един чайник с две дървени лъжици и в една от собствените й кърпи донесоха на г-жа Цилка разтрошените остатъци от сладкиша, който майка й й беше дала за из път. Това предизвика сълзите. Скъпата май­ка, дали вече знаеше, че дъщеря й е отвлечена и може би убита? Дали някога изобщо щеше да разбере, че сме яли от вкусните неща, които беше приготвила? Донесо­ха също вълнената домашна торба, в която бяха свин­ските  старци (съхранени в свински стомах) и голямо парче от друг старец. Това е специалитет на разложкия край и семейство Цилка и други от учителките се бяха запасили за зимата. Дадоха ни круши, дренки — черве­ни, кисели и стипчиви — и ни затрупаха с далеч по-го­леми количества, отколкото можехме да  изядем. Един донесе красива метална кутия, която, както г-жа Цил­ка добре знаеше, беше напълнена с мед за из път; но някой от разбойниците, който не беше устоял на изку­шението от такъв деликатес, го беше изял. Все пак бях­ме благодарни за кутията.

Това, което най-много ни учуди, беше подаръкът от един от разбойниците — букет диви циклами, нещо, което ни развулнува повече от всичко друго и събуди в сърцата ни надеждата, че хора, които така се грижат да ни доставят не само най-необходимите неща за живот, но дори и цветя, едва ли възнамеряват да ни убият. Този разбойник беше забелязал, че някои от цветята, които ме покриваха като с нагръдник предния ден, когато потеглихме от Банско, все още стояха свежи на роклята ми (независимо от това, че сърцата ни бяха разбити и обезкуражени) и беше донесъл тези горски цветя „За­щото видях, че обичате цветя.“ Това, значи, беше едно не съвсем закоравяло сърце, способно на благороден порив! Един от разбойниците си беше дремнал сутринта в моята мушама, преди да ми я предаде, но това беше без значение в сравнение с облекчението ми, когато я получих обратно. Вече свиквахме да не бъдем много придирчиви! Накрая някой ни подаде най-ценното от всичко — евангелието, което бяха взели от вързопа на Марийка. Ние с г-жа Цилка разгърнахме свещените му страници със смирени сърца, за да открием какви думи имаше за нас Небесният ни баща и чувството, че Той е с нас дори и в пленничеството, ни вдъхна нова сила. Нямахме нито сапун, нито кърпа, гребен или четка, нито каквито и да е предмети от първа необходимост, с изключение на дрехите, които носехме. Научихме цената на четката за зъби и куката за обувки в периода, когато бяхме лишени от тях — близо шест месеца. На­учихме също с колко малко вещи може да живее човек, когато му се наложи. Това утро след залавянето ни на­мерихме вода за лицата и ръцете си и помолихме един от пазачите ни да ни даде гребена си. Г-жа Цилка беше спуснала косите си и беше покрила главата си с шамия по пътя, преди да ни заловят, и това й беше прическата през цялото време на пленничеството ни. Аз продължих да вдигам косата си нагоре, както обикновено, но я покривах с кърпа. През нощта роклята ми се беше скъсала и нямахме игли и конци, но един от пазачите бързо ни ги достави. Иглата, която, разбира се, беше голяма и груба, той извади от подплатата на шапката си, а грубия черен конец — от раницата, която носеше на раменете си. Без напръстник закърпих дупките на дрехите си и заших ширита, който се беше отпрал от полата по време на трескавото ни изкачване предишната нощ. Пазачите ни също бяха заети с подоб­ни занимания, както и със сушене на измокрените си крака. След известно време, сякаш по взаимно съгла­сие, те заспаха. Бяхме сигурни, че някой ни наблюдава дори и тогава, както винаги, но не се виждаше никой. Това беше удобен момент да скрием парите си и някол­кото ценности, които носехме, на по-сигурно място, за­щото все още очаквахме, че ще бъдем обрани, когато разбойниците намерят за добре.

*

Късно следобед ни донесоха полусварена кокошка и ни обясниха, че са щели да ни донесат друга по-рано, но овчарят, който трябвало да я сготви, я сварил с де­сет много люти чушки и ока брашно — ястие, от което никой от самите разбойници дори не могъл да яде. За­това бяха отложили обеда до сваряването на втора ко­кошка. Благодарихме им, разбира се, и когато ни запо­вядаха да се приготвим за потегляне и ни донесоха две дисаги от козяк, увихме я и я сложихме заедно с дру­гата храна, евангелието, металната кутия и шала в торбите.

Едва започваше да се смрачава, когато излезнахме на височината над нас. Тук видяхме, че ни очаква труд­но изкачване. Човекът, който така здраво беше стиснал ръката ми предната нощ, застана в готовност да съпро­вожда Госпожата, както наричаха г-жа Цилка през цялото време, докато бяхме с тях. Този, на когото беше възложено да ме пази, се забави, за да даде някои на­пътствия за товаренето на конете, и възложи на други двама мъже да ги поведат след нас.

— Не съм коняр — отговори единият от тях.

— Тогава защо си тук? Защо не си остана в къщи? — попита раздразнено моят пазач и тръгна към него, за да подсили заповедта си.

Да можеха тези разбойници да предположат на как­ви изпитания трябваше да подложат силата и търпение­то си през следващите шест месеца с пленничките си, мисля си, дали нямаше веднага да ни освободят. През първия ден не ни дадоха възможност да разменим с тях повече от някоя случайна дума.  Накрая конете бяха подкарани и започнахме изкачването, като г-жа Цилка и пазачът й бяха отишли доста напред. Изкачвахме се с равномерна стъпка, но скоро започнахме да пухтим и да се потим от стръмнината на пътя. „Нека г-жа Цил­ка  да спре, ако обича, защото трябва да седна и да си почина“ — казах аз, но тя продължи да се изкачва и бях принудена да я последвам. По-късно каза, че е била готова да се строполи от умора, но понеже пазачьт й не предложил да спрат, било я страх сама да го помоли и той почти я носил нагоре. Накрая настигнах­ме  конете,  възседнахме  ги  и  тръгнахме  на  втория  си нощен поход. Сега забелязах по-ясно, отколкото можех да сторя това предишната нощ, че никога не пътувахме по пътища, а винаги по планински пътеки или овчи и кози пътечки, или по места, където изобщо нямаше път. Ако видехме някъде път и разчитахме на едно по-лесно пътуване по него, тук срещахме  разочарование, защото авангардът винаги пресичаше от другата стра­на и продължавахме похода в храсталак, в който пора­ди висящите клони над пленничките често надвисваше опасността да ги сполети Абсоломовата съдба. И тази нощ пътят беше дълъг. Позволиха ни да слезнем от ко­нете и да починем един или два пъти и веднъж се подкрепихме с гърне мътеница. Откъде го бяха  взели и как го бяха донесли — това за нас беше загадка, но изпихме мътеницата и се поободрихме. Накрая ни сва­лиха от конете и ни казаха да чакаме. След известно време, прекарано в тишина и пълен мрак, мъжете дой­доха и ни казаха да облечем по един от техните козиняви ямурлуци, чиито големи качулки издърпаха над главите ни, така че можехме да виждаме само земята непосредствено пред нас. Така ни доведоха до някакъв вход и през едно тъмно преддверие ни вкараха във вът­решна стаичка с малко решетъчно прозорче.

*

Донесоха свещ. След като постлаха няколко наме­тала, разбойниците ни оставиха сами. Бяхме обзети от неописуем страх. Какво ли не можеха да направят с нас в това тъмно, отдалечено място? Защо ни бяха до­вели тук? Ако сега ни убиеха, никой в широкия свят нямаше да узнае съдбата ни. Тъмнината нахлу в самите ни души. Лежахме в ъгъла, където беше далеч по-твърдо, отколкото на склона предния ден, но сънят не идваше да ни ободри. След като се развидели, поглед­нахме през решетките на малкото прозорче, но видях­ме само дървета и тревист склон. Макар че от време на време през деня чувахме и други гласове освен те­зи на разбойниците, не можехме никого да видим. Бях­ме откъснати от цялото човечество, е изключение на те­зи, които ни бяха заловили.

След известно време един човек от пазачите ни до­несе хляб и парче сирене и ни попита какво ще ядем за вечеря. Дадохме му полусготвената кокошка, за да я приготвят по някакъв начин така, че да можем да я ядем, и по-късно ни я върнаха, изпържена и доста вкус­на.

През деня дойдоха трима мъже и влезнаха един след друг в стаята. Като седнаха на земята, те запълниха цялото пространство извън нашия ъгъл. Бяха тежко въоръжени. Патроните бяха окачени на гърдите им и в колани около кръста. От страните им висяха ками и ре­волвери. Бяха оставили пушките си отвън; но сякаш на­стоящото им въоръжение не беше достатъчно, за да ги защити от нас, един от тях скоро излезе и донесе трите пушки, които постави в един ъгъл. Изобщо не си напра­виха труда да свалят фесовете от главите си. Та нали ние бяхме само жалки пленнички!

С треперещи сърца под външност, за която молех­ме бога да изглежда спокойна, почакахме, докато ни кажат целта на посещението си. Накрая един от тях, който реших, че е войводата, заговори бързо и гру­бо и ни обясни, че са разбойници, че сред тях има мно­го националности (погледът ми неволно се плъзна от ноговото лице към тези на другарите му; единият, с тъмна, рунтава коса и брада, реших, че е вероятно от испанско потекло, докато оня с гъстите, светли къдри сигурно беше евреин, а самият войвода — македон­ски парнак (6). Каза ни, че са ни отвлекли за пари и че ще ни задържат, докато се получи откупът.

— Ако не го изплатят — каза той заплашително, — ще има един куршум за вас и един куршум за нея — и посочи г-жа Цилка. Дълбоко в себе си го нарекохме Лошия човек и продължихме да го наричаме така в продължение на няколко седмици; но не и до края.

Той също ни предупреди, че ако се опитаме да направим нещо за собственото си освобождаване или каквото и да e, което да ги постави в опасност, ще ни застрелят незабавно. Изпълнена с презрение поради начина, по който се отнасяха с нас при цялата ни безпомощност» казах им, че са поели върху себе си отговорността да ни отвлекат от дарената ни от бога свобода и следовател­но трябва да намерят начин да ни я върнат; че нямал да ги улесним с опити за бягство. По това време се бях убедила, че отвличането ни е било внимателно обмис­лено от хора, които с отчаяна решимост възнамеряват ла осъществят намеренията си и не се съмнявах, че са готови да изсипят мигновено мъстта си върху всеки, който се опита да ги възпре, независимо дали този чо­век е техен пленник или приятел на техния пленник. Когато попитах за размера на откупа, този, който водеше разговора, взе един плик и написа нещо върху него, предаде го на следващия човек, който също писа и го даде на третия, който, след като писа, го върна на първия.

— Решихме — каза той — да искаме двадесет и пет хиляди лири за откупването ви и сме готови да ви за­държим, докато бъдат изплатени, а в случай че не бъ­дат изплатени, ще има, както вече казах, по един кур­шум за всяка от вас, за да стане ясно на света, че с нас шега не бива.

Бяхме напълно смазани от безнадеждността на по­ложението, в което се намирахме. На въпроса ми кога трябва да напиша писмото, е което да уведомя прияте­лите си за техните искания, те отговориха:

— Ще ви кажем следняколко дни, не сега. След това се измъкнаха от тъмната малка стая, каго я оставиха напълнена с дима от тютюна им и смрад­та на дълго несменени дрехи, а също и с нещо по-лошо, защото облак на отчаяние заседна в самите ни души. Двадесет и пет хиляди лири! Сто и десет хиляди дола­ра! Никога нямаше да ги съберат. Защо не ни убиеха веднага? Така разговаряхме двете, докато вярата ни в бога не взе връх над боязливите ни предчувствия и ни успокои.

„Нашият бог царува и ние все още сме в Неговите ръце. Той може да ни освободи дори и от тези мъкн. Все още ще се уповаваме на Него“.

*

След като се стъмни, бяхме подканени да потеглим отново. Тази нощ г-жа Цилка има нещастието да падне от коня си. Докато се изкачвахме по един стръмен хълм, подпругата се скъса и я изхвърли грубо назад и надолу по каменистата планинска пътека, а тежкият самар пад­на отгоре й. Като видях, че нито става, нито вика за по­мощ, уплаших се, че е мъртва. Без да мисля за разбой­ниците, опитах се да слезна от коня, но пазачат отказа да ми помогне.

— Тогава дръжте коня — заповядах — и аз ще слезна сама.

Да ме оставят да слезна, това беше най-малкото, което можеха да направят, и аз се притекох на помощ на г-жа Цилка. Тя още не беше станала от земята и ко­гато видяхме, че не може да стане, всички много се разтревожихме. Пазачите стояха безпомощно, а един я попита дали иска лекарство срещу припадане. След малко й помогнахме да се изправи на крака; цялото й тяло трепереше като лист от нервния шок и тя избух­на в почти истеричен плач. Мъжете ме оставиха да я успокоя, но ни подсказаха, че трябва да потеглим от­ново, колкото се може по-скоро. Не след дълго стигнах­ме до гъста гора и на една от най-тъмните поляни ни свалиха от конете, в сивата зора. Г-жа Цилка още тре­переше, а влагата в това усойно място ни пронизваше до кости. След време ни заповядаха да се преместим малко по-нататък, без конете, и прекарахме този све­тъл, прекрасен ден в сянката на дърветата.

След обеда подхванах разговор с разбойника, кого­то мислех за водач на четата. Казах му, че не са за­ловили човека, който им трябва, ако смятат да полу­чат за мене толкова голям откуп; че само за принцеса или дъщеря на милионер биха могли да се надяват на толкова голяма сума, докато аз бях само скромна хрис­тиянска работничка и дъщеря на народа. Ако се надя­ваха да получат сумата заради работата ми като мисионерка, делото им  пак беше загубено, защото Аме­риканският съвет ни беше предупредил още преди ня­колко години да вземаме всички възможни предохра­нителни мерки по време на обиколките си, тъй като ще ги правим на свой собствен риск; в случай че някога ни заловят разбойници, те не биха могли да направят нищо, за да ни откупят. Той ме изслуша безмълвно, но скептично и моите доводи явно не му направиха впе­чатление. Тогава му казах за майка ми, така изнемо­щяла от почти деветдесетте си години, че получената по телеграфа вест за отвличането на единствената й дъщеря би могла да стане причина за смъртта й. И на мене, и на г-жа Цилка сълзите ни потекоха и плакахме горчиво за скъпите ни същества, тъй като се опасявах­ме, че може би дори в същия миг ги е настигнала нови­ната със смазващата си тежест. Очите на разбойника ни подсказаха, че и на него му е тежко, защото не мо­жа да остане напълно безразличен към думите ми, когато му обясних, че надеждите им за откуп не могат да се осъществят чрез мене, и започнах да го моля да ни пуснат на свобода и да ни отпратят по пътя ни. Все още имаше време да настигнем групата и да осъщест­вим първоначалния си план за пътуване и работа. Той ме изслуша безмълвно, но накрая решително отговори:

— Не можем нищо да променим. Независимо от това дали скърбите или не, ще изпълним плана си докрай.

И така, отказахме се да се молим на този човек и се опитахме да се примирим с неизбежното. Неведнъж по време на следващите три-четири дни намеквах за готовността ой да напиша писмото с вестта за залавя­нето ни и с молба за изплащане на сумата. Всеки ден ни се струваше прекалено ценен, за да бъде изгубен.

*

Най-после, през първия понеделник следобед след залавянето ни, същите трима мъже, които бяха разговаряли с нас по-рано, дойдоха там, където седяхме в това безлюдно място, почти както беше направил това Йов в древността до куп каменни въглища. Те извади­ха хартия, мастило и писалка от една раница, намери­ха дъска, на която да пиша, а след това ми заповядаха да избера някой мой познат в Банско, на когото имам доверие и който до послужи за посредник. Той трябва­ше да слезе до Солун, за да започнат преговори с Ца­риград и да изпрати писмо до касиера Пийт, от турски­те мисии на Американския съвет. Накрая се спрях на един стар приятел от църквата в Банско и писах до него и също до г-н Пийт това, което мм продиктуваха раз­бойниците. Те дадоха краен срок двадесет дни, в про­дължение на които щяха да чакат откупа и да запазят живота ни. Нямам в мене екземпляри от тези писма. Какви чувства изпитвах, докато пишех това, което ми се струваше сигурна смъртна  присъда, както за  г-жа Цилка, така и за самата мене! Тези нервни мъже стоя­ха над главата ми, за да се уверят, че не злоупотребя­вам с предоставената ми възможност и когато двете писма бяха завършени, взеха обратно неизползуваната хартия и след нея, какъвто беше неизменният им навик, писалката и мастилото.

*

Изглеждаше невъзможно да се събере сумата за тези няколко дни и въпреки това се бяхме вкопчили в Надеждата, че по някакво чудо опитът може да се ока­же успешен. Дните минаваха невероятно бавно, дока­то чакахме новини от външния свят, без никакъв знак, че молбата ни е била чута. Изминаха единадесет дни; след това страшните ни посетители отново дойдоха при нас и по зловещия им вид веднага разбрахме, че можем да очакваме най-лошото. Накратко и с груб тон те ни казаха, че опитът ни да се свържем със све­та е претърпял неуспех.

— Вашият човек в Банско нищо не е направил — казаха те.

Това беше горчиво, много горчиво разочарование. Единадесет дни от предоставените ни двадесет бяха загубени. Изгубихме надежда; почувствувахме се осъ­дени и забравени. Оставаха ни само девет дни живот!

Бяха ни наблъскали в един натъпкан, разхвърлян склад, когато разбойниците дойдоха и ми заповядаха да напиша второ писмо, с което да съобщя за зала­вянето ни и за сумата, искана за откуп. Ако и преди това се държаха с нас отвратително, то какво да ка­жем сега, когато очакванията им да се сдобият за ня­колко дни с огромната сума, която искаха за нас, ос­танаха излъгани. Същите трима отново се наредиха пред нас, както преди въоръжени до зъби,  а  свирепите им думи и още по-свирепото им държане изпълниха сьрцата ни с ужас. Ние седяхме в ъгълчето си, тех­ни безпомощни пленнички, върху наметалата, които бяха постлали — единственото място, където можехме да седим и да лежим. Човекът, когото бяхме приели за техен войвода, отново водеше разговор. Бяхме го нарекли за себе си Лошия човек и така го наричах­ме помежду си в продължение на седмици, като поня­кога го съкращавахме на Би-ман*, докато в един паметен ден, след като господ по чудо ни освободи всички разбойници и пленнички — от надвисналата опас­ност, открихме, че сме простили дори и на Лошия човек и той ни изглеждаше, както каза г-жа Цилка в този щастлив ден, „като ангел“.

След като ни съобщи за неуспеха на първия ни опит да установим контакт със света и да предприе­мам мерки, които да предизвикат някъде действия за нашето освобождаване, този войвода с жестоко лице и груба реч ми заповяда да направя втори опит за започване на преписка. Той пренесе мястото за преговори от Македония в България, от Банско на склона на Пирин в Самоков — Швейцарията на Балканите, разположен близо до прохода между Родопите и Рила. Заповяда ми да избера един от нашите мисионери там и да адресирам до него писмо, което да го запознае с фактите около нашето залавяне, причината за него — да се получи откуп от 25 000 турски лири — и в което да спомена за безплодния ни първи опит да започнем преписка, поради което единадесет дни от двадесетте, поставени като срок за изплащане на от­купа, бяха вече изтекли. Той също ми заповяда да помоля ангажирания мисионер да отиде веднага в Ца­риград и да занесе там второ писмо, приложено към първото и адресирано до У. У. Пийт, касиер на турските мисии на Американския съвет, до когото и по-рано бях писала писмо, но то се беше изгубило.(7) В това пис­мо ми заповядаха да го помоля да изиска от амери­канския министър при Портата да осигури прекратяване на действията на турските войски, които преследваха разбойниците, защото в случай на  сблъскване животът ни ще бъде изложен на голяма опасност.

Казаха, че мислят да прибавят 15 дни към 9-те, ко­ито сега оставаха от първоначалния срок. Аз им се примолих за 20; те направиха компромис — 19. Още 27 дни живот! 27 дни, в които апелът ни да бъде занесен до Самоков от пратеник-пешак, оттам до Цари­град — и света! Сто и десет хиляди долара! Нито па­ра по-малко! Тук нямаше пазарлъци! Сърцата ни се свиха от алчността на похитителите ни. Единствена­та съществена разлика между писмата, които сега ми заповядаха да пиша и онези, написани по-рано, беше една забележка за промененото отношение на разбой­ниците към нас. Отначало те ни се струваха ужасни, но забелязахме, след като ни съобщиха мотивите за отвличането, че непрекъснато правят усилия да се от­насят към нас по човешки. „Взехме ви за пари — каз­ваха те афористично, — в наш интерес е добре да се грижим за вас, за да получим откупа.“ Оттук и непре­къснатите им грижи да ни предпазят от падане по време на честите нощни походи и от прекомерно изла­гане на суровото време, да ни доставят толкова изобил­на  и разнообразна храна, колкото възможностите им позволяваха, и да се обръщат от време на време към нас с по някоя добра дума. Сега обаче всичко се бе­ше променило. Поради неизпълнението на поръчени­ето, възложено на първия ми пратеник, което доведе до такава загуба на време, те щяха да се отнасят към нас с изключителна жестокост, а ако не успееше и то­зи втори опит  за започване на преговори, вече няма­ше да си играят: „Ще има куршум за вас и куршум за нея“ — и сочеха другарката ми, г-жа Цилка.

Отново усещах всичко в мене да се надига от това поведение на хора, които се бяха осмелили да ни от­къснат от дарената ни от бога свобода и да ни пре­върнат в свои безпомощни жертви — но като съще­временно разбирах безсилието на протеста си, надиг­нах се от ъгъла и седнах на една издадена напред гре­да. Те извадиха от една от чантичките, които всеки човек носеше привързана на гърба, няколко смачкани листа хартия, шише мастило и писалка. Отново оста­наха да ме наблюдават, нещо, което ми беше много неприятно.  Помолих ги да ни освободят от присъствието си, докато завърша двете писма. Те ми казаха, че това е невъзможно: „Кой знае какво още можете да напишете за вашите собствени цели, ако не ви наблюдаваме?“ Аз възразих, че ще пиша само това, което са ми заповядали да пиша и че после ще имат възможност да видят всяка дума от написаното; но те отминаха молбата ми с презрение и продължиха да ме наблюдават. Ние заключихме, че никога по-рано не са имали пленници, които да се държат като чест­ни, искрени хора и че що се отнася до самите тях, престъпната им професия на разбойници ги караше да смятат всеки човек за лъжец.

Най-после писмата и преписите им бяха завърше­ни, а моите нерви опънати, лицето ми зачервено и имах силно главоболие. Безжалостните ни похитители искаха от мене още нещо: „Сега напишете пълномощ­но за предявителя на това писмо да получи цялага су­ма, искана за откупа, напишете сумата с думи, а след това с цифри и отдолу се подпишете.“

„Не може ли да се посочи или тази сума, или ня­каква част от нея? — попитах аз, като се опитвах да оставя вратичка за надежда. „Не, трябва да бъде ця­лата сума. И да няма пазарлъци!“ — беше грубият от­говор. Възмущението ми надви предпазливостта, кога­то усетих безсилието си да окажа съпротива на воля­та му, т. е. да подпиша не само собствената си смърт­на присъда, но и тази на моята другарка. Избухнах с думите: „Само се надявам някоя от сестрите ви, ако имате такива, или всичките, да изпаднат в същото ужасно положение, в което ме поставяте сега!“ Очите на разбойника блеснаха зловещо: „Искате брат да погуби сестра си, така ли?“ „Не — отговорих, — но просто на свой гръб да изпитате чувствата, които из­питват моите четирима братя, които обичат единст­вената си сестра, също толкова, колкото и вие обича­те вашата!“ Той се разгневи, а моето възмущение се охлади от сълзите, които предизвика споменът за доб­рите ми братя и за скъпата ми майка, които всички скърбяха в неизвестност относно съдбата ми. Но още не бях простила на мъчителя ни. Забравих, че не съм в положение да заповядвам и казах на разбойниците, че сега могат да седнат. „Сейднете“ — им казах. „Сейднете!“ — отговори той подигравателно. „Да, сейднете!“ — повторих, докато разбрах каква буря бях на­дигнала и започнах да треперя от страх за възмож­ните й последствия. За щастие, този избухлив човек не беше сам. Не видях как другарите му го обуздават, за­щото очите ми бяха заети с поставената от тях задача, но зацари тишина до момента, когато подписах съд­боносната разписка, която беше цената на живота ми — на живота ни, — след което те излязоха.

Вече бяхме научили отговора на въпроса на г-жа Цилка, който тя зададе, след като ни уведомиха, че са ме заловили за откуп: „Но мене защо заловихте?“ Ка­заха ни, че са научили за намерението ни да пътува­ме, че са разбрали точно кои ще бъдат в групата, кой път сме избрали и т. н. и съответно са построили пла­на си да ни пресрещнат.   „Възнамерявахме да зало­вим най-старата ви евангелистка, г-жа Ушева — ка­заха те, — но тя беше толкова зле, когато ви залових­ме — в същност полумъртва, — че това беше изключе­но: тогава взехме вас за придружителка на мис Стоун.“ Когато останахме насаме, започнахме да си блъс­каме главите над този проблем. Откъде бяха научили разбойниците, че г-жа Цилка е единствената друга омъжена жена в групата ни, освен болната майка; Колкото повече се чудехме, толкова по-твърдо се убеж­давахме, че това е божие предначертание — да бъде пленена тя. Всички бяхме яли от същия мед на този съдбоносен трети септември, но само един от нас се разболя — майката, която разбойниците бяха набеля­зали да заловят.

Г-жа Цилка беше споделила с мене святата си тайна за наближаващото и майчинство, за което още не беше споменала и пред майка си, и пред съпруга си. Макар че изглеждаше почти като оскверняване на най-святото и най-личното, с нейно съгласие в един от първите дни след залавянето ни уведомих разбой­ниците за деликатното й положение. Тогава на това основание отправих настойчива молба да ни пуснат на свобода, докато все още има време и да не си навличат проклятието, от което разбойниците особе­но много се ужасяват — проклятието, което според тях си навлича този, който навреди на бременна жена или на детето, било преди или след раждането му. Мъже­те мрачно ме изслушаха. Може би си мислеха, че това с хитрина от наша страна, за да се измъкнем. Така или иначе, отговорът им беше: „Много е късно. Тряб­ва да доиграем хорото, което сме започнали!“ Дали щяха да стигнат до това решение, ако можеха да пред­видят, че това хоро с променливи стъпки щеше да про­дължи без няколко дни шест месеца; а можехме ли ние съзнателно да помислим за такава съдба и да за­пазим разсъдъка и живота си? С течение на времето и двете се убедихме, че божието предначертание е би­ло г-жа Цилка да бъде заловена с мене. Нейната без­помощност печелеше сърцата на разбойниците. Един от най-разумните сред тях полагаше за нея специални грижи. Именно той винаги и с готовност й подаваше ръката си, внимателно я крепеше, когато ходехме, качваше я и я сваляше от коня, разстилаше наметала­та на разбойниците, за да ни направи легло, и често ни завиваше. Настръхвам, като си помисля колко по-тежко щеше да ми бъде, ако това наближаващо майчинство не беше разнежило сърцата им.

Макар че ни бяха забранили да носим у себе си листове и молив, успявах тайничко да използувам ос­таналата в мене писалка „Уотърман“, за да подчертавам пасажи от евангелието, които носеха особено успокое­ние за душата ми. Когато мастилото свърши, оплак­вах повече от всякога другата си писалка, която за­губих по време на първото ни нощно пътуване. Споме­нах за загубата, когато я установих през този първи ден под листата ни палатка, но разбойникът, към когото се обърнах, грубо ми отговори: „Да няма чорбаджилък тук!“ и повече не питах за нея.

Докато дните се нижеха, почувствувахме мъчител­но липсата на най-елементарни удобства. С храна през тези първи дни бяхме снабдени Ad nauseam**. Когато сърцата ни бяха измъчени от копнеж по радостите на свободата, колко досадни бяха въпросите им какво ще желаем за обяд или за вечеря, сякаш на разполо­жението на похиителите ни беше най-добрият пазар в околността! Често си рецитирахме с горчивина двустишието от „Мама Гъска за стари хора“***, запомне­но от ученическите години:

„Режимът й се състоеше главно от питиета и храни, но рядко тази бедна дама имаше спокойни дни“.

И все пак, мъдрувахме ние, трябва да ядем, за да живеем, в случай че някога ни откупят.

Един ден един от разбойниците срамежливо загат­на за това, че нямаме никакви други долни дрехи. „Не, нямаме нищо, освен това, което носехме, когато ни за­ловихте“ — уверих го аз. (Поради това, че бях зна­чително по-възрастна от нея, г-жа Цилка искаше аз да говоря от името на двете, макар че в същност тя ми беше придружителка!)

— Загубих си всички носни кърпи — призна тя.

— А ръкавите на нейната блуза са станали на пар­цали — добавих аз.

— Тогава направете списък на най-необходимите неща — каза пазачът ни — и ще направим каквото можем, за да ги набавим.

По-късно забелязахме отсъствието на Добрия чо­век и си мислехме дали наистина не е отишъл да ни ги набави. Предположението ни се оказа правилно и след няколко дни той се върна с два-три чифта бельо и чо­рапи — мъжки, разбира се — малко памучен плат за носните ни кърпи, игли, напръстници (които също ни ставаха), макари и плат за две блузи. Ето ни най-после работа! С каква жадност се заловихме за нея! Скроихме белия памучен плат с новите ножици, като си определихме по четири носни кърпи, а след това ги подгънахме с ажур, за да имаме занимание за по-дълго време. Какво благословение беше за нас тази работа! Сутрин винаги четяхме и се молехме,  а след това ни се искаше да вършим нещо. Сега имахме как­во да правим. Скроихме си също две кафяви блузи и ги ушихме, защото г-жа Цилка  спешно се нуждаеше от  блуза.  Наивно вярвах, че никога няма да облека моята и смятах да я изпратя по г-жа Цилка на някое албанско момиче от мисионерското училище в техния град Корча, за който те пътуваха, когато ни заловиха. Светлината беше много ограничена, защото идваше от пролуки в плетената стена, през която виждахме и късчета зелени хълмове, и дървета зад тях. Нощно вре­ме с удоволствие излизахме на кратка разходка с па­зачите ни и лягахме върху огромните им наметала, не­изменно постлани за нас, за да подишаме свежия въздух на небесата, да напълним дробовете си и да ус­покоим нервите си. Понякога пазачите ни носеха грозде, круши или ябълки и тогава бодърствувахме и пирувахме. Веднъж, когато неразумно си позво­лих да се отдалеча прекалено много сама, една невни­мателна стъпка ме запрати с главата  напред в ръба на един насип. Ударих лицето си от едната страна и като продължих да падам след удара, си издрах гроз­но бузата от челото до под скулата. Случаят беше пример за това с каква радост  щяхме да посрещнем смъртта от естествена причина, за да се освободим от ужасите на пленничеството. Сигурна съм, че не из­виках. Усетих само разочарование, когато ми помог­наха да стана на крака и установих, че освен издраните ръце и лице и общия шок от падането не ме бе­ше сполетяло нищо, което времето да не може да из­лекува Добрия човек тук се появи в нова роля, когато донесе отнякъде малко антисептичен памук, с който раните ми бяха измити и превързани. По лицето ми бяха останали набити достатъчно камъчета, за да причинят трайни белези при обикновени условия, но сега, тридесет седмици след падането, почти нищо не е останало, за да ми напомня за тази злополука.  Ко­гато ми превързаха лицето и главата, видът ми сигур­но е бил много смешен, защото г-жа Цилка още се смее при този спомен. Нито една от нас обаче нямаше желание да изглежда особено привлекателна в тази компания. Тя, понеже беше млада, често придърпваше бялата си кърпа ниско над очите, като по този начин скриваше лицето си.

Именно през тези няколко дни намерихме случай да поговорим с пазачите ни относно някои истини на божието слово, които ни носеха голяма утеха и ни даваха спокойствие, дори и бодрост в тази страшна и отвратителна обстановка. Един ден пазачи ни бяха двама от младите разбойници. Чудеха се как да си уплътнят времето. Нямаха нищо против да попри­казваме. Проследихме в божията летопис съдбата на някои от тези, които бяха направили човешкия си жи­вот възвишен, а имената си безсмъртни, защото бяха приели божието предначертание и мразеха злото, ка­то се бяха оставили да ги завладее доброто. Говорих­ме за Йосифа, който от затвора си се беше издигнал до почит, отстъпваща само на самия фараон; за Иошуа, велик като Мойсей, защото бог беше с него; за Данаила, освободен от клетката с лъвовете, защото в него не бе открит грях и неговият бог, в който той вярваше, му се притече на помощ и затвори устата на лъвовете.

Говорихме за въздържанието на Данаила и три­мата му приятели и направихме от това текст на мал­ка проповед за трезвеност. Разбойниците бяха силно пристрастени към пушенето, а единият от тези младе­жи рядко можеше да се види без цигара, докато него­вият другар, както с радост забелязахме, можеше мно­го рядко да се види с цигара. Това ми се стори пре­калено добра възможност, за да я изпусна, и им раз­казах за случая с някои от нашите американски мла­дежи, които бяха отхвърлени от военната медицинска комисия, когато си падодадоха документите, за да бъ­дат приети от Главното командуване на служба в Ку­ба. Някои от тях плакаха и се молеха да ги пуснат да заминат. Други предлагаха пари за тази привиле­гия. Комисията обаче беше неумолима:  „Сърцето ви е отслабено от злоупотребата с тютюн и трудно ще издържи на ужасите на войната.“ И така, тези младе­жи останаха в Америка, защото прекалено много оби­чаха пурите си. Не след дълго с радост забелязах, че Митър се опитва да откаже цигарите.

Докато говорихме за необходимостта да бъдем чис­ти пред бога и чисти пред хората, Митър каза: „То­гава ние, разбойниците, трябва да отидем на дъното на езерото, което гори от огън и сяра.“ Ние му казах­ме: „Бог не е създал това място, за да накаже вас или мене или което и да е човешко същество. Той го е приготвил за „дявола и неговите ангели“. Нито една душа няма да отиде там, освен ако не избере общест­вото на тези зли създания и отхвърли бога и негови­те благи изисквания за правдивост и святост.“

Младежите слушаха и на няколко пъти след това вземаха да четат евангелието. Някои от по-възраст­ните мъже направиха същото. Бог знае дали беше, за да се посмеят, или за да намерят някаква утеха в све­щените му страници. С някои от по-старите разбойни­ци също имахме няколко разговора на религиозни те­ми. Една вечер под звездното небе аз и един от тях стояхме и разговаряхме за великата сила и любов на нашия бог, създал величието и красотата на небесата, които нощем  съзерцавахме. Тогава  беше лесно да се разговаря с разбойника, защото нещо го беше укро­тило. Дали беше нощта със своята тържественост? Да­ли не беше усещането, че бог е тук? Сигурно е оба­че, че той слушаше, и то без да се заяжда, макар че от неговите уста понякога се ронеха думи неописуемо шокиращи за нас с богохулното си безверие. „Кой знае дали бог е създал човека или човек — бога?“ —  по­пита той веднъж, а няколко пъти, когато от прекале­ното количество алкохол не внимаваше в приказките си, каза:  „Бог е стар човек. Той вече не може да си върши работата без наша помощ.“ И други от паза­чите ни говореха по този начин, така че почти очак­вахме внезапно посещение от небесата заради това езическо богохулство. Все пак, Той ни се притече на помощ с няколко забележителни избавления и тогава вероятно и най-закоравелият измежду тях си призна: „Само господ ни спаси!“

По време на есенните нощи ни извеждаха от скри­валищата, в които така внимателно ни криеха по цял ден. Когато не пътувахме, лежахме на леглото си от мъжки наметала или от листа и слама, в зависимост от това  какво намираха за нас разбойниците. Моята другарка спеше с дълбокия сън на младостта, докато аз стоях будна, защото грижите не ме напускаха. Ед­на вечер, седмици след залавянето ни, когато пак ни бяха извели навън под дърветата, един от пазачите внезапно ме попита дали съм чула, че президентът Маккинли е бил застрелян. Той можеше да си спести въпроса, тъй като нямаше откъде да научим  каквото и да било, освен това, което те сметнеха за добре да ни съобщят. Неизразимо потресена и почти невярва­ща, че е възможно да се намери толкова зъл  човек, който да вдигне ръка срещу нашия благороден, лю­бещ и скъп президент, аз поисках да  разбера от чо­века всичко, което той можеше да ми каже. Когато свърши, позволих си една волност, която никога по-рано не бях си позволявала: започнах да ходя напред-назад, като не излизах от сянката на дърветата.  Из­вестно време никой не възрази, но след това се вдигна тревога.  Някой приближаваше — може би непознат, може би дори и враг. — „Съвземете се и седнете! — бе­ше повелителната, заповед, която ми отправиха  полу­гласно. Бързо се подчиних. Мъжете крадешком се про­мъкнаха зад каменни стени и  дървета,  прицелиха  се с пушките си и зачакаха. Неканеният гост се оказа бе­зобиден и тревогата отмина. Нищо обаче не можеше да  вдигне тежестта от скърбящото ми сърце. Благо­родният ни президент ранен преди седмици, а нямаше кой да ми каже дали е още жив или е мъртъв. Какво беше станало с любимата му съпруга? Какво беше станало с нашата нация?

Известно време след това в отговор на непрекъс­натите ми въпроси човекът каза, че президентът Ма-кинли е мъртъв. Почувствувах се самотна и безутеш­на, като истински чужденец в непозната страна, кога­то видях, че никой от тях не проявява ни най-малък признак на скръб по повод трагичната кончина на ед­на от най-възвишените и безупречно чисти личности, които някога са живели. Толкова малко разбираха чувствата ми, те толкова малко ги интересуваха, че често дори се отдаваха на танци, като тихо си пееха акомпанимента. Един албански танц беше особено странен и грозен. След като студеното време принуди разбойниците да сложат дебелите си вълнени навуща, те заприличаха на духове, не на хора, а краката им увисваха като на паяци в стъпките на този танц. По­някога танцуваха и по-весели, гръцки, български или турски танци. Когато премръзваха от студа, танцува­ха, за да сгреят краката си. Докторът, когато остава­ше без наметало, защото или г-жа Цилка, или аз го носехме, често се мушваше под наметалото на Чауша и двамата изкарваха по някой весел танц или песен и всички се развеселявахме.

Бяхме започнали да дочуваме слухове за действия в наша полза. Разбойниците казаха, че д-р Хаскел веднага е изпълнил молбата ми и е отишъл в Цари­град да разговаря с г-н Пийт и представителите на на­шето правителство там. Изглеждаха много доволни от тези бързи, решителни действия. След известно време обаче не изглеждаха  толкова  доволни; от недомлъв­ките им разбрахме, че има широко движение в наша защита; че правителството на САЩ се е обърнало към Англия и Русия с молба да му окажат помощ при издирването ни и предаването на похитителите на пра­восъдието. Те също казаха, че във вестниците са се появили наши снимки, че са отпечатани сувенирни по­щенски картички, на които сме изобразени ние с раз­бойниците и т. н., а ние слушахме всичко това и то ни се струваше като сън.

Беше ясно, че нещата се бяха развили така, че ня­маше смисъл разбойниците да привеждат в изпълне­ние заплахите си да ни отнемат живота след изтичане­то на определен брой дни, ако искаха да получат от­купа. Но щяха ли да ни задържат за неопределен срок? Известно време преди това преживяхме един страшен следобед, когато отново се събраха и ми за­повядаха да напиша трето писмо (8), което удължаваше срока на живота ни с още десет дни милост! Отново черният облак на безнадеждността падна над душа­та ми, когато ми заповядаха да пиша, че ако откупът не е налице след изтичането на тези десет дни, ще „пристъпят към операцията“ по отнемане на живота ни. Този път Лошия човек не беше сред тях. Сре­щата проведоха Добрия човек и неговият другар инпи показа колко страшни могат да бъдат дори и те. „Ако цялата сума на откупа не може да се събере в този кратък срок — най-после намерих сили да ка­жа, — не можете да ни убиете — нас, жени, които ни­то не са ви направили. Това би било срам и позор за Турция!“ При тези думи Добрия човек (да ми прости господ името!) избухна в необуздана ярост: „Защо да е срам и позор да убием две жени, когато в Тур­ция ежедневно се убиват и подлагат на неописуеми безчинства безброй жени и деца!“ Свирепостта му ми показа, че няма смисъл да искам милост от тези хо­ра. С разбито сърце и напълнени със сълзи очи прис­тъпих към написването на страшната алтернатива, коя­то бяха поставили пред мене. Точно тогава — не беше ни това чудо, извършено от бога, за да вдъхне нова смелост в изтерзаното ми до болка сърце? — поглед­нах нагоре към небето и изведнъж от един тъмен об­лак в полегати струи плисна силен дъжд; след това слънцето отново изгря и на светлината точно пред очите ми се появи една от най-ярките дъги, които ня­кога съм виждала. Едва беше изчезнала, когато нова дъга се появи малко по-далече, но и тя беше ярка като предишната. Сърцата ни се изпълниха със слад­ката увереност, че бог не ни е изоставил и нямаше да ни изостави, колкото и безпомощни да изглеждахме в ръцете на похитителите си. „Ако можеш да ми на­рушиш порядъка от ден и нощ, та да няма нито ден, ни нощ“ — пееше в нас онази сладка увереност, която дава непоколебимата вяра в мощта на бога, и сърца­та ни се изпълниха с нова сила.

След известно време ни казаха, че генералният консул Дикинсън е заминал от Цариград за София, за да се заеме лично с нашия случай. Не ни казаха дали д-р Хаскел  го е помолил да поеме тази отговорност, дали той сам е пожелал да го направи или пък наше­то правителство във Вашингтон го е помолило за та­зи услуга. Знаехме, че сега той ще бъде човекът, кой­то ще преговаря с разбойниците. За мене лично тази вест беше добре дошла, тъй като се бях запознала с консула и семейството му предишната година и знаех, че той е прозорлив човек и убеден християнин. Казах всичко това на разбойниците и ги помолих да ми поз­волят да му напиша писмо с непродиктуван от тях текст. Колкото и да е странно, те изпълниха молбата ми, дадоха ми писалка, мастило и хартия и ме остави­ха да пиша.

Тази сутрин се беше случило нещо велико и чудес­но, което ни понесе с г-жа Цилка на седмото небе от радост и надежда. Сега беше 29 октомври. През нощ­та разбойникът, който беше ходил в София за прего­ворите, пристигна в кошарата на склона, в която ни държаха. Не ни дадоха знак за пристигането му, пре­ди да сме приключили с кратките си приготовления за деня. Тогава той дойде с други свои другари и за­стана пред нас. Посрещнахме го с голяма радост, за­щото винаги, когато идваше, се надявахме да полу­чим вест за изплащането на откупа. С любезна усмив­ка той ми подаде едно писмо. Не можех да повярвам на очите си. Писмо — за мене! Най-после съобщение от някого в широкия божи свят. Значи не бяхме заб­равени.

— Познавате ли почерка? — попита той, докато раз­глеждах адреса.

Разбира се, че го познавам — отговорих без коле­бание.  — Това е почеркът на една от моите скъпи ученички, която завърши мисионерското ни училище в Самоков и с която винаги се гордеем, защото в момен­та е на работа в двореца на княз Фердинанд в София.

— Тогава го прочетете.

С радост, излъчваща се от всеки тон на гласа ми и от всяка черта на лицето и с г-жа Цилка съвсем близо от едната ми страна, прочетох благословените думи, на­писани на моя роден език:

„Скъпа моя како Стоун,

Вече сигурно си мислиш, че приятелите ти са те забравили, но помни, че когато отново се върнеш при пас, ще разбереш, че истинските ти приятели са опи­тали да направят всичко, което е по силите им за тебе, и нещо повече — бог вдъхнови сърцата на други, които не са те познавали, да ра­ботят може би най-много от всични за спасяването ти. Денонощно работим и се молим за тебе. Нашата обща приятелка в Пловдив получава писма от г-жа Атууд. Братята ти и майка ти са доб­ре, но са много разтревожени за тебе. Майка ми и трите ми момчета са добре, молят се за тебе и непре­къснато за тебе говорят. Дано господ те закриля! Моля те, напиши на същото това писмо със собствена­та си ръка каквото имаш да кажеш и ако е възмож­но, нещо и за състоянито си, и изпрати писмото об­ратно по човека, който ти го донесе.

С надежда да те видя скоро, оставам с любов, Твоя малка сестра. (9)“

Мъжете стояха наоколо, наблюдаваха ни и жадно слушаха, докато им превеждах писмото на българ­ски — това беше единственият език, на който можехме да се разбираме, защото не владеех достатъчно доб­ре турски, гръцки или албански, на които езици ги чувахме да разговарят помежду си. Когато чуха из­раза „Работим и се молим за тебе“ и отново „Деца­та, ми и майка ми се молят за тебе“, Лошия човек каза с насмешка: „Е, да, те че се молят, молят се, ама парите къде са?“ Но сега нищо не беше в състояние да ни помрачи настроението. Бяхме прекалено щаст­ливи от това първо писмено уверение, че някой сн спомня за нас и ни обича, и работи, и се моли за нас, за да обърнем внимание на обидите на Лошия човек или на някой от другарите му.  Побързахме да помолим за писалка и мастило, за да изпълня молбата на приятелката ми и да напиша отговора на същия лист. С голямо съжаление осъзнах, че ще трябва да се раз­деля с това писмо, което така приличаше на послание от небето, но човекът, който  го донесе, предложи да си го препиша. Донесоха писалка и мастило. Преписах скъпоценните думи, които пазихме заедно с евангели­ето и често препрочитахме, за да вдъхне смелост  в сърцата ни това доказателство за загрижеността и любещата дейност в наша полза на някои от българ­ските ни приятели.

След като написах писмото върху останалото мяс­то на листа, помолих разбойниците да ми позволят да напиша писмо до генералния консул Дикинсън, който беше в София. Дадоха ми разрешение да направя това и подробно описах положението, в което се нами­рахме. Казах му, че сме непрекъснато изложени на студа и че много страдаме от него, тъй като разпола­гаме само с тънките летни дрехи, с които ни бяха за­ловили. След това го помолих да направи всичко, кое­то е по силите му, за да ни освободи възможно по-скоро от страданията, и му писах за радостта, с която съм научила, че той се е заел със случая, защото в негово лице виждах не само представител на нашата велика и могъща нация, но и личен приятел, който ще изпол­зува всички средства, с които разполага, за да бъдем освободени.

След като завърших и. това писмо, помолих за раз­решение да напиша още едно писмо до майка ми и семейството ми. Мъжете посрещнаха тази молба на­въсено,  но накрая неохотно дадоха съгласието  си.

Какъв чудесен ден прекарахме над тези писма! Не беше лесно да се седи прегънат по турски и цял ден да се пише на колене, но радостта, че съм получила раз­решение да пиша и да отговарям на писма, далеч ком­пенсираше това неудобство. Късно следобед писмата и преводите им бяха готови и предадени на разбойника, който трябваше да ги отнесе — къде, не знаехме, но който, искаше ни се да вярваме, щеше да ги изпрати на посочените адреси. Поеяе започна нов период на очакване, но колко променени бяха чувствата ни сега! Бяхме получили уверение, че любещи сърца са се вдиг­нали в наша защита и полагат всички усилия за освобождаването ни. По-късно един от разбойниците, коментирайки този ден, забеляза: „Тогава станахме свидетели на това как няколко написани думи са в състояние да променят един човешки живот.“

Надеждата, която и разбойниците хранеха, че ще получат откупа, заради който ни бяха заловили и за­ради който така неумолимо ни задържаха, беше про­менила отношението им към нас — те ни обгръщаха с внимание и уважение; затова сега, когато не чувст­вувахме така болезнено тежестта на пленничеството, можехме да наблюдаваме около себе си  подробности от живота им. Забелязахме, че понякога играят някак­ви игри — търкаляха камъни по откритата площ пред изоставената кошара на склона, където сега бяхме затворени. От време на време двама от най-жизнера­достните измежду тях ставаха да потанцуват под акомпанимента на песен, която тананикаше друг раз­бойник, любител на музиката. Но студът ни беше нас­тигнал,  времето заплашваше да се развали и това принуди мъжете да ни преместят от тази местност.

Тази нощ, докато пътувахме, падна сняг. Аз жи­веех със съкровената надежда, че или ще бъдем осво­бодени, или ще получим вест за освобождаването си преди Деня на благодарността****. Генералният консул Дикинсън, който толкова дълго време беше останал в София да преговаря от името на нашето правителст­во, щеше, като истински американец, да се завърне при семейството си в Цариград, за да отпразнува то­зи велик ден; но ние чакахме и напразно дебнехме завръщането на разбойника, когото бяха пратили да преговаря с него.

Нощта преди Деня на благодарността, съкрушена от разбитите надежди и печалните картини, които из­никваха в съзнанието ми — на многобройните домове в Америка, в които хората като нас напразно бяха ча­кали радостни вести — вървях напред-назад из тяс­ното пространство в един от ъглите, когато дежурният по охрана забеляза мрачното ми настроение и споде­ли с г-жа Цилка наблюденията си.

— Как да бъде щастлива — каза тя, — когато ут­ре в нейната страна е Денят на благодарността?

И тя му разказа за значението на този ден, за това как се празнува и какви радостни преживявания е имала на тази дата през годините, прекарани в Америка. Този млад разбойник взе думите й присърце и сигурно е оказал въздействие върху другарите си от четата, за­щото на следващата сутрин, когато привършихме ми­зерните си приготовления за деня, той небрежно каза:

— Заклахме пуйка, как искате да я сготвим? Тази така неочаквана проява на добрина от страна на похитител към пленника му до голяма степен разпръсна облака тъга, който стягаше сърцето ми, и като благо­дарихме на бога за тази милост, добихме малко по-бодър вид. От друга страна, те направиха така, че та­зи сутрин заприлича малко на Коледа, защото влезна един друг разбойник и разстла върху сламеника покуп­ките, които някой беше направил за нас. Имаше топли вълнени чорапи, а вместо дългите навуща, за които ги бяхме помолили — чифт дебели вълнени панталони, на които дълго се смяхме. През студените зимни нощи по време на по-късните ни пътувания разбрахме, че изборът на разбойниците е бил по-разумен, отколко­то щеше да бъде нашият. Така денят мина по-весело, отколкото бяхме очаквали, че е възможно.

През целия този ден те криха от нас сведенията за неуспеха на преговорите за откупа в София. Пра­теникът им беше пристигнал сутринта в Деня на бла­годарността, но те го криха през целия ден. На след­ващата сутрин обаче ни съобщиха тъжните вести и добавиха с твърда решимост:

— Сега ще ви заведем толкова далече, че дори и птиците няма да знаят къде сте, на осем часа път (около двадесет и пет мили*****) от всяко населено мяс­то. Ако е необходимо, пет години ще ви държим, но ще получим парите!

Ние казахме: „Трябват ни по-топли дрехи“ и ги попитахме дали не биха могли да ни намерят отнякъ­де малко вълнено, домашно сукно. Попитаха ни дали ще успеем да ушием роклите, като добавиха: „Защо­то, разбира се, няма да имате машина.“ Помолихме ги да донесат плата и да ни имат вяра за останалото. Няколко дни по-късно намерих в ъгъла си топ дебел домашен плат и по-малък топ още по-дебел бял, вълнен плат като този, който използуваха за навущата си. Последваха напрегнати дни на работа, защото ни по­молиха да побързаме. Пръстите ни бяха сковани и из­немощели от рязането и шиенето на тази груба ма­терия, но за два дни полите и роклите ни бяха в годен за носене вид. Освен домашното сукно, колкото и да е странно, тези разбойници се бяха сетили и за копчета и за ширити, като последните бяха така го­леми, в толкова обилно количество, че сложихме по цял ред за украса.

На следващата нощ тръгнаха с нас към посоката, за която ни бяха заплашили — към по-отдалеченото ни място на заточение. Пътувахме и пътувахме нощ след нощ, сред пронизващи ветрове и жесток студ и се качихме на голяма височина, докато стигнахме до малка поляна, на която стърчаха две колиби; хора, пратени по-рано, току-що ги бяха построили. Прясно отсечените дървета, покрита с трески земя, разпилени­те навсякъде клони показваха колко набързо е била свършена работата. Заведоха ни в по-малката от две­те груби колиби. В единия край, срещу вратата горе­ше открит огън. Пред него бяха постлани завивките на леглото ни. Само за това имаше място в колибата. Край на мечтите ни за местенце, което да понаредим и да направим поне донякъде уютно с малко женска фантазия! Нямаше начин да спрем студения вятър, който нахлуваше през пролуките между нацепените трупи, от които беше изградена колибата ни. Мъжете ни покриха с наметалата си, като самите те останаха изложени на суровите зимни нощи, но дори и така виждаха, че няма да се чувствуваме добре. Освен то­ва бяхме оставили зад себе си открита следа, което криеше опасност да ни проследят и да ни намерят. В това самотно планинско убежище сред голата гора, с извисяващи се на още по-голяма височина върхове около нас, какво можеше да попречи на някой запа­лен ловец на дивеч или шпионин със зли намерения да види двете построийки и дима, излизащ от тях, а дори и пленените жени, които свободно се движеха навън?  Защото тук ни  разрешаваха  да  излизаме да гледаме синьото небе, да благодарим на бога, че мо­жем отново да се радваме на дневната светлина. Още първата сутрин ни попя една сладка птичка, която оп­роверга заплахите на мъжете, че ще ни скрият, къде­то и пиле да не ни намери.

Един от разбойниците се похвали, че може по-добре от когото и да е друг да опече овца на открит огън. Един ден, привечер, те запалиха голям огън пред вра­тата на своята колиба, една овца беше заклана и набодена на дълъг зелен  клон и печенето започна.  По­неже ни беше омръзнало да стоим сами и се страху­вахме да прекараме дългата вечер в пълен мрак, ако не се брои огънят в постройката ни, слезнахме долу до сборището им. Те не изглеждаха недоволни, че сме си позволили тази волност и ни посочиха един дънер, на който да седнем, а след това сложиха зад гърбове­те ни торба, напълнена с листа, за да не ни духа. Сед­нахме тук да наблюдаваме печенето и да се наслажда­ваме на приятната миризма,  защото апетитът ни на този планински склон се беше увеличил и тази вечер вечерята от черен хляб и агнешко печено ни достави особено удоволствие.

Накрая похитителите ни се съгласиха с нас, че мястото е несигурно и без много бавене ни премести­ха. Отново имаше нощи, в които страдахме от жесто­кия студ. По предложение на самите пленннички те ни направиха ботуши от козя кожа, които можехме да но­сим над галошите си, и това значително намали болки­те ни от премръзване. Разбира се, сега не можеше да си позволим да губим галошите си, както това ставаше по-рано, когато измъквахме скованите си от студ кра­ка от въжените стремена и ги люлеехме, за да ги сгреем.

На този обратен път една вечер охраната спря на едно място, където нямаха желание да спират; напра­виха го от съчувствие към страданията, които едно по-дълго пътуване щеше да причини на г-жа Цилка. Тази нощ се разигра една трагедия — опит от страна на друга разбойническа чета, която беше пристигнала на същото място малко преди нас да ни отвлече от раз­бойниците, които ни държаха в плен, и да вземе отку­па за себе си. Нашата вечно бдителна охрана по ня­какъв начин заподозря заговора и беше нащрек.  Когато над нас се спусна мракът, чухме внезапна стрелба. Г-жа Цилка се събуди от дълбокия си сън, ужа­сна от неочакваната тревога. Ние, пленничките, бях­ме сами и в пълна тъмнина. Аз имах навика да стоя будна, докато тя спи, и бях дочула шушукане и раз­движване, което ме наведе на мисълта, че става нещо необичайно. Пазачите ни бяха навън и успешно от­блъснаха първото нападение. Един-двама влезнаха пътре и ни преместиха в едно вътрешно помещение — килера. Тук се свихме в един ъгъл и стояхме така през дългите часове на нощта, като един човек от пазачите стоеше при нас.

От изстрелите, които от време на време се чуваха, разбрахме, че през цялата нощ се правят опити за обсада. Някъде около дванадесет часа (турско време), когато наближаваше разсъмване, ни отведоха до ко­нете, които цяла нощ бяха стояли, готови за път, и на­правихме опит да се измъкнем. Един изстрел в наша­та посока точно когато г-жа Цилка се качваше на ко­ня си, бързо ни върна обратно под навеса. Мъжете още стояха на пост. По-късно се приближи един селя­нин и предложи условия за примирие. Един куршум от поста над нас, който подозираше измама, прониза сърцето му и със силен вик той падна мъртъв на земята. Почакахме още малко в напрежение, без да знаем дали няма да направят внезапно нападение — нов опит да победят похитителите ни и да опожарят мястото — и дали не бяха извикали на помощ турски войски. В този миг ние с г-жа Цилка взехме решение, че ако се случи най-лошото, ще предпочетем да бъдем убити от пазача, който стоеше над нас, отколкото да попаднем в ръцете на тези непознати разбойници или на турските войски.

Докато сутринта бавно отминаваше, нашите хора решиха да направят още един опит за измъкване. От известно време не бяхме чули изстрели и те решиха, че врагът може да се е оттеглил. Внимателно, очаквай­ки всеки момент изстрел отзад, изкачихме стръмния склон, за да стигнем до пътя. Най-после преминахме стръмнината и се скрихме от чужди погледи. Не се изстреля нито куршум, а и не чухме гласа на преслед­вачи. Бяхме изтощени от изкачването и един разбой­ник се осмели да се върне обратно, за да ни доведе два коня. Набързо ги възседнахме, без да ни тревожи това, че нямаше възглавници или одеяла, които да омекотят дървените ребра на самарите. Взехме пово­дите в ръце и със сърца, препълнени от облекчение за­ради щастливото ни оцеляване, забързахме след мъ­жете, които ни :водеха и които непрекъснато се обръщаха към нас със заповеди да побързаме.

Какъв прекрасен ден беше това за нас — когато и похитители, и пленнички заедно се радвахме на спасе­нието си от ужасната участ, която ни заплашваше през цялата тази нощ. Свободно им казахме: „Бог ни спаси“, и един от тях призна: „Аз също се молих, каз­вам ви, молих се от дъното на душата си.“ А ние отго­ворихме: „Знаем, че е така, защото иначе бог нямаше да ни спаси.“

Това  беше най-отчаяната  ни  среща  за  тези  близо шест месеца пленничество, но нямаше нощ, прекарана в път, нито пък ден, дори и тогава, когато бяхме скрити от всички в света с изключение на тези, които ни държаха в плен, когато да не сме били изложени на страшна опасност. Винаги всички посоки се наблюда­ваха най-внимателно. Молбите ни да ни позволят да излезем вън на чист въздух, да вдигнем тъмните заве­си или да махнем дървените кепенци, за да влезе при нас малко светлина, срещаха отказ — те се страхува­ха да не би някой непознат случайно да открие къде ни държат. В продължение на много дни не ни позво­ляваха да говорим на глас и само шепнехме, за да не ни видят и издадат непознати хора. Разбира се, ни­кога не ни позволяваха да пеем. Една неделна вечер в началото на пленничеството ни бяхме скрити в едно помещение, предназначено за обор, както личеше от коритото със сено, и бях погълната от спомена за щаст­ливите ни неделни вечери в къщи; казах на г-жа.Цилка: „Мисля си, дали ще ми позволят да си попея — тихичко, разбира се.“ Струва ми се, че се намирахме на един склон, отдалечен от всяко населено място. Паза­чът чу въпроса и каза на г-жа Цилка: „Кажете й, че не може да прави нищо без разрешение.“

Понякога ни се струваше, че никога вече няма да си познаем гласовете и че ще трябва да се учим да хо­дим — така дълго стояхме превити като шивачи в ъг­лите, определени за нас. „Не вярвам, че някога ще можем отново да се смеем — каза г-жа Цилка, — дори и ако ни освободят.“  Мъката от разбитите надежди разяждаше душите ни. Така минаваха дългите седмици на очакване. Понякога разбойниците благоволяваха да ни кажат по някоя дума за слуховете от външния свят. По-често ни разказваха истории, за които се чудехме дали са верни или не, но които не можехме да опровергаем, докато в деня на освобождаването ни научихме, че са ни ги разказвали така, както на децата се разказват приказки.

Междувременно непрекъснато се чудехме защо не ни бяха откупили, ако беше вярно това, което казваха похитителите ни, че сумата е събрана. Веднъж, дейст­вително отчаяни от това, че при тях се беше завърнал пратеник със заповед от нашата преговаряща страна и София, на която те решиха да гледат просто като на предлог за печелене на време, мъжете ми казаха:

— Тази бележка, която сега ще напишете, е последното ви писмо.

Писмото беше призив към американската об­щественост да помогне за събиране на цялата сума, ако не всичко още беше събрано, или да изиска да се окаже натиск върху тези, конто държат откупа, да го платят.

Бремето на усамотението и безпокойството започваше да става непоносимо. Молбата беше написана и изпратена и отново чакахме, без нищо да научим за нея. Това беше рано през декември и ние чакахме и чакахме, и Нова година ни завари пак в очакване.

*

Дните прерастваха в седмици, а седмиците в месеци, от четвърти септември — деня след залавянето ни, когато уведомих разбойниците за деликатното поло­жение, в което се намираше моята съпленничка г-жа Цилка. Когато за първи път поискаха мнението ми за времето, което може да измине до изплащането на от­купа, аз им казах, че заради г-жа Цилка ще бъде не­възможно да останем при тях повече от три месеца. Тогава, както по-късно ни признаха, те мислели, че срокът на пленничеството ще бъде далеч по-кратък, като се залъгвали с надеждата, че парите ще се получат веднага, в рамките на не повече от двадесет или тридесет дни.

През ноември, докато преговорите бавно се точеха и нямаше изгледи за бързото ни освобождаване, макар и през цялото време да не губехме надежда, г-жа Цилка започна да се безпокои, защото не можеше да се под­готви за малкото, чието идване наближаваше. Поех гри­жата да уведомя разбойниците за състоянието на неща­та и с много прости думи обясних на един от тях  за изискванията на положението. Лицето му доби загри­жен, дори тревожен вид. Предполагам, че разбойни­ците едва ли знаеха откъде да набавят материали за гардероба на едно бебе. Мъжът изглеждаше така мрачен, че сърцето ми се сви от страх, но не можеше да се от­лага. Казах му, че ни е необходим някакъв бял, въл­нен плат — фланела, ако можеха да намерят — и няка­къв тънък бял, помучен плат за малките дрешки. Той въздъхна дълбоко и накрая каза: „Добре, направете списък на най-необходимите неща и ще видим какво можем да направим, за да ги набавим.“

Те често се местеха от едно място на друго нощно време, както правеха от самото начало. Веднъж се озо­вахме затворени в някаква стая почти под земята, а от тавана, измежду летвите, ни гледаше голям, мършав плъх. Отначало той стоеше далече, но когато разбойни­ците, след като приключиха със задълженията си по подреждане на леглото ни от сухи листа и сено, ни на­пуснаха, плъхът предпазливо се приближи и започна да ни наблюдава от един широк процеп точно над гла­вите ни. Едно парченце свещ, залепено на една цепе­ница — това беше цялата ни светлина в мрачното по­мещение, но тя изтрая достатъчно дълго, за да успея да грабна една пръчка, с която, за моя радост, можех да достигна тавана. Така въоръжена, легнах до г-жа Цилка. Известно време останах да дебна, като от вре­ме на време удрях с пръчката летвите, за да напомня на посетителя ни, че сме будни и нащрек. Г-жа Цилка, с естественото за всяка жена отвращение към гризачи­те, беше много нервна, но накрая сънят надви дори и нейния страх. Така или иначе, повече не видяхме плъха. Понякога, на големи интервали, молехме пазача, който се случваше при нас, да ни намери, ако е възмож­но, малко вода и удобства за едно необходимо измива­не. Ако това се окажеше възможно, по някое време на деня ни носеха вода заедно с дървено корито или чайник; в които да се поизперем. Всяка от нас имаше са­мо по един пешкир. Броят на носните ни кърпи беше много ограничен. Имахме само по един чифт бельо за подмяна, а единственият ни чифт чорапи се допълваше от по два чифта черни, памучни, мъжки чорапи, с които разбойниците ни бяха снабдили. Съвсем не всеки ден обаче можехме да си позволим лукса дори и лицата си да измием поради недостига на вода. Преди всич­ко трябваше да има вода за пиене, а по-лесно можех­ме да ходим с неизмити лица и ръце. Затова нищо чудно, че единственото парче тоалетен сапун, което ни бяха дали, ни служи цели три месеца.

Най-после дойде денят, когато ни връчиха един вързоп. Никой купувач на връщане в къщи след оби­колка на магазините не е отварял с такова нетърпение пакетите си, както ние — този платнен вързоп. Там бяха и белият вълнен плат, и тънкият бял памучен плат. Първият беше най-грубият плат, който някога съм виждала, а вторият — тънкият, евтин тензух, който разбойниците използуваха, за да почистват пушките си. Имаше също макари с памучен конец за шие­не. Г-жа Цилка реши да се задоволи с това, което й бяха донесли, и да  го използува възможно най-добре и като отбеляза, че грубата фланела ще омекне при прането, взе ножиците и бързо скрои няколко одеяла, малки пеленки и една мъничка ризка. От тензуха скрои три малки роклички, две шапчици и също толкова риз­ки, както и по една кърпа за нея и за мене. Сега ни чакаше работа. Седнахме с жар до прозореца, за да се възползуваме от цялата светлина, която проникваше. Какво благословение бяха тези занимания! По-рано ча­совете ни се струваха безкрайни. След сутрешните ни молитви прекарвахме времето си в разговори и спане, за да съберем сили за едно възможно нощно пътуване. Яденето ни не беше така разнообразно Откъм продукти, нито пък така пищно поднесено, че да ни отнеме много време. Понякога, когато влезеше някой от во­дачите, за да ни пита как си уплътняваме времето, отговаряхме: „О, седим и си говорим, говорим и си седим.“ Но сега всичко се беше променило. Седяхме над ръкоделието си, кротки и щастливи. Можехме дори да вдигнем бодри лица, когато някой от разбойниците ни попиташе какво правим.

Часовете и дните започнаха да отминават по-бър­зо: скоро, прекалено скоро привършихме с пришиването на одеялата с кръстосващи се ивици обикновен па­мучен плат и направихме малките роклички и пеленки. А все още не се чуваше нищо за освобождаването. Бяха ни преместили в една кошара на склона. Ма­кедония е пастирска страна. С напредване на сезо­на овчарите извеждат стадата си овце или кози от по­летата към по-обилната зеленина на околните хъл­мове, а по-късно, когато и там пашата намалее, се из­качват още по-нагоре в планините. Когато наближи зимният студ, тези влашки овчари се връщат обратно, като оставят незаети много кошари и овчарски колиби по планините и склоновете. В една от тези именно ко­шари се намирахме сега. Разбойниците бяха навсякъ­де около нас, а на нас ни отредиха едно ъгълче. От­някъде намериха слама, която разстлаха долу, на твърдата земя, и ни направиха параван от клони и листа. Можехме свободно да гледаме в открития двор. Сега времето беше студено, а пръстите ни понякога прекалено сковани, за да можем да работим; но кога­то слънцето огряваше въздуха, отваряхме пакета, кой­то беше станал така скъп на г-жа Цилка, защото съдържаше скромния гардероб, който приготвяхме за бебето й. Сега поне можехме да виждаме; шихме ри­бена кост навсякъде, където можехме да намерим оп­равдание за рибена кост, и правихме ажури навсякъде, където беше възможно да се сложи бастичка или ажур. Това ни беше единственото занимание и ние се въз­ползувахме от него максимално. Едно от грубите одея­ла дори носи ред бродерия, направена с обикновен бял памучен конец, с което г-жа Цилка, в страстта си да работи, си уплътни няколко иначе отегчителни часа. Нито една млада майка в по-щастливо обкръжение не се гордее с изящното и парфюмирано шкафче, в което нарежда  красивия  гардероб на малкото си дете така, както се гордееше тази смела жена, когато развързва­ше квадрата груб конопен плат, който съдържаше при­надлежностите на малкото й. Любещите й пръсти чес­то сгъваха и наново нареждаха малките дрещки, които в грубото ни обкръжение действително изглеждаха ме­ки и изящни. За да се поразсеем от работата, ровехме в дисагите, за да видим дали случайно не са останали малко ябълки или круши, с които разбойниците понякога ни снабдяваха. Действително, за наше щастие, имахме много плодове, а някои от сортовете бяха много вкусни.

Когато другарката ми беше потисната от тъжните спомени и копнежа за любимите й — нещо, което по-някога й се случваше, особено в очакване на идващото изпитание, неведнъж подозирах, че разбойниците ра­зиграват нещо като спектакъл по атлетика или манев­ри или измислят някоя игра, за да отвлекат вниманието й. Защото те бяха много смутени, когато тя изглеж­даше по-тъжна от обикновено и явно опечалени, ако и потичаха сълзи. Много осезаемо ги бяха обзели суеверните страхове, че с нея или с малкото й дете може да се случи беда. За да отклонят заплашващото ги проклятие, те вземаха много мерки, които в голяма степен облекчаваха състоянието ни на пленнички.

Отдавна беше минало времето за очакваното появяване на малкото ни гостенче. Г-жа Цилка понякога нетьрпеливо копнееше за малкото си, което щеше да разпръсне монотонността на живота ни и да ни донесе работа и забавление. Не можех да споделя с нея това желание от страх за възможните усложнения, които можеха да се появят. Как щяхме да задоволим нуждите на едно бебе? Как щяхме да го запазим от студа по време на пътуванията ни през ветровитите нощи? Щяха ли разбойниците да търпят бебето, ако започнеше да плаче? Не, не можех да се съглася с нея, но се надявах и се молех денят на освобождението ни да настъпи преди раждането. Умолявах разбойниците да пуснат  г-жа Цилка, ако им е възможно да намерят някакво място, където да я изпратят — ако не в къщи или някъде, където майка й можеше да бъде с нея, то поне в някоя къща, където щеше да има помощта на жени и малко от удобствата на един дом. Заявих, че съм готова да остана с тях сама, докато ме откупят, само и само да се смилят над нея; но те, както и ние, всяка нощ очакваха новини от своя пратеник относно резултатите от преговорите за нашия откуп и така отлагаха ден след ден.

Междувременно в плановете им настъпи промяна, както съдехме по техните действия, макар че не бла-юиолиха да ни дадат каквато и да е информация. Принуждаваха ни нощ след нощ да правим дълги пътува­ния и през нощта, преди раждането на бебето, г-жа Цилка, както и аз, бяхме десет часа на седлото. Тези нощни пътувания й причиняваха неописуеми страда­ния. Последната нощ, когато пътеката стана прекале­но стръмна, за  да можем да яздим, бяхме принудени да слезнем от конете и да се катерим. По един човек от всяка страна помагаше на всяка от нас, а един зад г-жа Цилка се опитваше да й окаже допълнителна по­мощ. Смазана от слабостта и болката, тя простена: „Оставете ме тук да умра. Не мога да вървя по-нататък“. Омилостивени от изключителните й страдания, разбойниците я окуражаваха с думите: „Само още ня­колко крачки“, като я прикрепяха значително по-нежно, отколкото някога са мислели, че могат да крепят пленник. В края на десетчасовото пътуване се озовахме скрити в една усамотена колиба, почти изцяло заета от две огромни бъчви вино. Точно под тази, която се намираше срещу вратата, между нея и пламтящия от­крит огън, запален върху пръстения под, постлаха сла­мата  и листата  за леглото ни.  Отпуснахме се върху тях изтощени и скоро заспахме дълбок сън. Стори ми се, че не беше минало много време, когато се събу­дих от шаването на г-жа Цилка — нещо, което беше противно на навиците й след умората на такова нощ­но пътуване. Каза ми, че не може да заспи от нерви и от болка. Този ден и двете почти не спахме. Един от пазачите като че ли усети какво се готви дори преди мене, защото се доближи и ми заговори с много се­риозен тон, че е желателно на следващата нощ да про­дължим пътуването и изрази надеждата, че г-жа Цил­ка ще разбере колко абсолютно наложително е да продължим още един ден. Отговорих,  че му е много добре известно желанието, което г-жа Цилка беше показала, да прави всичко, което й е по силите. Един ден тя много трогателно им беше казала: „Ще вървя, колкото мога, а когато повече не съм в състоя­ние да ходя, трябва да ме оставите, ако не можете да спирате.“ С напредването на деня на г-жа Цилка й стана ясно, че няма да може да продължи тази нощ и в около десет часа турско време или в четири след­обед тя съобщи този факт на разбойника. Видът му стана изключително сериозен и дори, стори ми се загрижен, но каза просто: „Ако не може да върви, ще трябва да намерим друг начин.“ И излезе да се съвещава  с останалите членове на четата, които бяха някъде другаде.

Междувременно се заехме с приготовленията, които можехме да направим. Само един човек от пазачите, и то един от най-младите, остана до огъня. Той стоя така, подпрял лицето си с ръце, отрезвен от важността на момента, докато не го помолихме да излезне и да ни пази отвън.

Малко преди осем часа вечерта, на светлината на огъня и една димяща газова лампа, едно мъничко мо­миче се присъедини към пленническата ни група. Когато го взех в ръцете си и погледнах малкото личице, в сьрцето ми нахлу вълна на обич и казах на майката: „Поздравявам те от сърце. Имаш благословено момиченце!“ Тя ми благодари и сладко доволство заля бледите й черти. В това студено и влажно място трябваше да  бързаме, за да не се стори на новороденото ни гостенче приемът на този свят прекалено груб.

Подадох я на старата жена, която разбойниците бяха открили някъде и довели отдалеч, за да бъде с нас в този час на изпитание. Без баня, без да го намажем дори и с вазелина, който ни беше доставен за случая от един от разбойниците (той се беше запасил, за да смазва с него пушката си), повихме бебето в пелените и го положихме до майка му, за да спи. Г-жа Цилка, като опитна  болнична сестра, беше наясно точ­но как трябва да се действува и ми беше казала, на мене — съвсем неопитната й помощница — какво точ­но трябва да правя във всеки един момент. Беше ка­зала: „Не се страхувам.“ Трябваше да съобщим за събитието на разбойника, който ни пазеше отвън. Каква промяна беше настьпила в лицето и поведението му, когато влезна отново в колибата! Силната депресия се беше превър­нала в облекчение, за да не кажа истинска радост. Движенията му бяха бързи и чевръсти.  Казах му, че може да отиде да съобщи на останалата част от четата, че всичко е наред. Той взе една голяма кратуна, отиде до бъчвата, която беше надвиснала над г-жа Цилка, и наточи значително количество вино. След то­ва излезе, като още запазваше това странно разбойническо мълчание, да занесе радостната вест на дру­гарите си. Беше взел виното, за да пият за здравето на майката и малката й дъщеря.

В колибата цареше тишина. Гласът на бебето, чий­то остър вик показа, че малките дробове са силни и здрави, сега беше секнал. Очите, които се отвориха така светнали, за да огледат непознатото си обкръ­жение в този свят, бяха затворени, и малкото и май­ка му си почиваха. Старата жена, седнала до огъня, беше живописен елемент от сцената. Около главата й беше увързана бяла кърпа, а тънките й, деликатни черти се открояваха на светлината на огъня. Селските й дрехи подсказваха, че може би принадлежи към семейство влашки овчари, но така и не разбрахме коя е и как я бяха открили  разбойниците. Не бяхме ги молили за такава помощ, нито пък предполагахме, че ще могат да ни я осигурят, ако им я поискаме. Ма­кар че беше запозната само с онези суеверни обичаи, които са разпространени сред невежите, изолирани народи, за нас беше радост, че има сред нас по-въз­растна жена, майка.

Тя пови малкото телце в пеленките и оказа помощ в работата, която ни предстоеше. Окачи на огъня чай­ник вода, в който сложихме да се вари ечемик, за да дадем на майката  ечемичена отвара. В очакване на събитието се бяхме принудили да помолим похити­телите ни да ни снабдят с някои специални храни, не­обходими за една майка. Те добиха почтителен и тър­жествен вид, защото разбраха тържествеността на ча­са,  който ни заплашваше, и обещаха да направят каквото могат. Удържаха на думата си и ни снабди­ха с ечемик, сини сливи, захар и чай, а по-късно на­мериха малко картофи и по-често отпреди започнаха да носят кокошки, от които можехме да правим  су­па. Когато ечемичената отвара беше готова, доколкото можехме да я приготвим  без мляко, поднесохме я на нашия болник.

Бебето също скоро ни даде да разберем, че е дош­ло на този свят гладно. Какво трябваше да напра­вим? Не можехме да успокоим виковете му; затова, със съгласието на майката, увихме в един тънък плат малко памук и като го натопихме в ечемичената отва­ра, го поставихме в малката устичка. Бебето го пое с готовност и показа одобрението си със силно мляскане. Това беше характерно за нашето момиче още от първото му хранене. Много смях падаше заради това мляскане, с което бебето показваше задоволството си но време на кърмене или когато този, който го дър­жеше, пъхаше пръст в устата му, за да го накара да млькне в някой критичен момент. „Знаете ли откъде дойде мляскането на бебчо? — попита ме един път г-жа Цилка. — Не си ли спомняте как шумно напа­даха някои от мъжете храната си?“ — „О, да — отговорих аз, — тогава си казвахме: звучи като прасета, които ядат в коритата си“. — „Тъкмо оттам дойде мляскането на бебчо“ — каза г-жа Цилка.

Когато уталожиха глада си, и майката, и бебето легнаха да спят, а двама разбойници възобновиха охраната край огъня и когато старата жена започна да клюма на мястото си пред него, аз легнах в едно тяс­но местенце под бъчвата, защото моето място от задната страна на сламеника сега трябваше да остане за бебето. Всичко беше спокойно. По някое време през нощта очите ми се отвориха и видях, че водачът на разбойниците е взел детето и го държи в силните си ръце, а главата му клюма над него от непреодолима умора. Майката също не беше пропуснала да забеле­жи тази негова постъпка и го наблюдаваше. Когато видя с каква нежност държи малкото телце, опасе­нията й, че разбойниците могат да се отнесат жестоко с бебето й, започнаха да изчезват и сърцето й се от­пусна.

Дойде неделя сутрин, светла и красива. Примолих­ме се на мъжете да оставят вратата поне малко отво­рена, за да може г-жа Цилка да погледа навън и да се поободри от ясното синьо небе. Тя с наслада съзерцаваше контраста между повяхналите кафяви листа па гората и ярката синева. Унесена в сън през нощта, беше сънувала, че зад нея са отворени прозорци. В къщурката нямаше прозорци, но пролуките между сламения покрив отгоре и каменната стена, на която стояха подпорите му, даваха предостатъчна възмож­ност на свежия въздух и на планинските ветрове да влизат в помещението. Как се радваше тя на този свеж въздух и на относителното ни освобождаване от пазачите! Денят мина спокойно и щастливо. Скуката вече нямаше да ни обременява, монотонността на жи­вота ни се раздвижи от нуждите на майката и бебето й; наистина, дните вече ни се струваха къси. Сварих­ме малко сливи и сложихме кокошката на огъня. Све­щените часове минаха с неделно спокойствие в души­те ни.

Привечер останалата част от четата дойде с молба да им позволим да влезат да поздравят майката и да видят бебето. Г-жа Цилка с готовност прие молба­та им. Издокарахме бебето в най-хубавите му дреш­ки, което значи, че освен с пелените го увихме с бяло­то, плетено, вълнено одеялце, за което отнякъде ни бя­ха намерили прежда. Когато съвсем се стъмни, мъ­жете влезнаха един по един. Бяха в пълна унифор­ма  — оръжията на мястото си, ръцете и лицата — удивително чисти. Взех бебето в ръцете си. Всеки ми­наваше направо покрай огъня, който ярко гореше и застанал до майката, която лежеше на светлината му, й поднасяше поздравленията си. След това поз­дравяваше старата жена, седнала на цепеницата, коя­то предпазваше сламеника на г-жа Цилка от искрите. След това  всеки  от тях минаваше да ме поздрави и поглеждаше малкото личице на бебето, като прошеп­ваше по  някоя дума за благословия, както е техният обичай. Това беше сцена, достойна за четката на  ху­дожник. През деня попитах г-жа Цилка дали е на­мислила име за бебето.  „О, да — каза тя, — решила съм това. Тя ще се казва Елена. Това е името на май­ка ми и вашето. Ще я кръстя на вас двете, а на ан­глийски ще я наричам Елинър.“ И така представихме мъжете на малката Еленче  (Нали трябваше да дадем умалително име на такова мъничко момиченце?) Те започнаха да разговарят с лек, дори весел тон. Суе­верните страхове, които дълго време ги бяха потис­кали, сега бяха отминали: явно грижите, положени за г-жа Цилка, не се бяха оказали напразни. „Сега — казаха те — трябва да направим униформа иа бебето.“ Един трябваше да й направи чифт цървули, друг на­метало, трети пък — шапка. Един трябваше да съчини песен за случая, а друг да пригоди към текста музи­ка. Разговорите им имаха желания ефект, защото страховете напуснаха майката и тя лежеше усмихната, щастлива, със съзнанието, че нещо се е пречупило в сърцата и на най-закоравелите измежду похитителите ни и че те щяха добре да се грижат за малкото й и да го пазят.

Разбойникът, който държеше бебето, ми го върна и аз го подадох, признавам, с нежелание, в протегнагите ръце на Чауша. Колко се страхувахме от този разбойник с ужасна външност и черна брада първия път, когато го оставиха при нас да ни пази! Той може би беше турски дезертьор, защото носеше тъмно-синя униформа с червени кантове, а гъстата му черна коса беше покрита с фес. Именно той неведнъж беше вселявал у нас ужас. Една вечер, неотдавна, когато слизахме пеша по стръмно нанадолнище през гората и когато всички пазеха най-голяма тишина, той изведнъж и без заповед изпразни пушката си. Всички се прикриха, обхванати от ужас, под най-близките дьрвета и зачакаха да разберат какво ще се случи. Дали това не беше внезапно нападение на някой неприятел? Скоро пазачът, който ми помагаше при слизането, каза шеговито, за да успокои страховете ни: „А, та това е Чауша!“ Появиха се и други разбойници и въпреки опасността, почти завикаха, изпълнени с отвращение: „Този Чауш! Този Чауш!“ Чауша беше видял непознат човек, който водел непознати коне, и без да се допита до другарите си, беше стрелял. Възмущението им беше безкрайно, но времето ни беше прекалено ценно, за да се губи в ругатни. Пленничките се качиха отново на конете си и колоната потегли възможно най-бързо, за да излезне от този опасен район. Това може би беше едно от невероятните ни избавления, защото никакво нападение отникъде не последва това непредпазливо издаване на местонахождението ни.

Един друг път, когато имаше тревога около коли­бата, в която бяхме настанени далече горе на един склон, другите членове на охраната се бяха задоволи­ли с това да погледнат през малкото прозорче, което осветяваше помещението ни, но когато Чауша пог­ледна, той така притисна пушката си до стъклото, че то се счупи — и това само, за да може по-ясно да наблюдава. Верен като куче на всичко, което му се поверяваше, той при все това се оказа невнимателен и неразумен и често изтръпвахме от страх  да не ни стори нещо. Именно неговите ръце сега бяха протег­нати, за да поемат малката Еленче. Като я хвана здраво, той седна по турски пред огъня  и започна  да я люлее напред-назад. След това с припрения си вла­стен маниер ми прочете лекция за това, как трябва да се грижим за едно бебе. Разбира се, бях открила мал­кото личице, за да могат да го видят. „Не трябва да правите това — каза той, — ще я простудите до смърт. Трябва да правите така и така“ — и илюстри­ра думите си със сгъване на пеленките и одеялцето й над лицето. „Вие не сте израсли сред бебета както ме­не“ — добави той, като ми я върна отново с още мно­го други нареждания за това, как да се грижа за нея.

Като пожелаха на майката много щастливи годи­ни, а на бебето — дълъг живот, те потеглиха обратно към квартирата си някъде навън. Ние с г-жа Цилка дълго стояхме будни тази вечер, увлечени в разгово­ри за чудната добрина на бога, който смекчи сър­цата на тези разбойници, та да се отнасят нежно с малкото дете, родено в плен сред тях. Радостта, коя­то излъчваше сърцето на майката, й помогна да се възстанови, а бебето от самото начало изглеждаше склонно да се примири с обстановката. То се оказа една издръжлива малка планинарка.

На сутринта разбойниците казаха, че е невъзмож­но да останем там, където сме,  и че през следващата нощ ще трябва да тръгнем. „Дали ще може г-жа Цил­ка да язди коня си?“ —  попита този,  който беше на смяна. „Не, разбира се“ — му отговорих аз. Той на­стоя, че е наложително да пътуваме тази нощ.  „Тога­ва ще можете ли да направите носилка, на която да пренесете  г-жа  Цилка?“ — попитах аз и им подска­зах, че одеялото ни може да се върже на два кло­на, по един от всеки край, и така да се направи им­провизирана носилка. Той се замисли и излезна  да се посъветва с другарите си. След това се върна и каза, че са решили какво да правят. Носилка не била под­ходяща, защото на някои места пътеката ставаше мно­го тясна. Те щели да направят сандък, в който г-жа Цилка да седне. „Но — възразих аз, — тя не може да седи, тя трябва да лежи.“ Сериозният му вид по­каза, че забележката ми е увеличила затруднението им, но аз бях неумолима и продължих: „Толкова дъл­го се грижихте за г-жа Цилка, ето — и тя, и детето са добре. Нали не искате точно сега да й се случи не­то?“ Той отстъпи и отново излезе, за да вземе уча­стие в приготовленията. Привечер в колибата ни вне­соха един сандък, който с вида си навеждаше на ло­ши мисли. След като се стъмни, мъжете започнаха да пристигат. Доведоха животните за нощното пътуване. Бяхме в готовност, в съответствие със заповедите на разбойниците. Старата жена беше натъкмила малко­то възможно най-топло за предстоящото му излагане па нощните ветрове и на студа. За всеки случай бях вьрзала бучки захар в тънък плат, ако бебето огладнееше и заплачеше по пътя.

Трима от най-младите разбойници вдигнаха г-жа Цилка от сламеника и я поставиха в сандъка, кой­то й бяха сковали. Всички, които стояхме наоколо, по­чувствувахме огромната отговорност, която разбойни­ците поемаха върху себе си, като я местеха в тази студена нощ. Тя погледна мъжете в очите, докато я поставяха в сандъка, и каза: „Сега кажете: „Бог да я прости!““, както е обичаят на Изток, когато поставят мъртвия в ковчега. Те не издържаха на това. Един от тях избухна: „Не говори така!“ и в очите му се появиха сълзи; а той беше суров човек, непривикнал към прояви на нежност. Междувременно на вратата, и отвън и отвътре, се проведе обсъждане. Чудехме се какво е причинило забавянето. Бебето щеше да огладнее. Майката търпеливо лежеше в сандъка в очакване, а те говореха ли, говореха. След време стана ясно, че нито едно от животните, които бяха довели за пътува­нето, не беше достатъчно силно, за да издържи те­жестта на г-жа Цилка и сандъка, вързани от едната страна на самара, и на товар със същата тежест от другата. Тогава направиха предложение аз да тръгна с един от тези коне, а г-жа Цилка и малката Еленче да останат. Ужасена от самата мисъл, че те ще бъдат оставени, така слаби и безпомощни, на нежните гри­жи на тези хора, решително отговорих: „Няма да се отделя от г-жа Цилка.“ Те не настояха и след допъл­нително обсъждане казаха, че можем да останем и тази нощ. Както се оказа, разбойниците бяха решили, че ако преследвачите им съвсем ги притиснат, така че да не могат да преместят г-жа Цилка, ще я преоб­лекат с бебето й като селянка и ще побягнат с мене към някое по-сигурно място.

Следващият ден мина бързо покрай многобройни­те грижи за майката и детето. Привечер водачът им с преднамерено груб тон властно ми заповяда да при­бера всичко и да се приготвя за път. Най-младият разбойник, който ме пазеше по това време, сякаш разбра грубостта на думите му и дискретно, но с яв­но съчувствие ми помогна да събера вещите. И двете почувствувахме истинско успокоение, когато усетихме мълчаливата му подкрепа. Някои от мъжете си бяха пийнали повечко вино от голямата бъчва над г-жа Цилка. Никак не изключвам през деня да им бяха донесли отнякъде и ракия, и това може би беше при­чината за коравосърдечието на водача. Винаги бяхме много обезпокоени, когато ги виждахме да пият, осо­бено преди тръгване на нощен поход, защото макар и рядко пияни, у някои влиянието на алкохола се усе­щаше съвсем ясно.

Отново приготвихме бебето за пътуване и го увих­ме така топло, колкото ограничените ни запаси от дрехи позволяваха. Облякохме г-жа Цилка и отново я поставихме в сандъка й. Този път решиха, че доведе­ните животни са достатъчно силни и можем да потег­лим. Внимателно вдигнаха г-жа Цилка, изнесоха я от колибата и след доста бавене здраво я вързаха от ед­ната страна на самара. След това натоварихме всичко възможно от другата страна. Нахвърляха и наметала, но товарът пак беше прекалено лек, за да уравновеси тежестта. Тогава привързаха големи пръти, докато то­варите се изравниха. Сега беше мой ред да се кача на коня. Вързаха ми цедилка, в каквито селянките но­сят малките си деца около врата и раменете и на ме­не предадоха скъпоценното бебе. Когато колоната по­тегли, водачът им изведе коня ми начело и каза: „Късметчето напред!“ Четирите часа — колкото трябваше да продължи пътуването ни според пазачите, се уд­воиха, а и отгоре. Никой от участниците в това пъту­ване няма да го забрави. Горкото добиче, което носе­ше двойния  товар, се нуждаеше от непрестанната по­мощ на разбойниците, които подлагаха силните си рамене под сандъка от едната страна и под разнородния куп от другата; те всички бяха напълно изтощени още преди края на пътуването.

Пътят се оказа ужасен; на много места пътеката беше толкова стръмна и тясна, че мъжете трябваше да изостават; на други места огромни каменни блокове и преграждаха и г-жа Цилка се раздрусваше от уда­рите на сандъка отстрани, като на моменти очакваше седлото да се преобърне. На мене с бебето не ми беше по-леко. За нас беше достатъчно трудно да се държим и сами на седлата, но с бебето, което заемаше едната ми ръка, като само една оставаше свободна, за да се държа, задачата стана много трудна. Бяха определени хора, които да пазят бебето и мене и от двете страни, а един се опитваше да ми прикрепя гърба, когато стръмното изкачване криеше опасност да бьда изхвърлена назад от седлото. Пазачът, който водеше коня, от време на време се обръщаше и предпаз­ливо нареждаше: „Внимавайте тук“ или „Тук се пазете“ и другарите му се опитваха да спазват добре тези указания.

През първите часове малката пътничка спа, но пос­ле гладът я събуди и тя се разплака. Колко й бяхме благодарни, че в един отрязък от пътя, където ни бе­ше наложено пълно мълчание, не издаде нито звук! Когато започваше да се притиска и да издава онези малки писъци, които предшествуваха плача, цялата се обливах в студена пот: бяхме ли преминали зоната на опасност? Какво щеше да ни се случи, ако бебето про­плачеше? Скоро ревът му се разнесе в нощта. Не бе­ше лесна задача между завивките, почти скрити под ямурлука на един от разбойниците, с който бях на­метната, да се открие в тъмнината малкото личице и да се пъхнат парченцата захар в плачещата устичка. То обаче ги прие с охота и колкото и малко да беше, примляска от удоволствие. След малко пак заспа. Но и този свеж нощен въздух захарта можеше да има са­мо краткотрайно действие и бебето започна да приплаква все по-често. Бяхме почти отчаяни, когато ни заповядаха да спрем. Майчиното сърце на г-жа Цил­ка не беше издържало на воплите и тя някак беше ус­пяла да се измъкне от вървите, които я пристягаха, за да застане в седнало положение, и пое рожбата си, за да я накърми. Дългата нощ се изниза и след безброй спирания и потегляния най-после на зазоряване стигнахме до мястото, където ни позволиха да си по­чинем.

Помещението, в което ни заведоха, беше по-широ­ко от това, което бяхме напуснали. Тук също имаше запалено огнище. Една лампа разпръсваше малко тъмнината, която там  винаги цареше, защото прозор­ците бяха с кепенци, при това заковани, така че дни­те и нощите ни бяха еднакви. Имахме сериозни осно­вания да се опасяваме, че г-жа Цилка ще се разболее тежко, защото студът и друсането, на които беше под­ложена по време на това несвоевременно пътуване, и причиниха силни страдания в продължение на някол­ко дни- На малкото, изглежда, нищо му нямаше, с из­ключение на запечен стомах — факт, който доведе май­ка му до твърдото решение повече да не храни бе­бето със захар. Тя също реши, че трябва да му даде малко рициново масло, ако можеха разбойниците от­някъде да намерят. Колкото и да е странно, след из­вестно време получихме едно шише и малкото човече прие първата си и единствена за периода, докато бях­ме в плен, доза лекарство; то го изпи като малък ге­рой, а после млясна, сякаш намираше питието не лошо.

Едно от новите ни задължения, които се появиха покрай бебето, беше грижата за пелените. Количест­вото, с което ни бяха снабдили разбойниците, беше ог­раничено и изискваше ежедневно подновяване. Раз­бира се, те трябваше някъде да се сушат. Не можеха да се изнасят навън  на дневна светлина, защото това можеше да издаде разбойниците. Не  можеха да се сушат на лунна светлина. Трябваше да се сушат пред огъня и да са винаги готови за прибиране в дисагите, в случай че дойде заповед за нощен поход. Беше ин­тересна гледка, а също и много поучителна, да се ви­ди как един или друг от разбойниците, който се слу­чеше на пост, седи край огъня и помага в сушенето.

Така се нижеха дните, запълнени с грижи за май­ката и детето й. Непрекъснато очаквахме новини и се надявахме на някоя добра вест. Напразно чакахме до неделя сутринта на 12 януари, когато ни настигна го­ляма радост. Не бяха новините, които очаквахме та­ка нетърпеливо, но един от разбойниците беше пристигнал през нощта и отново ни донесе писмо. С каква радост прочетохме тези редове, които идваха за втори път през тези четири месеца в уверение на това, че любещи сърца ни помнеха и още работеха и се моле­ха за освобождаването ни. Същата тази нощ трима от похитителите ни тръгнаха, за да се срещнат с комисията, която беше назначена ат американското посолство в Цариград да преговаря за откупването ни. То­зи който беше държал бебето през първия ден на жи­вота му и когото бяхме започнали да чувствуваме ка­то закрилник, щеше да ни остави в ръцете на разбой­ници, които почти не познавахме и от които непрекъс­нато се страхувахме. Нищо обаче не можеше да се направи и се уповавахме единствено на бога да ни помогне да оцелеем в ръцете на новите ни пазачи.

Сега нощите бяха много мразовити. Вилнееха сил­ни ветрове и неведнъж възразявахме заради бебето, както и заради майката, когато се получаваше запо­вед да се приготвим за път. Но те никога не отстъп­ваха от взетото решение, колкото и да беше студена нощта, колкото и бясно да духаше вятърът или да валеше снегът. За разлика от нас те знаеха за опас­ностите, които неумолимо ги заплашваха, но никога нищо не споделиха за тях. Пътувахме с Еленче сред падащия сняг, а когато плачът й ставаше прекалено настойчив, конят на майка и се обръщаше встрани на завет от вятъра и г-жа Цилка я кърмеше. Веднъж «мряхме на един самотен склон до един груб навес, на­пълнен със сено. Настаниха ни в една вдлъбнатина  в сеното. Запалена свещ, залепена върху една греда, трепкаше от вятъра и заплашваше да опожари убе­жището ни. Беше така студено и влажно, че майката не можа спокойно да понесе опасността за здравето на скъпото й дете и избухна в неудържим плач: „Детето ми ще умре тук без огън! Как да го преоблека, като не мога да стопля мъничките му краченца и чистите му пеленки?“ Пазачът разбра мъката й и се зае да проучи дали не може да ни намери по-добра кварти­ра. Не след дълго се върна, явно успокоен. „Има ед­но място, където можете да запалите огън. Елате с мене“ — каза той.

Това беше явно овчарска колиба, разположена на един безлюден склон. Вътре имаше място само колкото за нашата малка група, макар че двама от паза­чите се сметнаха задължени да се намушат вътре в един ъгъл, за да ни пазят, а вероятно и за да се постоплят. Ако единият от тях легнеше, другият трябва­ше да стои прав. Фактически нямаше място за  нищо друго освен за една глинена кана, която стоеше в ъгъла, до главата на г-жа Цилка. Тя се пълнеше пре­ди  зазоряване и това бяха запасите ни от вода за през деня. Не само че по цял ден бяхме затворени в колибата и не ни беше позволено да държим врата­та поне малко отворена, за да влиза светлина, но и през целия ден не ни беше разрешено да палим огън. Тук за пръв и последен път ни се случи да останем без храна. Имаше едва за г-жа Цилка, и то съвсем дол­нопробна. Цял ден нищо не сложих в устата, но ко­гато настъпи нощта, донесоха на пазачите ни съд с топла яхния, не особено вкусна, която те разделиха е нас. В една друга колиба, където спряхме няколко дни по-късно, един от разбойниците забеляза, че сред жи­вотните има теле и заповяда през деня да го вържат. Надвечер издоиха майката, но тя се оказа несговорчива и в един злополучен миг ритна съда с млякото и го разля.

Г-жа Цилка беше много изобретателна, когато ста­ваше въпрос да се осигури баня за бебето й, ако мяс­тото, където се намирахме, не беше прекалено влажно и студено. Когато поискаше малко топла вода и нещо, което да може да се пригоди за вана на бебе­то, можеше да се разчита, че мъжете ще изпълнят желанието й, стига това да е възможно. В същото вре­ме намирахме възможност да перем дрешките на бебето, дори да поосвежим по нещо от собствения си мизерен гардероб. По този начин осигурихме и за себе си условия за къпане и без колебание се въз­ползувахме от тях максимално.

Понякога обаче разбойниците, изглежда, бяха или в прекалено опасно положение, за да отиват често за вода, или се намирахме далече от потока, от който я доставяха, и тогава не можеха да ни изпълнят мол­бата.

Седмиците на пленничеството ни се нижеха, опас­ности ни дебнеха ден и нощ, не само отвън, но и от­вътре .Много, много пъти ни заповядваха да снижим собствените си гласове, да не би да ни чуе някой не­познат, манаващ наблизо до скривалището на разбой­ниците и който можеше да предаде и тях, и нас. В такива моменти дори и на бебето не му се позволяваше да плаче. Отвътре страдахме от непоносимия дим от огъня в някоя от колибите, в които ни водеха нощ след нощ и който причиняваше неразположение не само на нас, възрастните, но и на бебето, като просто му пречеше да спи. В истинско отчаяние, понякога се виждахме принудени да увием малкото, колкото се може по-топло и да го изведем навън, в нощния студ, за да се успокоят малките му нерви, а и нашите. Но понякога то плачеше и беше неспокойно по цяла нощ.

Заплашваха ни също и опасности от друго естество. Веднъж силен грохот внезапно ни сепна от дълбок сън. Човекът, който бил на пост отвън, влезнал да ни пази вътре през следващия  един час. Той трябва­ло да извади патроните от пушката си още на вратата, но по една или друга причина не го направил, и докато се занимавал с пушката си, седнал пред пламтящия огън, без да иска, натиснал спусъка и куршум ьт се разбил в една греда над главите ни. Моментал­но всички се събудиха. Какво беше това? Г-жа Цилка се събуди под впечатлението, че турските войски, които, предполагахме, винаги преследват разбойниците, са ги открили и ги нападат. Разбира се, човекът призна небрежността си.

В този бърз преглед на начина, по който това мал­ко бебенце събуждаше най-нежните чувства в сърцата на хората, които го задържаха в плен заедно с майка му и нейната приятелка в продължение на тези по­вече от седем седмици, които живя сред тях, ясно виж­дахме милостивото предназначение на бога за облек­чаване на иначе почти непоносимата ни неволя и му бяхме благодарни за това, че „и в най-тъмното кътче па земята, намира се любов“.

Не трябва да се забравя, че това е разказ на една от пленничките, която не можеше да знае нищо за историите, разпространявани за тях в печата и които бяха известни на света; и почти нищо за тези, които водеха преговорите и за взетите от тях мерки.

На шестия ден след залавянето ни беше направен първият опит да се започнат преговори за събиране на сумата. Единадесет дни след това разбрахме за неуспеха на този опит. Тогава чувствувахме, че смъртта е неизбежна; по-късно обаче ми заповядаха да напиша второ писмо. Този път преместиха полето на преговори в България, като ми заповядаха да пиша до един от мисионерите ни в Самоков и да го уведомя за за­лавянето ни и за намерението на разбойниците или да получат откупа, или да ни убият.

Във всяко от тези писма разбойниците определяха срок за живота ни, а също и в едно трето писмо, кое­то ме принудиха да напиша, след като, както подраз­брахме, бяха научили, че в Америка има движение за изплащане на откупа. Във всеки от тези случаи те при­бавяха заплахата, че ще ни убият и ние бяхме напъл­но убедени, че ще го сторят, ако парите не са налице след изтичането на определения срок. Сцената в ко­шарата през една от последните недели на октомври, когато след кратко обсъждане извадиха револверите, за да изпълнят заканата си, беше достатъчно доказа­телство за твърдата решимост поне на някои от тях.. Желанието им да получат парите обаче доведе до още едно отлагане. „Помисли колко лири!“ — това беше реплика на един от тях, която дочух по време на ед­но от първите ни нощни пътувания.

Изненадата и разочарованието им бяха съвсем яв­ни, когато разбраха, че работата е минала в ръцете на дипломатите. След това вече нямаше смисъл да се поставят срокове за живота ни. Те ясно съзнаваха това, когато казаха с яд, но с непоколебима реши­мост: „Ако е необходимо, пет години ще ви държим, но ще покажем на света, че можем да ви задържим, докато получим парите.“

Много, много от дните на очакване бяха прекара­ни в такива тъмни дупки, че не можехме да правим нищо друго, освен да си приказваме през времето, ко­гато нито ядехме, нито спехме, за да запълним безко­нечните часове, а често ни се разрешаваше само да шептим. Веднъж ни скриха на едно място, където дървените кепенци, които покриваха прозорците, не бяха заковани. В желанието си да вкара малко свет­лина, гъжа Цилка непредпазливо отвори прозореца повечко и бялата кърпа на главата й привлече вниманието на един овчар, който минаваше наблизо. Когато това стана известно на  разбойниците, те изляха недо­волството си върху нас по най-невъздържан начин и един от тях седна така, че да ни прегради пътя към всееки източник на светлина. Затворени вътре, ние се­дяхме и седяхме, докато накрая не издържахме и заплакахме горчиво. Това затворничество непоносимо из­мъчваше г-жа Цилка. Накрая в отчаяние, измислихме един начин да останем малко насаме. Взехме здравата  връв, с която ни бяха снабдили, за да завързваме одеялото по време на нощните ни походи, и я опънахме пред един от ъглите на това тъмно помещение. От­горе метнахме домашното одеяло, като по този начин се получи един уединен кът, в който можехме да останем в някаква степен сами с нещастието си. След време започнахме да наблюдаваме краката на разбойниците, когато влизаха и излизаха, и се научихме да различаваме пазачите по начина, по който  връзваха лентите на навущата си.

Разбойниците не се изпуснаха нито веднъж пред нас за хода на преговорите, нито пък ни приобщиха към каквото и да е сведение за това, което ставаше по широкия свят. Нашите похитители упорито отказваха да ни кажат причината за преместването ни нощ след нощ, понякога в дъжд, понякога в сняг, понякога през потоци, чиито каменисти дъна бяха така неравни, че пленничките на конете си с голяма трудност се задьржаха на самарите сред стремителните води. Мо­жехме само от честотата на тези походи да заключим, че  преследването от войските е постоянно и безмилостно. През една тъмна като катран нощ, когато пътят минаваше през местност, в която не разрешаваха и звук да се издаде, стигнахме до едно място, откъдето нанагорнището беше така стръмно, че ни свалиха от конете и ни поведоха за ръка. По едно време, докато се влачехме напред един след друг и разбойниците стъпваха точно в следите ни, за да заличат с безформените стъпки на цървулите си всяка следа oт женски крак, а пътеката през хлъзгавата кал водеше по ръба на една бездна, кракът на човека, който крепе­ше г-жа Цилка, се подхлъзна и той започна да се пързаля надолу по стръмния склон, повличайки я след себе си. Друг разбойник, с очи като на котка, я граб­на с желязна хватка и я изнесе до върха. Тук, в чер­ния мрак, ни заповядаха да възседнем конете си. След много трудности г-жа Цилка се озова на седлото, но когато посегна към гривата на коня, за да се закрепи, хвана опашката! Смях обаче не последва — напре­жението беше прекалено голямо.

Но ето че най-после настъпи щастливият ден, кога­то един от тях ми заповяда да напиша ново пълно­мощно за парите, и този път каза: „Решили сме да приемем сумата, която е събрана.“ С ликуващо сър­це написах следното, което беше разписката, дадена в крайна сметка от похитителите ни на откупващата страна:

„Давам настоящото пълномощно на предявителя му, член на четата, в чиито ръце се намираме в плен, въз основа на онова, дадено му по-рано от нас, с правото да получи искания за нас откуп и с допълнителни правомощия да разисква въпроса за освобождаването ни до окончателното му приключване, в уверение на което се подписваме собственоръчно:

Елена М. Стоун Катерина Стефанова Цилка
Македония, декември 17—24, 1901 (11)“

Сега събитията се задвижваха. Чухме от похитите­лите ни загатвания за постъпките, направени от други разбойнически чети до генералния консул Дикинсън в София с претенции, че именно те ни държат в плен, и изявления, че са готови да  приемат и по-малки па­рични суми от тази, искана от истинските ни похити­тели. Трудностите около тях се сгъстяваха и накрая решиха, че трябва да постигнат съгласие с посредни­ка, оставен от г-н Дикинсън след завръщането му на поста си в Цариград. На 12 януари техният посред­ник отново се завърна от София и — каква радост! — отново ми донесе писмо. Този път то беше адресира­но и до г-жа Цилка и беше от една наша скъпа бивша ученичка.

Той също ни донесе препис от писмото, което пос­редникът на г-н Дикинсън беше написал до д-р Хаус от Солун, от което разбрахме, че подателят е бил назначен да действува в комисията за откупа, която тряб­ва да преговаря с разбойниците. От това писмо нау­чихме факта, че разбойниците са постигнали съгла­сие с посредника на г-н Дикинсън да приемат сума­та от 14 500 турски лири и те се придържаха към то­на постигнато споразумение. Предположихме, че при­чината за изпращането на препис от това писмо до г-жа Цилка и мене беше да може д-р Хаус да получи неопровержимо доказателство, че все още сме живи и че пленничките, за чието откупване бяха събрани па­рите, сме именно ние, тъй като имаше напътствия да напишем на обратната страна на листа сведения относ­но някои въпроси, които не можеха да бъдат извест­ни на други.

Когато един от мъжете, който ни беше охранявал дълго време, заяви през деня, че другарят му ще по­тегли по обратния път същата тази нощ и че и той също ще трябва да замине, обхванаха ни опасения. Със или без основание, бяхме започнали да чувству­ваме, че именно на този човек, повече отколкото на всеки друг, дължахме запазването на живота си през онази неделя, седмици преди това, когато бяхме ви­дели револверите, извадени за нашата смърт. Сега той трябваше да тръгне, а ние ужасно се страхувах­ме от повечето от онези, с които шяхме да останем. Увещавахме го, след като се налагаше именно той да замине, да направи всичко възможно, за да убеди ко­мисията по откупването ни да изплати парите още преди да бъдем освободени, и му казахме: „Ние ще пое­мем рисковете.“

Отдавна се бяхме убедили, че няма друг начин да се видим някога на свобода. Мъжете неотстъпно пре­следваха целта си. Те щяха да получат парите, преди пленничките да бъдат освободени. Често ни се искате по някакъв начин да влезем във връзка с онези, кон­то държаха парите, и да им съобщим това свое убеж­дение. Ето сега ни се предоставяше такава възможност, защото, когато казах: „Ние ще поемем рисковете“, този разбойник бързо попита: „Ще напишете ли това?“ -„Ще го напиша с най-голямо удоволствие“ — беше ре­шителният ми отговор. „Нали си съгласна?“ — попи­тах г-жа Цилка. След като получих съгласието й, седнах на светлината на огъня и лампата, която в това мрачно място гореше ден и нощ, и написах призи­ва, който, надявахме се, щеше да подтикне приятели­те ни към действия, при това към бързи действия.

През същия този неделен ден разбойниците ми по­дадоха препис на едно писмо от посредника на консу­ла Дикинсън в София. Ние с г-жа Цилка се наведох­ме над това писмо и започнахме да мислим какво да кажем в отговор на съдържащото се в него разпореж­дане да напишем по нещо на обратната страна на лис­та. Писмото гласеше:

Декември 18-31, 1901

Г-н Дж. X. Хаус:

В качеството си на посредник на г-н Чарлз Ди­кинсън, упълномощен да преговарям с разбойниците за откупването и освобождаването на мис Стоун и г-жа Цилка, с настоящото заявявам следното:

1. Посредникът от страна на разбойниците с пълномощно, подписано от мис Стоун и г-жа Цилка, и аз, посредникът на г-н Дикънсън, се споразумяхме пленничките да бъдат освободени след изплащането на събраната за тази цел сума,а именно: 14 500 турски лири.
2. Относно точното място и начина на предаване на сумата и освобождаване на пленничките ще се споразумеете с лицето, което ще Ви донесе това мое писмо. То има правомощия за това.
3. За да получите увереност, че пленничките са живи и че са добре, това мое писмо ще бъде предадено на мис Стоун и г-жа Цилка, за да напишат нещо саморъчно от другата страна на листа, след което то ще Ви бъде предадено.
4. Препис от това писмо Ви изпращам и по по­щата.
5. Парите могат да бъдат платени в наполеони. Г-н Хаус,приемете моите най-добриблагопожелания с подписа ми.“

От обратната страна пишеше следното:

Мис Е. Стоун.

Напишете няколко реда, отнасящи се до неща, случки или имена, които са известни на Вас и на г-н Хаус.

Аз написах следните редове:

Д-р Хаус:

Уважаеми братко и съработнико в евангелистката дейност в Македония,

Снощи разговарях в съня си с г-жа Хаус и я по­питах дали си спомня, че без няколко дни осем месеца са изминали от времето, когато придружих Вашето семейство до Франция. В тази свята неделя това пис­мо ми беше дадено от един от нашите похитители, току-що завърнал се от София. Пристигнаха ли г-н Холуей и съпругата му? А скъпите на сърцата ни, които отидоха в Америка миналата година? Сърцето ми е често със съработниците ми в Солун и други места в областта. Много сме натъжени от вестта за страдания­та на Райна Георгиева, но случаят ни е известен само като факт. Да благослови бог творението си, особено през тази седмица на молитви!

С искрени поздрави, Ваша съработница:

Елена М. Стоун.

Събота вечер, 4 януари 1902, 22 декември 1901 (ст. стил) се роди Елена Г. Цилка. Всичко мина нормално, детето и майката са добре, благодарение на чудотвор­ната божия милост.

Е. М. Стоун.

Въпросът, отправен към г-жа Цилка, гласеше:

За г-жа Цилка:

Отговорете коя беше приятелката Ви в Ист Ориндж, Ню Джърси, и коя беше директорката на бол­ницата, в която работехте.

Саморъчният отговор на г-жа Цилка:

Г-ца Бел Джуд. Директорката на болницата е г-ца Ана Максуел.

Катерина Стефанова Цилка.

През дните на очакване, които последваха, грижите за бебето и майка му ми създадоха предостатъчно ра­бота. Беше много трудно да се свършат и най-неот­ложните неща в това мрачно, влажно място и с жал­ките малобройни удобства, които то предоставяше. Единственият начин да различаваме деня от нощта бе­ше от струйчицата светлина, която проникваше през процепите на закованата врата. Веднъж бяхме удиве­ни от един блед лъч слънчева светлина, който падаше близо до нас, и след като го проследихме, установихме, че идва от една дупка в пръстения под, от някакъв предмет в мазето, който го отразяваше! Тук г-жа Цилка сътвори уникално наметало за малкото си: подпла­тена торба, направена от здрав бял памучен плат с част от оскъдните материали, които разбойниците ни бяха донесли. В тази торба, завързана около врата й и над пеленките, поставяхме малката Еленче по вре­ме на всички наши по-късни пътувания.

Изминаха много дни. Нощите сега бяха студени. Духаха силни ветрове и по земята имаше сняг. Неза­висимо от това не мина много време и разбойниците отново започнаха да ни местят. Суровият, твърд израз на лицата им ме убеди, че трябва да имат сериозни причини, за да извеждат на студа тези, които още се нуждаеха от подслон и грижи. Сутрин след сутрин напразно разпитвахме дали някой е пристигнал. Ня­махме представа къде се водят преговорите, нито пък къде ни крият. Най-сетне една нощ беше пристигнал някой. Вдигнаха ни от сън и ми подадоха бележка; бе­ше от д-р Хаус. Тя потвърждаваше получаването на писмото ми и в нея по-нататък се казваше, че той щял да се опита да убеди останалата част от комисията по откупването да застъпи неговото становище, а имен­но — че парите трябва да се изплатят преди освобож­даването на пленничките.

Какво означаваше това? Сърцата ни се изпълниха с ужас. Посредникът на консула Дикинсън ни беше споменал само името на д-р Хаус. Кои бяха тези дру­ги, които той тепърва трябваше да убеждава? Ние бях­ме много объркани, а разбойниците — безкрайно ядо­сани. Те се стълпиха около нас, сгушени и разтрепе­рани в ъгълчето ни, а свирепите им лица се откроява­ха на светлината на огъня. Още веднъж ми дадоха лист хартия, писалка и мастило, с които да напиша „последното писмо“, защото казаха: „Ако не могат се­га да приключат с тази работа, нека да не се надяват отново да получат вест от вас. Пак ще качим размера на откупа на 25000 лири и повече няма да правим ком­промиси!“ Какво щеше да стане с нас? Малкото дете лежеше, без да съзнава агонията в сърцето на майка си, а и в моето. Един от разбойниците доближи жал­ката газова лампичка и аз написах това второ писмо до д-р Хаус:

Драги д-р Хаус,

Благодаря Ви за писмото от 17-ти, което току-що получих. Радвам се да чуя добри новини от къщи и от Вашето семейство, но, от друга страна, съм мно­го обезсърчена и дори потресена от думите Ви: „Ще се опитам да убедя хората, които държат парите, да се съгласят с предложенията на разбойниците.“ Не получихте ли писмото от посредника на консула Ди­кинсън в София и писмото, което изпратих с него, под­писано от г-жа Цилка и от самата мене? Посредни­кът казва, че именно Вие сте упълномощен да из­платите договорената сума, 14 500 т. лири. Защо тога­ва е това отлагане? Нощ след нощ чакахме завръща­нето на хората, изпратени при Вас, за да чуем радост­ната вест, че най-после ще бъдем пуснати на свобода. Но вместо това сега ни предстои да чакаме още, в мъ­ки и сред големи опасности. Сега нашите похитители ме помолиха да напиша това „последно писмо“, с кое­то да Ви съобщя, че ако техните предложения не бъдат приети, и то без отлагане, те ще откажат да приемат по-малката сума и ще настояват за първоначалната сума от 25 000 т. лири. Те в крайна сметка се съгласи­ха да приемат по-малката сума от състрадание към г-жа Цилка и към мене, защото сме жени и особено бо­лезнено страдаме от пленничеството; но нашите прия­тели удължиха страданията ни на пет месеца и про­дължават да ги удължават. В името на бога, умоля­вам Ви да повярвате на всичко онова, което Ви писах в предишното си писмо относно доверието, което има­ме в тези, които идват при Вас от името на похитите­лите ни, че ще направят всичко възможно, за да из­пълнят обещанията, поети пред Вас. Уверяваме Ви, че няма друг начин да спасите живота ни. Действувайте тогава така, както бихте действували, ако вашата сестра и дъщеря бяха на наше място. Имайте милост към нещастното дете, което по време на първите 17 дни от живота си трябваше да пътува три пъти, при голяма опасност както за него, така и за майка му. Имайте също милост, ако това е възможно, и към мене. Никой не може да си играе с хората, които ни дър­жат в плен. Учудваме се на търпението, което до то­зи момент показаха в тази история. Знаем, че единст­вено на милостта и любовта на бога дължим това, че ни запазиха живота досега.

Тук г-жа Цилка беше обхваната от силно възмуще­ние заради често повтарящите се отлагания; грабвай­ки писалката, тя написа:

„Кои са тези хора, които се осмеляват да ни причи­няват толкова страдания? Това са или хора, лишени от човешко съчувствие към безпомощните, или пък в сърцата им няма християнска обич. Бих искала да из­търпят дори и един месец от нашите почти петмесечни страдания. Не са ли в състояние да изпитат състрада­ние към малката ми дъщеря, чиито мъки нямат край? Очите ни са отекли от този дим, като постоянен облак в стаята, от който почти не мога да говоря. То­ва не е стая, а дупка! Опитайте се да си представите страданията ми, когато виждам как се мъчи моето дете. Хората, които задържат парите, ще чакат, изглеж­да, докато умрем. О, д-р Хаус, моля  Ви да действу­вате бързо!

Със сърце, изпълнено със скръб,

Катерина Стефанова Цилка.“

Когато ми върна писалката, аз продължих:

Никой няма право да задържа парите, които са да­дени толкова отдавна от близките ни и от други, които ни съчувствуват. Нашите похитители са вбесени от тези повтарящи се отлагания на преговорите и настоя­ват да Ви пишем да не очаквате от нас друго писмо, ако сега не доведете работата по освобождаването ни докрай.

Ваша приятелка и съработница,

Елена М. Стоун.

Нека бог ни прости за несправедливостта, която из­вършихме в сърцата си спрямо тези предани хора, които правеха всичко възможно, за да ни спасят! Ние не знаехме нищо за това. Знаехме само, че разбойни­ците са се съгласили да приемат по-малката сума, че д-р Хаус е човекът, който трябва да я изплати, и че някои от техните хора бяха отишли, за да я приберат.

Защо не можеха да се споразумеят и да ни освобо­дят?

Примирихме се с неизбежното, доколкото можехме, и продължихме уморителното си чакане. Колко често си обещавахме, че ако доживеем да ни освободят, ще сн компенсираме за мъките, като запалим всички лам­пи в домовете си, за да ни се порадват очите след мрачната тъмнина на затворничеството ни.

Най-после дойде една нощ, когато беше явно, че се очакват новини. Част от четата, която се помещаваше другаде, дойде при нас на тълпи и запълни цялото сво­бодно пространство. Изглеждаха щастливи и започ­нахме да се питаме дали да смеем отново да се надя­ваме. След доста време някой пристигна. Влезнаха двама разбойници. Единият подаде на водача коже­ната си чанта и му каза няколко думи; след това всич­ки се оттеглиха в едно вътрешно помещение. Минаха няколко минути. После водачът излезе и ми подаде следното писмо от комисията по откупването:

Мис Елена М. Стоун,

Драга ми съработнице,

Сърцата ни са покъртени от Вашите и от тези на г-жа Цилка думи, които прочетохме в последното Ви писмо. С радост Ви уверяваме, че вече сме убедени от предишното Ви писмо и от срещата с предявителя му и сме решени да приемем условията на разбойниците. Извънмерно съжаляваме, че докато работехме с из­ключително усърдие, за да доведем работата докрай, се натъкнахме на трудности от страна на правител­ството, които успяхме да преодолеем едва след някол-кодневни усилия. Успяхме да получим заповед от самия султан военните и цивилни власти да улеснят работата ни и поради това се надяваме, че в най-скоро време ще имаме възможност да разменим необхо­димите документи, за да бъдете най-после свободни. Нямаме думи да Ви опишем как ще се радваме, кога­то настъпи часът, в който ще Ви посрещнем. Сега пре­дадохме сумата от 14 500 т. лири, взехме разписката Ви за нея и като се уповаваме на „честната дума“ на предявителя на Вашето писмо, надяваме се скоро да Ви видим. Оттук ще заминем за Сяр и ще Ви очаква­ме там с голяма радост.

            С искрени поздрави и с нетърпение очакваме пус­кането Ви на свобода. Нека бог Ви закриля и има ми­лост над Вас!

Искрено Ваши:

            Дж. X. Хаус
            У. У. Пийт
            А. А. Гарджуло

Имаше също кратка бележка от един от разбойни­ците, който беше напуснал лагера една събота вечер няколко седмици по-рано, за да се срещне с комисия­та по откупването. Той накратко съобщаваше, че са получили откупа, който са искали за нас, и че са пре­дали на комисията разписката ми. Бяхме убедени, че не може да има грешка — че откупът е изплатен.

Нито за миг обаче не се залъгвахме, че сме в бе­зопасност или че ще бъде лесна задача за похитите­лите ни да ни освободят благополучно. Независимо от това бяхме обзети от истинско облекчение и сърцата ни преливаха от благодарност към бога за неговата чудна милост. Облекчението на разбойниците беше, ако това е възможно, още по-голямо от нашето. Зара­ди необходимостта да задоволяват настоятелните ни нужди, които така много се бяха увеличили след раж­дането на бебето, ние се бяхме превърнали в едно поч­ти непоносимо бреме за тях.

Сега падна гъста мъгла, която в продължение на няколко дни не се вдигна. Беше така гъста, че не може­ше и дума да става да пътуваме. Намирахме се в ед­на планинска колиба, кацнала високо на скалите, от­където слизането беше така стръмно, че трябваше да вървим пеша. Не бяхме обезпокоени обаче от това наложено ни забавяне. Бог беше изпратил  мъглата и ние знаехме, че всичко това е за добро. Може би ни скриваше от някаква страшна опасност, на която, без сами да го съзнаваме, бяхме изложени. Хората, които ни пазеха, бяха явно смутени от това, че не могат да пътуват, и неведнъж споменаваха този факт, като каз­ваха с нотка на извинение: „Толкова дълго време ви държахме живи и внимавахме да не ви се случи нищо лошо; сега не искаме да рискувате да си счупите крак или да стане нещо по-сериозно.“ Уверихме ги, че не сме разтревожени от забавянето, защото бог го беше изпратил. Тревожеха ни нещата, за които бяха отговор­ни хора: а всичко, което прави бог, е добро.

Когато най-после тръгнахме, сърцата ни бяха пре­пълнени от радост. Пътуванията бяха също така теж­ки, както обикновено; нощите също така студени; сне­гът падаше, а ветровете духаха и също така често се плашехме ,както и преди, да не се претърколи бебето от ръцете ни и да не паднем с него. Но все пак бяхме щастливи и изпълнени с надежда. Преценихме, че опасността от преследване е по-голяма откогато и да било по-рано, независимо от това, че д-р Хаус ни бе­ше уведомил в писмото си за заповедта, която коми­сията по откупването беше получила от самия султан — военните власти временно да преустановят преследва­нето на разбойниците, докато бъдем освободени. Раз­бойниците явно се движеха с изключителна предпаз­ливост, а няколко нощи изобщо се отказаха да пъту­ват. Именно това постави търпението ни на най-силно изпитание. Не ни даваха и обяснения за това баве­не. Макар че бяха получили откупа, пред нас и дума не казваха за действията си.

Накрая обаче човекът, за когото тогава предполагахме, че е ръководител на четата, дойде една сутрин във влажното, нехигиенично място, в което ни укрива­ха. Той спомена, че може би се учудваме на това бавене, след като знаем, че откупът е платен. Даде ни да разберем, че правят всичко възможно да ни освобо­дят, но че преследването е много упорито и че прес­ледвачите са съвсем наблизо по следите им — на пет или шест пъти били така близо, че разбойниците поч­ти изгубили вяра, че ще успеят да ни задържат. Казах му:

— Несъмнено вашите хора, които се срещнаха с комисията по откупването, са дали някакво обещание за приблизително време, когато ще ни предадат на ня­какво определено място. Дните минават, а ние не се движим. Сега е повече от възможно да се появи голя­ма опасност от страна на моите хора, които ще помис­лят, когато този срок изтече, а от нас все още няма вест, че сте ни убили след получаването на парите. И така, ако имате някаква възможност да изпратите чо­век до нашата комисия, ще направите добре да не губите време и да ги уведомите за причините, поради които ни задържате.

Той не отговори, а излезна. След като ни освободи­ха, научихме, че е бил изпратен човек от разбойници­те и че той пристигнал точно навреме, за да отклони една много сериозна опасност. Ако представителите на правителството на Съединените щати в Цариград се бяха обърнали точно по това време с молба към тур­ското правителство да се упражни целият възможен натиск за откриването на разбойниците, това несъмне­но щеше да стане за сметка на живота ни.

По време на този разговор с ръководителя разбрах, че са били принудени да променят всички свои плано­ве не само по отношение на мястото, където да ни пре­дадат, но и по отношение на времето. Преследването на войските беше прекалено упорито, а бдителността им беше много голяма. Д-р Хаус беше казал в писмото си, че ще ни чакат в Сяр, но когато след седмици път най-после бяхме освободени, се озовахме далеч от тази об­ласт. Ние с г-жа Цилка често си казвахме една на друга: „Парите са платени и те трябва да ни освобо­дят, ако могат, но въпреки това се отнасят с нас точно както преди.“ Нямаше обаче смисъл да протестираме.

В събота сутринта на 22 февруари се озовахме в още една съборетина на един самотен склон, заграден от всички страни с хълмове. Нямаше врата, а единият край на тази  постройка беше почти изцяло порутен. Гъстата мъгла така плътно ни обви, че следобед ох­раната се вслуша в молбите ни и неохотно ни даде разрешение да излезем навън. Това вече беше свобо­да! Бедните ни очи, които така дълго се бяха измъч­вали от дима на огнищата в колибите и кошарите, в които ни държаха затворени от ранни зори до късни нощи, сега с благодарност се отвориха за дневната светлина. С какъв искрен възторг открихме под голите храсти малки зелени листенца, които току-що се нади­гаха от зимния си сън! Намерихме също три или чети­ри невзрачни, но красиви жълти минзухарчета и раз­брахме, че пролетта е дошла. Преди няколко дни един от младите разбойници беше донесъл един-единствен жълт минзухар и го беше поставил на челото на спя­щото бебе.

Светлината в тази порутена колиба се оказа прека­лено силна за очите на нашето бебе, привикнали само към мрака на тъмните дупки, в които така дълго бях­ме стояли затворени. Когато обърнахме малкото му личице към мястото, където трябваше да има врата, но нямаше такава, то не можа да издържи дори и на бледата светлина на мъглата. През този ден снабдява­нето ни с храна и вода беше много ограничено. Няма­ше никаква възможност да се осигури баня за Еленче; не можехме дори и пеленките й да изперем. Г-жа Цил­ка се помоли да й позволят да слезе до извора за една бутилка вода, защото това беше единственият съд, в който можехме да я държим, но й отказаха. А по-младият загадъчно каза: „Не е ли по-добре да почакате до утре с прането? Може би тогава ще има­те по-добри условия за това.“ Дали искаше да ни ка­же нещо? Не смеехме да го повярваме. Г-жа Цилка непрекъснато повтаряше: „Никога няма да повярвам, че сме освободени, докато не видя гърба и на послед­ния от тези хора.“

Привечер се забавиха с довеждането на конете за пътуването. Побързахме да приключим с опаковане­то, преди да е паднал мракът, защото знаехме добре, че нямаме нито свещ, нито лампа, нито даже борина, за да разсеем тъмнината, когато тя се спусне. Дейст­вително, използувахме мушамата ми вместо перде на вратата, за да скрием светлината, идваща от огъня.

Накрая трима от разбойниците влезнаха тържест­вено един по един и седнаха. После един от тях за­почна да говори и ни каза бързо и припряно, че ще бъ­дем освободени вечерта; че ще запазим домашните дрехи, които си бяхме ушили, за да ни пазят от студа и че всяка от нас ще вземе по едно от техните разбой­нически наметала, а също и възглавница за самара. Казаха, че ставало дума да ни дадат десет лири за из път, но че накрая решили да дадат на всяка от нас по една турска лира. Те продължиха: „В дисагите сло­жете само парче хляб и това, което е необходимо за бебето.“ Аз възразих, че имам намерение да взема собствените си дрехи, които носех, когато ме залови­ха. Те казаха: „Много добре, ако можете да ги носите сама, защото няма да има кой да ви помага, когато ви оставим.“ А сега с „хайде, хайде!“ нервно ни под­каниха да побързаме.

За това нощно пътуване бяха доставени само два коня, така че ние с г-жа Цилка се редувахме да но­сим  бебето. Беше трудно да се повярва, че действи­телно ще бъдем освободени. Цялата чета тръгна с нас — предната охрана, задната охрана и разузнавачите, пръснати от двете страни. Така вървяхме час, когато, изглежда, се появи една от онези странни тревоги, ко­ито така често съпровождаха нощните ни пътувания. Някои от мъжете залегнаха на земята; други се от­дръпнаха настрана да се съвещават. Щяха ли да ги нападнат, а нас самите да убият сега, когато свобода­та ни изглеждаше толкова близка? Чухме предпазли­вите думи: „Нека конете да тръгват.“

Започнахме да се спускаме надолу по стръмната пътека и преди да разберем, че останалата част от че­тата вече не е с нас, бяхме отишли прекалено далеч, за да видим когото и да е от тях, с изключение на два­мата, които бяха останали да ни пазят. Така бързо и неочаквано дойде освобождаването ни. Пътят ни про­дължи още шест часа. Накрая, някъде около 10 часа турско време или в четири часа в неделя сутринта на 23-ти, бяхме минали и последния склон, бяхме пресек­ли и последния планински поток и се озовахме в рав­нина. Разбойниците ни свалиха от конете под една круша и ни казаха да стоим там до зазоряване. „То­гава — казаха те — ще можете да помолите някой да ви помогне да пренесете дисагите и възглавниците си в селото“.

— Селото! Къде има село? — попитахме ние. Те посочиха една ниска ивица на неголямо разстоя­ние и казаха:

— Това е село. То е само на пет-десет минути път оттук.

Казаха ни също, че светлините, които видяхме да блещукат по-нататък, са град Струмица. После подка­раха конете и изчезнаха в мрака. Не можахме нито да ги видим, нито да ги чуем как тръгват, но постепен­но в скованите ни и уморени мозъци се промъкна убеждението, че наистина сме освободени. Често се бяхме питали какво ще правим, ако този час някога настъпи, и ето — сега той беше дошъл и ние не можехме да направим нищо друго, освен да стоим крот­ко в студа и тъмнината на тези неделни часове преди изгрева. Но благодарихме на бога с признателни сър­ца.

Студът скоро съвсем ни прониза и си казахме: ,,Защо да стоим тук? Свободни сме. Нека още сега да отидем в селото.“ Аз взех бебето, чието малко тегло беше всичко, което можех да нося поради сил­ната болка в едното коляно и накуцването, причине­но от две сериозни навяхвания през тази нощ. Г-жа Цилка преметна дисагите през рамо. Бяхме направили само няколко стъпки обаче, когато ни обезпокои сил­ният лай на селските кучета, така че накрая бяхме принудени да се откажем от опита си и седнахме под едно друго дърво. Тук прекарахме останалите до ут­рото часове.

Цялата премръзнала и разтревожена за бебето, г-жа Цилка накрая ми каза: „Ако останете тук с бе­бето и багажа, аз ще тръгна към селото да видя дали не мога да намеря някой, който да ни помогне. Тя на­пълни шепите си с камъни и потегли. Когато отсъствие­то й беше станало така дълго, че вече се безпокоях, най-после я видях да идва, придружена от един селя­нин! Той беше много живописна личност, но в голямо­то си облекчение, че сме намерили  помощник,  външ­ността му тогава не ни направи впечатление. Г-жа Цилка му беше казала кои сме и той веднага беше разбрал, защото дори и македонските селяни знаеха историята ни, и също знаеха за издадената от турско­то правителство заповед, ако някой види или разбере нещо за пленничките, веднага да предаде сведенията в конака. Този албанец-мохамеданин, като не скрива­ше радостта си, ни поздрави за освобождаването, а след това преметна през рамо наметалата ни,  взе в ръка една възглавница и се обърна да тръгне, без да забележи, че оставаха още една възглавница и теж­ките дисаги. Г-жа Цилка обаче не се смути.

— Няма значение — каза тя, — аз ще ги нося, ако вземете бебето.

С неочаквана сила, родена от възвърнатата свобо­да, тя преметна дисагите през рамо, взе възглавница­та в ръка и така последвахме водача си. Кучетата изразиха недоволството си със силен лай, но ние се про­мъкнахме покрай стената, заобикаляща  селото,  и та­ка стигнахме до портата, която водеше в първия двор. Водачът ни енергично извика обитателите на къщата. Струпаха се жени и деца. С няколко думи той им каза кои са непознатите и те с удивление ни поканиха в до­ма си. Със сърца, препълнени от вълнение, което не може да се опише с думи, че най-после отново вижда­ме жени и деца и можем да разговаряме с тях, ние седнахме на пръстения под около гостоприемния огън, запален в средата на стаята. Жените веднага се запретнаха да ни правят турско кафе. Г-жа Цилка беше отвила бебето си и го топлеше край огъня. Еленче удобно опъна малките си краченца, усмихна се и беше най-очарователното бебе. Досега единствените й посетители бяха членовете на разбойническата чета; но тук имаше малки деца, кои­то я гледаха с удивление, и майки, които я притиска­ха с любов и съжаление към  едрите си гърди. Мал­кото момиченце изглеждаше много доволно от тази промяна.

Бяхме нетърпеливи да стигнем до града. Затова се простихме с гостоприемните си домакини и помолих­ме албанския ни водач да ни заведе до коджабашията на селото, който имаше задължението да оказва по­мощ на чужденците. Водачът ни  мюсюлманин ни за­веде до православната църква и там намерихме чове­ка, който ни беше необходим. Той също ни изказа сър­дечните си поздравления и ни заведе в дома си. Съоб­щи на учуденото си семейство кои са неочакваните го­сти и те ни настаниха удобно край огъня и настояха да останем за закуска. Не се оставихме обаче да ни убедят, защото бяхме твърдо решили да стигнем до Струмица, докато улиците са все още тихи. Затова до­брият човек извика слугата си, нареди му да оседлае два коня и да се приготви да ни придружи до града. Пак ни качиха върху самари и видът ни беше все та­ка чудат. Бяхме покрити с наметалата на разбойници­те, а главите ни бяха все още пребрадени с кърпи. Во­дачът ни мюсюлманин, строен и силен, чернокос и чер­ноок, с дългия си кожух, преметнат през рамо, ниският, беловлас  коджабашия, слугата му и едно момче — това беше нашият ескорт. Г-жа Цилка държеше бебето в скута си, тъй като пътят се извиваше по равно поле.

След около час и половина бавна езда започнахме да срещаме учители и турски чиновници, които бяха излезли за неделната сутрешна разходка. Погледите им, отначало невнимателни, ставаха любопитни. Те разговаряха помежду си и като се обръщаха назад, променяха посоката си, за да ни придружат. Именно това не искахме и бяхме много благодарни, че къща­та на проповедника, която търсехме, беше близо до този край на града. Тъкмо се питахме дали въпре­ки всичко не сме много закъснели и дали няма да на­мерим вратата заключена, защото семейството е отиш­ло на службата, когато вратата бързо се отвори и мъж и жена се втурнаха навън по чорапи, за да посрещнат приближаващите се коне. Със сълзи, стичащи се на­долу по лицата и с гласове, задавени от вълнение, те се опитаха да ни поздравят с добре дошли. Съпругът се протегна и ни пое от седлата в ръцете си, докато съпругата силно ни притисна до сърцето си и ни пос­рещна, сякаш се връщахме при нея от оня свят. По някакъв начин вестта за пристигането ни стигна до църквата. Пасторът забелязал оживление, шушукане сред слушателите си и дори ги смъмрил за това, но един от първенците, който живееше в същата къща, бе­ше  чул  вестта: „Пленничките са дошли и са във ва­шата къща.“  Той веднага тръгнал и се прибра в къ­щи. Скоро беше съставена телеграма и нашият приятел отиде с радостни стъпки до телеграфната служба, за да я изпрати в Солун, откъдето тя беше препратена на приятелите ни в България и Америка.

Турският полицейски комисар скоро се представи, изказа ни поздравленията си за освобождаването и започна разпит, който продължи целия ден. Макар че като американска поданичка не подлежах по закон на разпитване от страна на турско длъжностно лице, нямах желание да изоставя г-жа Цилка в този първи ден от свободата ни. Седнахме една до друга и заед­но отговорихме на въпросите му, а той подробно записа отговорите. Това ни отне целия ден, а приятелите ни и децата търпеливо чакаха в коридорите отвън или в други стаи, за да ни зърнат или да чуят поне една ду­ма от освободените си приятели. Малки дечица ни зяпаха от едно прозорче на вратата. Когато най-после комисарят си тръгна, всички те, стари и млади, се стълпиха около нас. Искаха да чуят разказа ни и ни увериха, че непрекъснато са се молили за нас. Про­поведникът ни каза, че предишната вечер безпокойст­вото им било така силно, че са провели среща в каби­нета му, където единодушно са се молили на бога за освобождаването ни. И ето сега отговорът на техните молитви. Те с радост подкрепиха едно предложение да се съберат отново тази неделна вечер и да прове­дат благодарствена служба.

Как се радвахме на възможността да се освежим с една баня и с лукса на свежи дрехи, които домакиня­та ни беше дала от собствения си гардероб! Когато ни въведе в гостната си на горния етаж и ни показа им­провизирания умивалник и чистите дрехи за всяка от нас, разбрахме, че наистина се намираме в дом сред приятели. Малката Еленче за първи път беше издокарана в една от рокличките и шапчиците, които й бях ме направили по време на пленничеството. Колко сладко изглеждаше малкото момиче с ръце, освободени от тези  пелени, срещу затворничеството на които често горчиво се беше бунтувало! Мъничкото личице изглеждаше пленително под ореола тъмна, гъста и къдрава коса, прибрана в малката прилепнала шапчица, чиито редове рибена кост бяха цялата украса, която можех ме да измислим по време на пленничеството ни. Когато отново слезнахме при семейството, всички ръце се протегнаха, за да вземат нашето бебе, и то мило се остави на почитателите си да му се радват.

Колко сладко беше това първо ядене след освобождаването ни! Какво удоволствие отново да седнеш на столове, подредени около тази проста, но добре подредена маса! От все сърце се присъединихме към бла­годарственото слово на нашия домакин. Това беше час който никога нямаше да забравим — когато с проповедника и семейството му, братята и сестрите, младежите и девойките, а дори и малките деца, ние благодарихме на бога за чудното избавление. Всички ни разказваха за интереса и безпокойството, с които са следили съдбата ни по време на пленничеството. Слушахме удивени и се чудехме как сме могли дори за миг да изгубим вяра.

 Още същата вечер започнахме да получаваме телеграми. Турското правителство ни предложи ескорт до Солун, който ние с благодарност приехме. Също ни съобщиха, че д-р Хаус и г-н Гарджуло от комисията по откупването ще дойдат при нас. Това беше много приятна изненада. Имаше също и телеграма от солун­ския валия, който ни молеше да бъдем в града в по­неделник вечерта. Ние обаче бяхме прекалено изто­щени, за да пътуваме толкова скоро, а освен това бях­ме телеграфирали на брата на г-жа Цилка да дойде от Радовиш, на около петнадесет мили от Струмица, където той е проповедник. Също трябваше да изчака­ме д-р Хаус и групата му. Затова телеграфирахме на валията, че ще пристигнем в Солун във вторник вечерта.

В понеделник сутринта каймакаминът на града, придружен от свитата си, беше въведен в гостната. Трябва да уважаваме местната власт. Затова, като се извинихме на чакащата група току-що пристигнали приятели, влезнахме в гостната. Каймакаминът и сви­тата му почтително станаха и ни изказаха своите поз­дравления за освобождаването. След това каймака­минът ни помоли да му позволим да ни разпита по ня­кои въпроси, които пълномощникът му беше пропус­нал да зададе. Нашият приятел проповедникът, който ни превеждаше, ни убеди, че ще бъде добре да изпъл­ним молбата му. Каймакаминът много разумно пред­ложи да ни задава въпросите, всички много  внима­телно да слушат отговорите, а след това да ни пуснат да се видим с приятелите си в другата стая, докато секретарят му напише отговорите на турски. След то­ва отново да ни извикат, да ни прочетат тези отгово­ри, да ги одобрим и накрая да сложим подписите си. Това съответно беше направено и когато стана ясно, че пълномощникът от предишния ден е разбрал пог­решно някои много съществени моменти от показания­та ни, бяхме благодарни, че сме се подчинили.

Сега пристигна братът на г-жа Цилка с група свои енориаши. Младата учителка, чието евангелие разбой­ниците бяха откраднали и което ни беше такъв източник на успокоение и сила, също пристигна. Използу­вах случая да й го върна, макар че силно ме блазне­ше мисълта да я помоля да го задържа. От всички околни села дойдоха любещи приятели и всички те идваха със същите уверения за неспирното си съчув­ствие. През целия този ден съпругата на проповедник ка беше принудена да приема наши гости и търпеливо поднасяше на  всяка  група посетители неизбежната малка чашка турско кафе за „добре дошли“. Най-после съпругът й дойде да ни покани в гостната, за да чу­ем текста на доклада, който секретарят на управите­ля беше подготвил. Ние с г-жа Цилка внимателно из­слушахме прочитането му, след това изчакахме нашият домакин да го преведе на български. Той също ни уве­ри насаме, че документът е напълно задоволителен във всяко едно отношение и ние с  г-жа Цилка сложихме подписите си, след което управителят и всеки от свита­та му под ред добавиха своите. Той каза също, че до­кументът от предишния ден трябва да се унищожи по­ради многото погрешно записани данни и че само този документ ще бъде предаден на началника му, валията от Солун. След това групата каза прощалното си „селям“ и след като отново ни увери, че се радва за ос­вобождаването ни, си отиде.

Късно следобед на улицата се появи раздвижва­не и ни донесоха вестта, че групата от Солун е при­стигнала. През деня получих телеграма от  г-н  Гарджуло, в която той ме предупреждаваше да се пазя от журналисти. Сред групата, която се носеше надолу по тази улица, видяхме добре познатата фигура на на­шия обичан дългогодишен колега в мисионерската дей­ност д-р Хаус. С него беше един висок човек с проша­рена коса и с властен вид, който — почувствувахме — беше г-н Гарджуло, макар и никога по-рано да не го бяхме виждали. Но кои бяха другите двама? Бързият поглед, който хвърлихме, ни увери, че единият е ан­глийски журналист, а вторият може би друг журна­лист; затова бързо се върнахме назад.

Господата от дома въведоха новодошлите в гост­ната и след време се почука на вратата; познатият глас на д-р Хаус попита за нас. Ние веднага станахме, за да го посрещнем с добре дошъл. Гласовете ни бяха за­давени; сърцата ни — прекалено развълнувани, за да бъдем многословни. След като ни предаде поздрави от семейството си и ни каза всичко, което знаеше относ­но нашите семейства и приятели, той ни предложи да се запознаем с останалите членове на групата. Казах­ме му за предупреждението да внимаваме с журнали­стите, което бяхме получили през деня с телеграмата. „Има само един — каза той, — и това е г-н Мауд от „Лондон График“. Мисля, че няма причини да се криете от него“. — „Но кой е другият господин с Вас?“ — попитах аз. „С мене са само г-н Гарджуло и нашият Чарли“ — беше отговорът.

И така, г-жа Цилка с малката Еленче и аз влез­нахме с него, за да се запознаем с г-н Гарджуло и съ­що да му благодарим, в качеството му на един от тримата, които ни бяха откупили от доскорошните ни похитители. След това ни запознаха с кореспондента-художник. Възможно ли беше онзи, другият младеж, да е Чарли, когото оставихме по къси панталонки и блузки, когато ходихме със семейството му до Париж предния май? Това действително беше той и ние с ра­дост изслушахме новините, които носеха от света и особено сведенията за мерките, взети за нашето осво­бождаване.

Скоро пристигнаха и други гости и с тях отново турският каймакамин с част от свитата му. С тях влезе и живописната фигура на албанския ни помощник от неделя сутринта. С характерна източна пресметли­вост той беше твърдо решен да извлече всички въз­можни изгоди от познанството си с освободените плненички; затова търсеше някакво назначение или въз­награждение от властите в конака. Не беше задоволен само от паричната награда, която му бяхме дали. Ние с готовност потвърдихме отзивчивостта, с която ни бе­ше оказал помощта, от която се нуждаехме, докато бяхме с него, и изразихме надежда, че правителството ще изпълни всичките му молби.

Нашите приятели скоро ни пожелаха лека нощ. Г-н Мауд много мило ми беше предоставил възможност да бия телеграма заедно с неговата, която той щеше да изпрати на следващата сутрин до сръбската грани­ца по специален пратеник. След като вечерята прик­лючи, първата ми грижа беше подготвянето на телег­рамата. Изпратих я на най-малкия ми брат, който бе­ше помолил първите ми думи да бъдат адресирани де него. Написах я, докато г-жа Цилка разговаряше с брат си в единия край, а малката Еленче и бебето на проповедника спяха в другия край на този семеен хол. Когато телеграмата беше изпратена, потърсихме стаята си с уморени тела, но с щастливи сърца. Оста­ваше ми още едно задължение преди да заспя — да прочета  купа писма от скъпото ми семейство, които д-р Хаус беше събрал набързо в Солун от пощата и които се бяха натрупали за тези повече от шест месе­ца отсъствие. Четох ги до малките часове на нощта. Само няколко часа оставаха за почивка, преди от­ново да дойде време да ставаме, за да привършим при­готовленията си за последния етап от пътуването към дома. Много рано приятелите ни от града и тези, кои­то вече бяха пристигнали от селата в околността, за­почнаха да се трупат в дома на проповедника. Едва намерихме време за закуска. А и полицейският коми­сар, който ни беше разпитвал в онзи неделен ден, не пропусна да се появи; за моя изненада и голямо въз­мущение видях, че използува случая да подложи на повторен разпит младите учителки, които бяха дошли да ни посетят, макар че ги бяха разпитвали неколко­кратно и на много места през седмиците, които ведна­га бяха последвали тяхното и нашето залавяне. Естест­вено, такова нещо не можеше да се допусне; той си позволяваше недопустима волност и  учителките бяха отпратени.

Най-после приключихме с приготовленията; конете бяха доведени за пътуването; групата придружители беше пристигнала; и целият град се събра да ни из­прати. Когато беше казано и последното сбогом, ни качиха на седлата. Вярно, това пак бяха самари, но с колко различни чувства тръгнахме сега на тази пос­ледна езда, преди да достигнем железницата и  домо­вете и приятелите си! Бяха възложили на едно селско момче, да носи Еленче. Един добър дякон от близката селска църква също се присъедини към нас.Накрая кавалкадата потегли. Тя обаче се спря на един или два пъти, за да може г-н Мауд да направи снимки за „График“.

На заминаване ни се случи характерен инцидент: връчиха ми писмо от главата на гръцката община в Струмица. Беше написано на гръцки и гласеше:

Драги хора в тъмнината:

Когато напускате Струмица, където си възвърнахте свободата, не забравяйте, че най-голямата част от населението на този край, гръцкото, следеше мъките ви с голямо състрадание и с чувство на негодувание към онези злодеи, които ви заловиха. Сега, когато сте сво­бодни, ще посетите много части на цивилизования свят и ще разкажете историята на страданията си. Ще за­помните тази страна както със страданието, така и с радостта. Сега ще се срещнете с много видни лично­сти и ако някоя от тях пожелае да увековечи името си във връзка със Струмица, нека да приеме честта да стане глава на гръцката ни общност тук и да пост­рои училища за 500 ученици. Преди тридесет години пашите училища бяха опожарени и сега нямаме сгра­ди, в които да ги настаним. Молим ви в името на ос­вобождаването ви и изпитанията по време на пленничеството да не забравите тази наша молба.

Когато достигнахме покрайнините на града, проте­стантските ни приятели се събраха в група и до нас стигнаха сладките звуци на любимия прощален химн „Нека Господ бъде с теб, докато се срещнем пак“. След това тълпата се разпръсна и продължихме пъту­ването си, охранявани от турския военен ескорт, който управителят ни беше предоставил.

Известно време г-н Гарджуло яздеше до мене и се опита да ми даде информацията, която с нетърпение очаквах да получа — за мерките, които бяха взети за освобождаването ни, но мудното животно, което яз­дех, отказа да върви в ход с неговото и накрая той отмина напред, към началото на колоната. Беше ве­ликолепно, ясно и слънчево утро и ние бяхме неизразимо щастливи от чувството, че сме свободни да се радваме на блясъка му и да пътуваме по своята соб­ствена, свободна воля.

След кратка почивка и лека закуска в един турски пост на върха на планината, за нас и най-вече за г-жа Цилка дойде една щастлива изненада. Двама млади мъже се приближаваха с широка, бодра крачка. Тя ги видя чак когато до нея застана съпругът й. За тази благословена среща между дълго разделените и дълго страдали съпрузи и първата среща на този баща с дъ­щеря му не е нужно да разказвам. Другарят на г-н Цилка беше г-н Холуей, който заедно с жена си се бе­ше присъединил към мисионерския ни кръг в Солун по време на пленничеството ни. Сега се срещахме за пър­ви път. Г-жа, Цилка се беше отчаяла от един слух, че когато ни освободят, съпругът й ще бъде хвърлен в затвора. Напразно се опитвахме да я убедим, че това не може да е истина. Тя не се оставяше да я успо­коим; и ето, сега съпругът й вървеше от едната стра­на на коня и носеше дъщеря си в ръце.

На гарата пристигнахме след залез слънце. При­готвихме малката Еленче за първото й пътуване с влак, като сложихме върху пеленките й красивото на­метало, което една млада майка мисионерка й беше изпратила от гардероба на собственото си бебе, им вързахме на главата една изящна копринена шапчи­ца. И аз, и г-жа Цилка бяхме с разбойническите си костюми,  както наричахме дрехите, които си бяхме направили от домашното сукно, дадено ни от разбойни­ците; покрихме ги с наметалата, които предвидливо ни бяха изпратили от Солун. Освен това носехме съ­що и шапки и воалетки. Наивно си въобразявахме, че няма да ни забележат. Каква беше изненадата ии, ко­гато почти веднага след потеглянето на влака в купето ни влезе един господин, обърна се към мене на отли­чен английски език и назовавайки ме по име, попита дали имам желание да прочета последния парижки брой на Нюйоркския  „Хералд“,  като в същото време ми го подаде. Това беше първият вестник, който ви­дяхме, и там,  на първа страница, имаше една голяма снимка на самата мене и колона новини относно плен­ничеството ни и получените сведения за освобожда­ването. Действително бързо започнахме да научаваме колко всеобщ беше интересът към нашия случай. Ко­гато пристигнахме в Солун късно вечерта, там се бя­ха събрали не само останалите членове на мисионер­ските домове, американският вицеконсул г-н П. X. Лазаро и съпругата му,  но също и презвитерианският пастор със съпругата си и много приятели измежду чуждите представители, кореспонденти от различни части на света и тълпа хора от различни национално­сти, всички нетърпеливи да видят дълго изгубените пленнички. По лицата ни се редуваха усмивки и сълзи. Скоро бяхме на сигурност в мисионерската рези­денция, под диплите на американското знаме, което ни прие под своето покровителство. Когато малко се поуспокоихме след вълнуващото посрещане и докато консулът Лазаро и съпругата му още бяха с нас, д-р Хаус предложи да отправим заедно благодарствена молитва за щастливия край на това преживяване, тол­кова страшно за всички, засегнати от него, и за бла­гополучното ни завръщане. С щастливи, благодарни сьрца всички ние се присъединихме към това най-под­ходящо признание на любещата ръка на нашия Бог, който единствен беше направил този щастлив ден въз­можен.

По покана на солунския валия, придружена от г-н Гарджуло, д-р Хаус и вицеконсула Лазаро, на следва­щия ден направих посещение на Негово Превъзходи­телство, който ни прие с изключителна любезност.

Скоро стана ясно, че ще бъде необходимо да се въз­ползувам от разрешението, дадено ми от Американ­ския съвет, да се завърна в Съединените щати. След един изключително напрегнат месец в Солун сред ми­сионерските ми колеги като гостенка на д-р и г-жа Ха­ус (които също разпростряха гостоприемството си и покровителството на американското знаме и над г-н и г-жа Цилка и тяхната малка Елена), без много шум заминах от Солун, придружена от г-н Рей Станард Бейкър, един от издателите на сп.„Макклюърз мага­зин“. Тъжна беше раздялата ми с тесния кръг прияте­ли мисионери и ужасна болката да оставя „нашето бе­бе“ и майка му, защото толкова дълго време бяхме една за друга всичко на света.

След нашето освобождаване беше приключена само първата глава от това странно премеждие. Остава пра­вителството на нашите Съединени щати да определи какви мерки трябва да бъдат взети за привличане под отговорност на виновниците за това безчинство и да получи нужното удовлетворение от правителството, на чиято територия то бе извършено. Цялата ни група бе­ше снабдена с турски паспорти, които би следвало да гарантират сигурност при пътуване из Турция. Бяхме заловени в Македония, турска провинция; разбойници­те без съмнение бяха турски поданици; те ни задър­жаха в Турция; там беше платен откупът и пак там бяхме освободени. Това са голите факти за случая. Ако Турция беше изпълнила обещанията си, поети преди двадесет и четири години с Берлинския договор, да въведе реформи за подобряване живота на различните християнски нации, които управляваше, Македония нямаше да  бъде опустошавана и тероризирана, както сега, от разбойници. Тази странна гледка — задържането на жени за огромен откуп в сърцето на Балканския полуостров, можеше никога да не се впише в началните страници на първата и втората годинана двадесетия век. Министър Джон А. М. Лейшман предаде на Държавния департамент във Вашингтон официален доклад, съставен от докладите на всички, които му бяха помогнали за издирване на местонахождението ни и за откупването ни — документ, наброяващ 300 страници. Секретарят Хей го спомена, когато имах честта да го посетя в дома му миналия май, като документ, разкриващ непосилното естество на работата, за която всички дипломати, мисионери и местни хора така дълго време бяха отдавали неуморните си усилия. Когато генералният консул Чарлз М. Дикинсън от Цариград направи кратко посещение в Солун по време на първата седмица след освобождаването ни, думите му разкриха какви искрени, самоотвержени усилия са били положени от него и от помощниците му по време на преговорите за нашия откуп, проведени в София. Било правило сред тях, както той каза, да работят не само по цял ден, но и до късно през нощта; да улавят всяка следа; да не пестят нито пари, нито средства за довеждане до успешен край на задачата, която голямото сърце на американската нация беше поверило първо на консулския отдел, след това на посолството, а именно — откриването на пленничките, скрити за такъв безпрецедентно дълъг срок в дивите краища на Македония. Генералният консул Дикинсън ми каза, че ми е изпратил пет или шест писма по разбойника, който идваше често в София, за да преговаря с него. Не бях получила нито едно от тях. Действително този разбойник се опитваше да ми внуши, че генералният консул Дикинсън е напълно безразличен към нашия случай, като заявяваше, че никакво писмо не му е предадено за нас. Това беше само една от многото лъжи, които ни беше казал.

По време на този повече от три четвърти век, откакто беше започнала мисионерската дейност в Турция, макар че поне трима мисионери бяха убити от разбойници, това беше единственият случай, когато ми­сионер е бил залавян от тях в плен. Търпеливите, не­уморни и любещи усилия, положени от нацията и ней­ните представители с най-дълбоко съчувствие към са­мите пленнички и към семейството на тази, която е американска жена, с божията благословия, се увенча­ха с успех. С неизразима благодарност в сърцата си ние запяхме хвалебствения химн, подет от секретаря Джъдсън Смит от Американския съвет: „Слава на Бо­га, че са спасени, че всички помогнаха за тяхното спа­сение!“

* От анг.: Bad man — лош човек, оттук съкращението; B-man. — Бел. пр.
**  Ad nauseam — до повдигане. — Бел. пр.
*** Mother Groose For Old Folks — детски стихове от английс­кия фолклор. — Бел. пр.
**** Ден на благодарността — последният четвъртък па ноем­ври. Официален празник в САЩ в чест на първите заселници па Масачузетс. Бел. пр.
***** 1 миля = 1609.35 метра. — Бел. пр.

СПОМЕНИ НА ЕЛЕНА СТОУН

Сред македонските разбойници (12)

Нашето залавяне стана на 3 септември миналата година, когато преминавахме през едно тясно дефиле на път от Банско за Джумая, в Солунска област, Ма­кедония. Разбира се, то бе напълно неочаквано. На­шата група от единадесет души се придвижваше по местността посред бял ден. Бяхме взели всички пред­пазни мерки, въпреки че нямахме охрана. Изведнъж като че ли иззад дърветата и скалите изскочиха хора. Те викаха „дур“, което означава „стой“. Ние спряхме и ни заловиха. Разбойниците попитаха дали сред нас има омъжена жена. Първоначалното им намерение не бе да заловят г-жа  Цилка. Замисляли са да вземат г-жа Ушева и мене. Г-жа Ушева е българска мисионерка, вдовица и доста възрастна. По време на нашето пътуване тя бе съвсем болна и когато разбойниците разбраха, че тя няма да издържи, се отказаха от идея­та да я вземат за заложница. Не им е присъщо да се нагърбват с болни пленници, които могат да умрат в ръцете им. Те се опитват да поддържат заложниците си в толкова добро състояние, колкото е възможно, та­ка че да ги върнат здрави и невредими след изплаща­нето на откупа. За известно време бяха доброжелател­ни към нас. Храниха ни редовно, а понякога ядяхме по-добър хляб от самите разбойници. Аз се простудих силно и това изглежда не им се хареса. Аз паднах съ­що в една дупка и си изкълчих коляното. Тъй като силно желаеха да получат парите, а бе необходимо да ме върнат в добро състояние, те взеха тези случки много присърце.

Често се питахме с г-жа Цилка дали външният свят знае нещо за нас и какво се прави за нашето ос­вобождаване. Понякога разбойниците намекваха за слуховете, че сме мъртви, но повече от това нищо не знаехме. Държаха ни на потайни места и винаги пъ­тувахме нощем. Когато написах писмото с искането за откуп, писах, защото ме заставиха, заплашвайки ме с оръжие.

Когато се роди бебето Елена, това предизвика сен­зация в лагера на разбойниците. Мъжете идваха и разглеждаха бебето. Потупваха пръстчетата му. Кога­то бебето стана на три дни, аз го понесох из планината.

В последния ден на нашето пленничество тръгнах­ме на път, както обикновено, през нощта. Бе изминал около час, когато сред четата настъпи суматоха. Ние спряхме насред тъмния път, но след малко ни заповя­даха да продължим. Чух дадената заповед да обръщат конете назад, но дори тогава не осъзнавах, че раз­бойниците са ни освободили, докато не ги загубихме от поглед. Огледахме се и открихме, че с нас са остана­ли само двама души. След това ни отведоха в едно градче, където ни казаха, че откупът бил изплатен и ние бяхме свободни. Душите ни се изпълниха с бла­годарствени молитви към бога.

Някои от разбойниците носеха турски дрехи, някои говореха гръцки, а други албански. Някои от тях се обличаха като турци, изглеждаха като турци, говоре­ха като турци и не се съмнявам, че бяха турци. Кол­кото до имената им, не можем да знаем дали някога са се обръщали един към друг с истинските си имена.

Няколко дни преди да бъде платен откупът, вода­чът на разбойниците каза: „Ако откупът не бъде из­платен до определената дата, куршум за тебе и куршум за г-жа Цилка и бебето“. Но Бог ни избави от врага. Не зная какво е станало с откупа. Не мога да кажа да­ли е бил използуван за политически цели в Македо­ния. Всичко, което знам, е, че разбойниците получиха сумата.

За четирите години, през които живях и работих в Солун, стигнах до мисълта, че това е истинското поп­рище на моята дейност и аз се връщам там. Не се страхувам, че преживяното от мене ще се повтори (13)

СПОМЕНИ НА КАТЕРИНА ЦИЛКА

Родена сред разбойници (14)

Беше зимна вечер, на трети януари 1902 г. (15) Небето беше красиво и ярка озарено от безброй, трепкащи звезди. Огромни планини се издигаха от двете страни на. планинската пътека, която се виеше около шептящ поток.

Тайнствена група се движеше внимателно и бързо по тесния път. Трима мъже, в колона един зад друг, около 60-70 фута* напред, следяха за всякаква опас­ност, готови, ако, е необходимо, да дадат сигнал за от­тегляне. След тях вървяха четирима или петима мъже, зад тях два коня, чиито ездачи бяха внимателно увити в дълги черни кепета (планински палта, направе­ни от кози косъм). Тежки качулки покриваха главите им и скриваха половината от лицата им. Всеки кон се водеше от човек.. От всяка страна на двамата ездачи вървяха други мъже, които здраво се държеха за сед­лата им. Това се правеше, за да се предпазят ездачи­те от неочаквано падане. Наблизо зад конете следва­ха още хора, а след това — на около 90—100 фута зад тях беше ариергардът, състоящ се от двама или три­ма души. Имаше също голям брой разузнавачи, кои­то като сенки се появяваха и изчезваха между дърве­тата. Цялата група с изключение на разузнавачите се движеше в колона. Носеха черни кепета. От кола­ните им висеха ками. Всеки човек носеше револвер от лявата си страна, а в дясната си ръка държеше здраво заредена пушка. Патрондаши кръстосваха гърдите им и обвиваха кръстовете им. Стъпките им бяха леки. Само тежкото им дишане можеше да се чуе, когато изкач­ваха планинския склон. Не се позволяваха разговори, кашляне, кихане. Мъртвата тишина от време на време се прекъсваше от звъна на кама, удряща се в някоя пушка. Понякога се чуваше изсвирване — сигнал, при който всеки веднага заемаше положение за стрелба. Но, слава богу, тази вечер не се яви повод за откри­ване на огън. Тази странна група вървеше все напред и напред в продължение на десет часа. Внезапно тя спря в една клисура. Ездачите слезнаха от конете и седнаха, докато останалите запалиха цигари. Един от тези ездачи беше мис Елена М. Стоун, заловена на тре­ти септември и влачена по този начин из планините вече точно четири месеца. Вторият ездач бях аз, ней­ната другарка по нещастие. Въоръжените мъже бяха разбира се разбойниците, които ни заловиха.

След кратка почивка беше даден сигнал за тръгва­не, като пътуването продължи вече не по пътека, а по почти непристъпния планински склон, през камъни, бод­ли и храсти. Трябваше да се изкачваме пеша, тъй като беше невъзможно да се държим на седлата. За мене ходенето беше немислимо: как можеше да напра­ви такова нещо една жена, която всеки ден или нощ очакваше появата на своето дете и която беше пъту­вала десет часа през суровите планини сред вятър и студ? Сега за първи път не изпитвах страх от разбой­ниците, защото те не можеха да направят нищо по-ло­шо от това да ме убият, а на мене ми беше все едно дали ще живея или ще умра. Когато ни заповядаха да се катерим нагоре, аз седнах и отказах да се помръд­на.

— Вървете — казах — и ме оставете тук да умра на спокойствие. Недостойно и възмутително е да влачите една жена в моето състояние.

Две силни ръце ме повдигнаха и ме повлякоха на­горе по страшния планински склон. Нямах сили нито да говоря, нито да плача. Не ми беше останала никак­ва надежда. След известно време, не зная точно кол­ко, стигнахме до една странна малка колиба сред дър­вета и скали.

Двама-трима души я огледаха предпазливо и като установиха, че е изоставена, разбиха вратата. Ние с мис Стоун седнахме отвън, докато те се подготвят да ни извикат вътре. Колибата беше построена на една височина, издигаща се между две величествени плани­ни. Струйчици вода се процеждаха от пукнатините на скалите. Земята беше скована от лед; беше много студено. Скоро пламтящият огън от колибата се отрази в отсрещния склон. Дадоха ни знак да влезем. Краката ми бяха вкочанени от студ, но умората така силно ме измъчваше, че не седнах до огъня, за да се стопля. Потърсих място, където да легна и да отморя вцепенения си от болка гръб. В един ъгъл до огъня беше разпръсната малко слама. Дадоха ми една цепе­ница, която да ми служи за възглавница. След това едно кепе беше постлано върху сламата и това ще­те да бъде моето легло. Легнах полумъртва от изто­щение и болка. Мис Стоун седна близо до огъня и разговаря с разбойниците, които сушеха навущата си, а после легна до мене. Те се проснаха по всички по­соки в онази част на пода, която не беше заета от нас. Само един остана на пост. Огънят ярко гореше, димът се носеше като облак из стаята и се промъкваше навън през процепите, защото нямаше комин. Мъжете спяха и силно хъркаха. Аз се обръщах и въртях, но не можех да си намеря удобно положение. Седнах в леглото и се огледах наоколо.

Четири каменни стени и сламен покрив, лъснал от сажди, обграждаха малката стая. От всяка страна имаше по две огромни бъчви**, едната беше стара и пробита, другата миришеше на вино. Наблизо стояха дьрвена каца и кратуна. Това беше цялата покъщина на нашата колиба. Димът ме заслепяваше и сълзите започнаха да текат надолу по страните ми. Как ми се искаше да има комин, защото димът беше наистина потискащ! А как хъркаха разбойниците! Погледнах мис Стоун, която лежеше близо до мене. Тя спеше дълбо­ко Хубавите й малки ръце бяха поставени една върху друга под бузата й; бяха черни от праха и дима. Пог­леднах я и се усмихнах, но усмивката ми бързо изчезна,.защото страшна болка ме преряза през кръста. Отново се обърнах и погледнах мис Стоун; едновременно я жалех и й завиждах. „Тя е уморена, но поне може да спи“. Две черни очи привлякоха вниманието ми. Пазачът внимателно ме наблюдаваше от тъмния си ъгъл. Това ме изнервяше и се обърнах с гръб към него.

— Защо не спиш? — каза мис Стоун. — Лягай, де­тенцето ми.

Така и направих, но друга болка, по-силна от пре­дишната, ме принуди да стана отново. Мислех, че съм прекалено уморена и затова не мога да почивам. „То­ва ужасно седло почти ми счупи гърба снощи“ — казах аз. Мис Стоун отново заспа дълбоко. Мъжете хъркаха както обикновено, постовете се смениха.

Някой бутна вратата и я отвори н за моя изнена­да навън беше ден. Разбойниците започнаха да се раздвижват. Някои станаха, седнаха около огъня, от­вориха раниците си и започнаха да закусват със сух хляб и сирене. Други спяха. Тези, които приключиха със закуската, легнаха отново да спят.

Беше някъде след обяд. Всички с изключение на пазача, спяха отново. Започнах да се чувствувам все по-зле и по-зле. Пазачът се обърна и ме погледна за­мислено, след това се доближи до ръководителя и му пошепна нещо на ухото. Той веднага се надигна, разтърка очите си, поглед­на към мене и накрая ми каза:

—    Госпожо, добре ще направите да легнете и да поспите. Тази нощ ни чака дълъг път.

Започнах да плача и да хълцам.

Как мога да пътувам? Часът ми настана! Какво ще стане с милото ми дете? Те ще го убият веднага, щом се появи на бял свят.

В този момент мис Стоун се събуди.

— Защо плачеш, детето ми?

Не беше нужен отговор. Тя разбра всичко. Обърна се и заговори с началника им. Каза, че за мене е не­възможно да пътувам тази нощ.

— Трябва — каза той, — трябва да напуснем това място; то е опасно.

— Ако искате ме убийте, но тази нощ аз няма да помръдна от тази колиба. Ако ще умирам, оставете ме да умра тук, а не по пътя — казах аз.

Той отново легна, но не заспа. Стана неспокоен, въртеше се и се обръщаше и внимателно ме наблюда­ваше. Сърцето му беше затрогнато. Все пак, човек беше.

— Ако госпожата желае, ние всички ще излезнем и ще ви оставим сами — каза той някак меко.

—    Да — казах аз много бързо и категорично.

Тогава той разбута всички, докато те станаха до чин и започнаха да търкат очите си, като се опитваха да се събудят и да разберат какво се е случило.

— Побързайте — каза той. Мъжете скочиха на кра­ка и веднага изчезнаха. Ние с мис Стоун бяхме оста­вени сами.

Часовете се нижеха бавно. Агонията ми беше непо­носима. Мис Стоун ставаше все по-неспокойна. Тя се безспокоеше за съдбата ми. Никакво легло, никакви дрехи, никакви удобства, дори и вода нямаше. Всичко, което имахме, беше огънят, но независимо от него ста­ята беше много студена, защото имаше големи отвори по целия сламен покрив.

Бях обута с два чифта дебели чорапи и тежки бо­туши, но въпреки това краката ми бяха премръзнали. — Не — казах аз, — в никакъв случай няма да ми се размине. Ако преживея болката, ще ме убие студът. Тогава реших да оставя съобщение до съпруга ми и майка ми. Помолих мис Стоун да предаде годежния и венчалния ми пръстени на съпруга ми и да му каже как нежно съм ги обичала тези четири месеца. Сърце­то ми кървеше от болка, когато мислех за съдбата им и тъгата им по мене, особено когато разберат, че съм починала при такива обстоятелства.

Нежна ръка докосна вратата. Жена! Каква изне­нада! Бяхме копнели да видим жена целите тези чети­ри месеца. Колко щастливи бяхме и двете да я видим. Жена! Явно разбойниците я бяха взели от някоя къщурка и против волята й я бяха довели при нас специ­ално за този спешен случай. Тя беше възрастна жена, може би петдесет или шестдесетгодишна. Лицето й бе­ше приятно, чертите й правилни,  макар и лишени от интелигентност. Беше трудно да се каже със сигурност към коя народност принадлежи, защото беше черна от чим и мръсотия. Кожата между дълбоките й бръчки беше натъпкана с мръсотия, наслоявана от месеци, а може би и години. Посивялата коса висеше свободно над челото и веждите й. Главата й беше покрита с кърпа, която някога е била бяла. Освен това носеше и черна дреха, покрита с толкова кръпки, че много мал­ко от оригинала беше останало. Половин ръкав и яката изобщо липсваха. Краката й бяха боси и напукани от излагане на слънце и студ. Тя ни погледна с голя­мо учудване и страхопочитание. Маниерите ни и дре­хите ни бяха загадка за нея. Гледаше ни, сякаш иска­ше да каже: „Какви ли същества ще да са тези смърт­ни!“  Тя не беше виждала други хора извън семейст­вото си. Горката жена изглеждаше уплашена от раз­бойниците, които строго й бяха забранили да разго­варя с нас на каквато и да е тема освен тази, свърза­на с повода, за който я бяха довели. Първото    нещо, което направи, беше да донесе съд с вода. Помоли ме, като нещо най-естествено, да отпия от водата и да се напръскам с нея.

— Хайде — каза тя, — това е светена вода. — Аз обаче много учтиво отказах. След като претърпя неус­пех в първия си опит да донесе облекчение, тя изва­ди една тенекиена кутия, в която искаше да духам много силно. Засмях се, независимо от тежкото ми състояние. Тя беше добра женица. Помолих я да седне до огъня и да си почине и й казах, че когато по­чувствувам нужда от нея, ще я повикам.

Беше на здрач; цареше тишина, прекъсвана само от свиренето на вятъра и от бавните стъпки на паза­ча отвън. Огънят пламтеше, дървата пукаха от приб­лижаващата се топлина. Задната част на стаята беше в тъмнина и сянка. В най-далечния край на огъня се­деше добрата стара женица, обгърнала коленете си, и клатеше глава в знак на наближаващата беда. Мис Стоун седеше върху една цепеница срещу жената. Тя поддържаше огъня и се молеше на ум. Лицето й беше тъжно, но изпълнено със  „свята увереност“.  На гла­вата си беше вързала тъмна кърпа, която да я пред­пазва както от студа, така и от саждите, които падаха от покрива. Дрехите й от тъмен, груб домашен плат бяха ушити от собствените й ръце. Често я чувах да казва: „С какво мога да ти помогна, детето ми?“, но нямаше нищо, с което да се направи каквото й да е. Нямахме нито лекарства, нито даже топло питие.

Сега стоех здраво вкопчена с двете си ръце в об­ръчите на бъчвата. Силите ме бяха напуснали, но ня­маше никой, който да ми помогне. През ума ми като стрела премина мисълта: „Къде е майка ми? Къде е съпругът ми? Защо съм така да­леч от скъпите ми същества? Толкова далече, и аз не зная колко далече! Те положително мислят за мене. Те тъгуват за изгубената. О, майко, къде си? О, господи, помогни ми!“ Болката, засилена от дългата и мъчител­на езда от предишната нощ, беше непоносима. Мечтаех за почивка. Желаех смъртта, защото да умреш, озна­чава да си починеш от всяко страдание. Извиках: „Мо­лете се за мене, мис Стоун!“

В 10 часа вечерта всичко приключи. И двете же­ни бяха оживени от вълнение. Старата жена повиваше плачещото бебе, тъй като бяхме успели да пригот­вим някои обикновени дрешки за малкото. По време на първите месеци от пленничеството ни  чувствувах­ме, че можем да полудеем от бездействие. Накрая мис Стоун предложи да помолим  началника за някакъв плат, от който да ушием дрешки на бебето. Той се съг­ласи да ни дадат това, с което разполагаха — десет ярда*** тензух и около шест ярда бяло вълнено домашно сукно. Тензуха използуваха, за да чистят оръжия­та си, а плътния плат — за обвиване на краката. И двете бяхме щастливи като деца при вида на тези ма­териали и веднага   започнахме да кроим дрешките. Снабдиха ни с конци и игли, дори и с напръстници. От тензуха направихме ризки и роклички за бебето. Рок­личките отдолу имаха по пет или шест набора, всички­те в рибена кост и подгънати с ажур. Ризките бяха на­правени по същия начин. От грубото платно скроих одеялца за бебето и ги обших с рибена кост по края и в средата. Цялата рибена кост беше ушита с конци от една тежка бяла макара. Правехме много къси бодо­ве, за да имаме колкото се може повече работа. Кога­то всички краища и шевове бяха обшити, започнахме отначало с нови редове рибена кост. В такива удиви­телни дрешки облякохме бебето ми, когато се роди.

Сега, докато старата жена работеше, мис Стоун стоеше усмихната, бърбореше и повтаряше непрекъс­нато: „Благословено момиче, благословено момиче, то­на е благословено момиче!“ като наблягаше на „бла­гословено“. То действително беше благословение за нас през дългите, тежки часове, които ни очакваха, Старата баба (акушерка) беше клекнала до огъня и топлеше новороденото с израз на гордост и задовол­ство.

— Трябва да пийнеш нещо топло — каза мис Сто­ун, — но няма от какво да се направи.

Накрая се сетихме за ечемика. Разбойниците има­ха малко ечемик за конете. Можехме да приготвим от него приятно питие. Те донесоха един стар и почернял меден чайник. Подпъхнаха под дръжката една зеле­на пръчка и поставиха краищата на пръчката на два високи камъка от всяка страна на огъня. Ечемикът ни се свари бързо и скоро имах приятна гореща напит­ка. Намерихме питието толкова добро, че след това то стана на мода сред разбойниците. Те много го харе­саха, а и освен това беше много евтино и лесно за доставяне.

Бебето ми още плачеше; още не беше се съвзело от студения шок.

Горкото ми бебенце! Скъпо мое, какво ще стане с тебе? Ще те пощадят ли тези хора, когато не се под­чиниш на техните „Шшт! Тихо!“ Бебетата и техният плач са най-сладкото очарование на света, но най-не­желателното нещо при разбойници.

„Къде са те? — помислих си. — Сигурно се съвещават някъде как да ми отнемат бедното детенце!“

Някой бутна вратата. Влезе най-младият разбой­ник. Имаше доста стеснителен вид.

— Момче ли е? — попита той.

— Благословено момиче — беше бързият отговор на мис Стоун.

Той се навъси. Стори ми се, че разбирам защо се навъси.

Нож прободе сърцето ми, както казват в България.

— Добре — каза той, — ако беше момче, щяхме да го направим  хайдутин, но от момиче не става добър хайдутин, макар че има разкази и за момичета, коитo стават войводи.  — Той малко се подвоуми и каза: — Не зная, в същност можем да я направим дъщеря на четата.

След още няколко подобни забележки той взе кратуната, напълни я с вино, което наточи от бъчвата дo главата ми, като разплиска част от виното по лицетo ми, докато го наточваше, тъй като чепът беше близo до главата ми, и тръгна към вратата с думите: „Ще занеса това вино на четата. Трябва да пием за здравето на малкото“. Неубедително извинение за пийването!

Два или три часа по-късно се появи самият водач. Той беше висок, набит и мургав. Очите му, друг път свирепи, сега бяха наведени. Нищо не каза; застана пред огъня и изглеждаше потънал в дълбок размисъл. Всеки път, когато бебето проплакваше или изскимтяваше, той се сепваше; не беше свикнал на подобни не­ща. Всички в стаята мълчаха с изключение на бебето. За да наруши потискащата тишина, мис Стоун взе детето и го подаде на водача (това е точно в стила на мис Стоун). Отначало той изглеждаше объркан и сму­тен, но докато гледаше малкото безпомощно същест­во в силните си ръце, на лицето му се появи усмив­ка. Бях неспокойна, гледах изражението му, четях мислите му, чаках за резултата. И действително ус­мивката му започна да става по-продължителна, на­веде главата си по-близо до лицето на бебето. За ме­не той вече не беше разбойник, а брат, баща защит­ник на моето дете. Сега реши да се поотмори, седна до огъня и започна да топли краката на бебето. Сър­цето ми заби от радост, почувствувах облекчение.

„Той смята да пощади детето ми. Той може да го направи, нали е началник“. Гласът му беше плътен и някак мелодичен и сега беше най-сладката музика за слуха ми, защото говореше за бебето; беше загрижен бебето да не настине. Скочи на крака, върна детето на мис Стоун и й поиска списък на всичко, което ще бъде необходимо на майката по отношение на храна­та.

—    Ще дам тези поръчки и скоро ще се върна.

Верен на думата си, той дойде отново.

— А сега — каза той, обръщайки се към мис Стоун и старата жена, — вие лягайте да спите. Що се отна­ся до бебето, аз ще седна тук и ще го топля.

Старата баба легна на земята и скоро започна да диша тежко. Тя се чувствуваше съвсем като у до­ма си, защото нейният дом не беше по-добър от наша­та колиба. Мис Стоун като героиня направи всичко, което можеше, за да ме настани удобно и да ме стоп­ли, а след това легна на голата земя до краката ми. Скоро заспа, защото беше много уморена.  Що се от­нася до мене, сънят сякаш не идваше. Гледах бебето си, исках да знам съдбата му през нощта, но сигур­но съм заспала, защото скочих уплашена. „Къде е бебето?“ — прошепнах полугласно. Огледах се в стая­та. Двете жени спяха. Водачът седеше близо до огъ­ня с гръб към мене, а главата му клюмаше от безсъ­ние. Бебето сладко спеше в неговите силни мъжки ръ­це. Погледнах го. Разгледах го добре. Там, отстрани, беше  револверът, там беше страшната кама и пак там  малкото бебе, нежно гушнато в тези сякаш же­лезни ръце. Едновременно се усмихнах и разплаках от радост. Благодарих на бога за благородството в този човек.

Възможно ли е? Това същият човек ли е, когото само преди няколко месеца видях така безмилостно да убива с камата си една нещастна жертва? Това съ­щият човек ли е, който неотдавна се ежеше и заплаш­ваше живота ни? Да, това е съвършено същият човек. Кой предизвика у него тази промяна? Мъничкото бе­бе и никой друг. Настъпи утро. Водачът на четата започна да се държи по-непринудено. Държеше се покровителствено с бебето.  Наричаше го с много га­лени имена. То беше „малката хайдутка“, „дъщерята на четата“, но най-любимото му име за нея беше „късметче“. Той правеше всичко, което беше по силите му, за да бъдем щастливи и да се чувствуваме удоб­но. Подклаждаще огъня, вареше ечемик, готвеше пиле­та и се стараеше да ни бъде колкото е възможно по-полезен. Същият този човек забрави всичко за опас­ността навън. Малкото детенце беше завладяло сър­цето му. Той не мислеше и не говореше за нищо дру­го, освен за малкото „късметче“. Смееше се, шегува­ше се, изглеждаше така щастлив, сякаш това беше негово собствено дете.

Сега се отнасяха с нас по-скоро като със свободни хора, отколкото като със заложници, а това ще рече, че с нас вече се разговаряше.

Войводата (водачът) сега ме попита дали ще може останалата част от хората да видят бебето и да ме поздравят. Разбира се, с най-голямо удовол­ствие приех да влязат, за да видя какво щяха да ка­жат, какво щяха да правят. Беше се стъмнило. Не направихме никакви приготовления за посрещането. Нямахме лампи, които да украсяваме, почерпки, кои­то да поднасяме, столове, които да подреждаме. Гру­пата разбойници пристигна без предизвестие. Повече­то бяха високи, внушителни мъже. Всеки от тях при влизането си.се ръкуваше с мене, поздравяваше ме и се отдръпваше назад, за да направи място за другите. Всички минаха по този начин, докато се образуваха две дълги редици мъже с пълно въоръжение, натъпка­ни в малката стаичка. Те се подпираха на пушките си, гледаха втренчено пламтящия огън и държаха мили речи, докато бебето минаваше от човек на чо­век. В един ъгъл зад  тях стоеше стеснително добра­та стара баба. Мис Стоун беше царицата на тър­жеството. Тя разговаряше с тях, смееше се с тях, накара ги да се почувствуват напълно у дома си. Майката сияе­ше; забрави, че лежи върху слама, мислеше само за то­ва, че бебето й е в безопасност. Каква картина! Какъв прием! Това разбойници ли са, а пък това пленници ли са? Каква промяна, заради едно малко бебе! Раз­бойниците изглеждаха много весели. Един от тях ка­за, че трябва да направят подаръци на бебето. Са­мият той предложи да му направи чифт сандалки. Друг каза, че ще му направи свирка, а водачът предложи да му ушие хайдушка униформа.

— Как ще я кръстите? — попита един от тях.

— Елена — казах аз, — в чест на майка ми и на мис Елена М. Стоун.

— Знаете ли — каза друг, — в никоя чета не се е раждало бебе. Това е изключително събитие за нас. Ще обезсмъртим името й. То ще бъде написано на пушките ни. На нашите пушки ще пише „Елена“.

Друг разбойник се обади:

— Тази майка ми напомня на Мария, майката на Христос. И тя е лежала върху слама, и то по това време на годината.

— Не — каза друг, — това е мъченица; нито една жена не е страдала като нея.

Тогава те всички се обърнаха и ме погледнаха с огромно състрадание. След като сърдечно разцелуваха бебето, те ни пожелаха лека нощ и изчезнаха навън в тъмнината. Мисля, че тази нощ са имали големи разисквания за това дали е разумно да се запази или не животът на новороденото.

Беше вторият ден след раждането на бебето. Слън­чевите лъчи надничаха в колибата през многобройни­те дупки. Сега при нас имаше двама разбойници, ед­новременно да ни пазят и да ни помагат. Единият се беше излегнал, а другият седеше облегнат на врата­та. Стаята беше тъмна като нощ, като се изключат слънчевите лъчи, които се прокрадваха  през дупки­те. Опушеният покрив и многобройните паяжини за­почнаха да стават монотонни за очите ми; копнеех за светлина, за слънце. Слънчевата светлина е така близо, но и така далече. Тя е отвъд вратата. Ако мо­жеха само да отворят вратата поне за малко. Стру­ваше ми се, че ще полудея в такава тъмнина. Започ­нах да ставам неспокойна, отчаяна.

— Моля ви, отворете тази врата, искам да видя слънчевата светлина. В тази планина никой не може да ни види.

— Да, разбира се — казаха те, — само че е мно­го студено.

Отвориха вратата и ето я чудната слънчева свет­лина, ето го планинският склон със сухи кафяви дъ­бови листа. Сега се наслаждавах на този малък къс природна красота и беше толкова приятно! Влезе во­дачът.

— Тази нощ ще трябва да пътуваме — каза той. — Тук е много несигурно, но не се безспокойте. Ще се постараем да се чувствувате удобно по време на пъ­туването. Ще ви носим в един сандък, а един от нас ще вземе бебето. Скоро ще започнат да коват сандъка.

Разбира се, всичко, което можех да кажа, беше: „Много добре“.

Мъжете, както и мис Стоун, се подготвяха за пъ­туването. Отвън се чуваше: чук, чук. Ковяха сандъка от дъски. На свечеряване времето се промени. Стана мразовито и скоро започна да вали много силен сняг. Моята добра стара баба  си беше отишла и се върна, за да ни каже довиждане и да даде подаръка си за бебето. Подаръкът  се състоеше от тъмночервена шапчица, украсена със сребърна монета и скилитка чесън. Чесънът се използува  като предпазно средство срещу зли очи. Тя също подари на бебето карирана кърпичка като тези, които носят италианските работ­ници. След като наплюнчи пръста си и го пъхна в ус­тата на бебето, тя си тръгна. С приближаването на вечерта страх започна да свива сърцето ми. Още не можех да се обръщам настрана; дори и кашлицата ми причиняваше силна болка. Как щях да издържа цяла нощ на това друсане в сандъка, върху гърба на коня?  И горкото ми бебенце, как щях да го кърмя?

Помолих мис Стоун да приготви всичко. Скоро на­вън се чуха оживени разговори. Всички разбойници се бяха събрали, за да обсъдят заедно въпроса дали конете са достатъчно силни, за да носят такъв тежък товар, особено моят кон. Накрая в стаята беше вне­сен дълъг дървен сандък, точно като ковчег. Той ми напомняше за смърт и аз щях да бъда трупът. Очи­те ми се напълниха със сълзи. Много хора дойдоха, за да видят как щях да бъда поставена в. него. Въз­мутих се. „Излезте — казах, — двама души са доста­тъчни, за да ме поставят вътре.“

Дъното на сандъка беше постлано с една от на­шите черги и половината от една стара, мръсна за­вивка. После бях повдигната от двама души и поста­вена в него, а след това покрита с другата половина от завивката. Един от разбойниците се опита да пов­дигне сандъка, но той беше прекалено тежък. „Няма смисъл — каза той, — прекалено е тежък. Този кои не е достатъчно силен. Ще падне някъде по пътя, а после. . . — и той погледна въпросително.

Много нахълтаха вътре, за да видят в какво се състои работата. Всички се опитаха да ме повдигнат и всички стигнаха до същото заключение — че е прекалено тежко.

— Какво да правим? Потерята е по следите ни. Не е далеч от нас.

— Трябва да се измъкнем — каза водачът, — ина­че всички сме загубени.

Те отново се обърнаха към сандъка. Аз бях пре­пятствието. Не знаеха какво да правят с мене, как да се отърват от мене. Закрих лицето си и плаках на глас, в сандъка. Водачът отново погледна към мене и каза:

— Ще трябва да я оставим с един от нас, и нека и двамата се преоблекат в селски дрехи. Ако войска­та ги открие, ще ги помисли за селяни, които живеят тук. А сега, мис — обърна се той към мис Стоун, вие трябва да дойдете с нас.

Никога няма да забравя шока на мис Стоун и из­ражението на лицето й. Тя беше едновременно упла­шена и възмутена.

— Не — каза тя, — аз не се отделям от госпожата.

Гледката беше трагична. Никога няма да забра­вя как двама от разбойниците, най-младите, се застъ­пиха за нас. Те казаха: „Ще останем тук още една нощ. Ако се появи опасност ше се бием, дори да ум­рем.“ Утре ще пратим за силни коне, ще направим сандъка по-лек, а и госпожата до утре вечер ще е в състояние по-леко да пътува.

Всички се съгласиха. Извадиха ме от сандъка и ме поставиха обратно върху сламата. Тази нощ и аз, и мис Стоун се чувствувахме така зле, че плакахме. Бебето също плака. Следващият ден премина по съ­щия начин, както предишният. Отново настъпи нощ. Бяха доведени силни коне, а сандъка ми скъсиха, кое­то значително намали тежестта му. Приготвихме бе­бето за път по следния начин. Отдолу сложихме ед­на ризка от тензух. Около бедрата и краката му увихме кърпа. Върху това ~ един пласт памук. Омо­тахме го в дебел вълнен плат, който да предпазва доб­ре и да държи топли краката му. С няколко вълнени одеяла го увихме от главата до краката. Ръцете му вързахме отстрани под ризката. Над всичко това сло­жихме голямо одеяло, с което го омотахме така, че единият край да стърчи и да пада върху главата, за да го пази от вятъра и снега. Сложихме и шапката, която бабата му даде.

Един от разбойниците влезе в колибата и изрепетира ролята си по носене на бебето. Предложих му да даде пушката си на някой друг. „Не — каза той, — ако изгубя пушката си, мога да загубя както бебето, така и себе си“. Бях обезспокоена от това, че те ще носят бебето. Все още се страхувах, че могат да го удушат, ако започне да плаче на някое опасно място. Мис Стоун разбра чувствата ми и предложи тя да го носи. За целта приготвиха нещо като превръзка за през рамо — квадратно парче плат с връв във всеки ъгъл. Поставиха бебето в нея, а после завързаха вър­вите около врата и кръста на мис Стоун. Тя висеше пред нея като хамак. Четири бучки захар бяха завър­зани в тънък плат на четири различни места, които да се дадат на бебето да смуче, ако заплаче.

Сега всичко беше готово. Отново бях поставена в сандъка и четирима мъже ме изнесоха от колибата до коня и веднага започнаха да товарят горкото жи­вотно. Сандъкът, заедно с мене, беше привързан от едната страна на грубото седло, а другата страна трябваше да се уравновеси с дървета и камъни. Това беше много тежък и обемист товар.  Моят кон потег­ли, докато приготвяха мис Стоун и бебето. Тъй като пътеката беше много тясна и стръмна, сандъкът за­почна да се плъзга назад и почти да се вла­чи по земята. Усещах, че не е добре уравновесен, но беше така тъмно, че мъжете не можеха да  видят това. Конят ми беше възбуден и се изкачваше много бързо, хората едвам го контролираха. Чух ги да казват: „Придържайте здраво сандъка, ще се преобър­не. Ще се претърколи надолу. Дръжте, дръжте здра­во!“ С трясък сандъкът се удари в едно дърво. Стру­ваше’ ми се, че ми е разбит мозъкът. Пет или шест чо­века се струпаха като пчели около коня ми и предот­вратиха злополуката. Продължихме тежкия път, ка­то сандъкът се удряше ту в някое дърво, ту в някой камък, а много пъти, когато конят се спъваше, падах на земята. Мислех си, че ако бях само малко по-здрава, щях да стана и да тръгна пеша, но това беше не­възможно. Бях така   измъчена и уморена, че не мо­жех дори и да плача. В ръцете на разбойници през тази студена нощ, при това скоро може да им дотег­не от мене и да ме хвърлят долу в някоя река или пропаст. Да, именно в ръцете на хора, които съвсем не ги е грижа за мене. А сега и бебето плаче. О, не­щастие, къде е краят ти? Мое бебенце, скъпото ми, ти си премръзнало и  гладно, но майка ти е здраво вързана в този сандък; тя не може да дойде при тебе, не смее да говори. Бедното беше изсмукало цялата захар, която имахме за него, и сега започна много силно да плаче.

— О, моля ви, моля ви — проплаках аз, — дайте ми бебето. Позволете ми да го накърмя. То ще умре! — Не последва отговор. — Моля ви, искам  да говоря с водача. — Отново никакъв отговор, макар че мъжете бяха близо до коня ми. Конят на мис Стоун беше до­ста напред, така че не можех да чувам ясно плача на бебето, но майчиният слух е силен. Чух сърцеразди­рателния плач на скъпото ми. „О, господи, сърцето ми ще се пръсне!“  Откъде намерих сили не зная, но отместих въжетата, вързани около сандъка, и се надигнах до седнало положение. Духаше силен вятър и валеше сняг и мъжете се втурнаха към мене, като ми заповядаха да легна и да се покрия. Бях непреклон­на. — Моля ви, детето ми. О, дайте ми го. Тук мога да го накърмя. Господин водач, моля ви, моля ви, дайте ми бебето.

Най-после изпълниха молбата ми. Грабнах малката топчица (тя изглеждаше като топчица) и я притис­нах до сърцето си. Тя сякаш всичко разбираше. За­почна да бозае и да реве. Само три дни на този свят, и толкова много мъки! Докато я кърмех, двама-трима разбойници свалиха кепетата от гърбовете си, окачиха ги на пушките си и направиха около нас нещо като палатка. Отново занесоха бебето на мис Стоун. Легнах в сандъка и пътуването продължи. Бяхме пътували вече седем часа. Конят ми беше така умoрен, че направи няколко опита да легне.

—    Карайте — каза водачът на разбойниците, — не оставяйте коня да легне. Загубени сме, ако този кон не издържи.

Пътуването продължи през камъни, скали и стръмни склонове, а хората бяха уморени, не можеха да крепят коня ми. Започнаха да изостават, въпреки честите     подвиквания на водача с „Хайде! Хайде!“ дa побързат. Зазоряваше се. Трябваше всички да се укрием преди настъпването на деня. Още едно огромни усилие от страна  на хората и конете — и стигнахме определеното място. Докато лежах в сандъка, лицето ми беше покрито. Усетих, че развързват въжетата, Много ръце вдигаха и носеха сандъка. Стори ми се, че го прекарват през някаква тясна врата, а след това през друга, и той се стовари с трясък на земята. Откриха лицето ми и се озовах в стая, подобна на прeдишната, като се изключат бъчвите. Стените и покри вът бяха същите и пак нямаше комин. Не знаехме кoга е ден и кога е нощ; беше винаги тъмно. Бебето доста плака, когато пристигнахме. Нямах сили да го забавлявам. Мис Стоун седеше до огъня и тихо пее­ше приспивна песен.

— О, каза тя, – да имах люлеещ се стол, как щях да приспя това бебе!

Засмях се, защото действително ми се стори много смешно да си мислиш за люлеещ се стол, когато нямахме дори и най-обикновен стол, на който да сед­нем.. Тук, през този първи ден, имах простуда и трес­ка, но на следващия ден отново се чувствувах добре (т. е. сравнително добре). След два дни отново тряб­ваше да бягаме, защото потерята беше по следите ни. За мъжете беше прекалено трудно да ме носят в сандъка. Напълниха две торби със слама, вързаха ги от двете страни на седлото и аз яздих върху тях. Този път пътуването беше кратко — около два часа. Отсега нататък пътуванията ни станаха по-кратки; просто се придвижвахме от едно място на друго.

*

Беше изминал един месец от раждането на бебето. Бяхме в една ужасно студена и задимена колиба. Ние с мис Стоун бяхме настинали и непрекъснато кашлях­ме Бебето също кашляше. От кашлицата и от дима но страните ни се стичаха сълзи. Лягахме да спим. Стаята беше пълна с разбойници и миришеше много лошо. Тази нощ горчиво плаках. Струваше ми се, че повече няма да мога да издържа. Един човек се доближи до нас и хвърли писмо на мис Стоун, която вед­нага започна да чете. Не можах да дочакам да го дочете.

— Платени  ли са парите? — попитах развълнувано.

— Да — каза един от разбойниците.

Радостта, която изпитахме, беше прекалено голя­ма, за да се изрази с думи.

* 1 фут = 0,3048 метра. — Бел. пр.

** Според обичая на хората в този район винарските изби са близо до лозята, далеч от домовете им.

*** 1 ярд = 0,9144 метра. — Бел. пр.

СПОМЕНИ НА КАТЕРИНА ЦИЛКА

Отвличането на Елена Стоун и Катерина Цилка в планините на Македония (16)

 

След като завърших курса за милосърдни сестри в Ню Йорк в 1900 г., реших, че е вече време да се за­върна в родината си в Македония. В същата година Григор Цилка беше завършил науките си в Ню Йорк и смяташе да се връща  в Албания. С Григор Цилка се познавахме още от училището в Самоков, но напосле­дък дружбата ни се засили и ние  решихме да свър­жем съдбата си и да работим заедно. Венчахме се и отидохме в Албания да работим като учители в деви­ческото училище в Корча.

През пролетта на 1901 г. Елена Стоун дойде в Корча, за да присъствува на закриването на учебна­та година. Тя ни каза, че през лятото трябвало да отиде в Банско, дето щяла да ръководи летен курс за млади учителки. И ние с мъжа ми искахме да прека­раме лятната ваканция в Банско при моите родите­ли, които не бях виждала от близо 10 години, те се зарадваха много, че щяхме да пътуваме заедно с мис Стоун. (17)

Пътуването на коне до Банско траеше осем дни и се смяташе извънредно трудно и рисковано не само поради лошите пътища и липсата на удобства, но и поради опасността от разбойници и турски нередовни банди, които не рядко бяха нападали пътниците. Много бяхме чували за такива нападения и сега нашите проводачи, от които бяхме наели конете, добавиха нов запас от собствени и чужди приключения. Не бяхме спокойни, но не и дотолкова изплашени,  щото да се откажем от пътуването.

Пътуването се оказа уморително, но без особени неприятности и ние благополучно пристигнахме в Банско. Мис Стоун започна работата си с летния курс, а ние се отдадохме на почивка при моите близки и подновихме много стари познанства.

Трите месеца отлетяха и ние започнахме да се гот­вим за завръщане в Корча.

*

Месеци по-късно научих, че през онази пролет на планината Пирин се събрал съвет от македонски чети, за да обсъждат как да набавят средства за оръ­жие и други военни припаси. Те били чули, че д-р Хаус, глава на американската мисия в Солун, тряб­вало да дойде в Банско през онова лято и решили да го отвлекат за откуп. Обаче д-р Хаус отменил наме­рението си и не дошъл. Тогава вторият избор на чет­ниците паднал на мис Стоун, която била даже по-подходяща, защото за нея, като за жена, американците биха платили с по-голяма готовност. Но сама жена „между такива истински дяволи като нас“ (според думите на главатаря на четата) без друго би загуби­ла разсъдъка си, затова решили да хванат още една жена, която да бъде като другарка на мис Стоун. То­ва ни го разказа един от четниците, когото ние наре­кохме Стоян и който често разговаряше с нас през пленничеството ни в планината.

*

Летният курс завърши. Мис Стоун и някои от ней­ните учителки-курсантки бяха решили да заминат от Банско на 3 септември. Ние с мъжа ми смятахме да заминем по-рано, но за да пътуваме с нея, и ние отложихме тръгването до онази дата.

Както беше редът, събрахме се доста голяма гру­па пътници, за да пътуваме по-весело и да се чув­ствуваме по-сигурни. Освен нас тримата бяха четири учителки от летния курс, една жена (госпожа Ушева) със сина и дъщеря си, трима ученици и трима непоз­нати, които се присъединиха към групата в послед­ния момент. Освен това придружаваха ни и трима мъже, от които бяхме наели конете.(18)

Първоначалното възбуждение премина и ние ско­ро се наредихме в единична верига, всеки отдаден на мълчаливите си мисли.

След около три часа стигнахме при един турски военен пост. Войниците наизлязоха и започнаха да ни оглеждат с нахално любопитство, от което всички станахме нервни и неспокойни. Но след един кратък контрол те ни оставиха да отминем. От това настрое­нието ни веднага се повдигна и ние продължихме пъ­тя си весели и бъбриви. Бяхме навлезли в една долинка, която разделяше планината Пирин от Рила; от двете страни се виждаха гъсти борови гори, а в среда­та течеше бистра камениста рекичка. Един от младежите отбеляза красотата на природата и предложи да спрем, за да похапнем. Всички слязохме от конете, сва­лихме кошниците с провизии, наизвадихме каквото имахме, и всеки покани другите да си вземат какво­то пожелаят.

Обедът мина весело; г-жа Ушева се оказа разговорлива и майчински внимателна към всички, учени­ците пяха и се закачаха един с други, даже и водачите на конете се развеселиха, след като поканихме и тях да вземат участие в угощението.

След един час тръгнахме отново и скоро навля­зохме в едно дефиле между две стръмни скалисти стени по една тясна пътека, която извиваше покрай малката река. След малко стигнахме местността „Под­пряната скала“, където една грамадна скала стърчеше от планинския склон, надвиснала над дефилето, и из­глеждаше като подпряна от две по-малки скали. На това място пътеката се стесняваше толкова много, щото принуждаваше конниците да газят по водата.

Щом като преминахме скалата и излязохме на малко по-открито място, видях г-жа Ушева да се об­ръща побледняла и с ужасен поглед. В същия мо­мент десетки въоръжени мъже наизскачаха иззад дърветата, насочиха пушките срещу нас и ни викнаха да слезем от конете. За момент останах като вкаме­нена, после реших, че това са разбойници, които ис­кат да ни ограбят. Нито мъжът ми, нито аз имахме много пари, и единствената ценност, за която помис­лих, беше часовникът, подарен на мъжа ми за спо­мен от другарите му в Ню Йорк. Той държеше мно­го на този часовник и за по-сигурно ми го беше дал да го пазя в джобчето на блузата ми. Рекох да го скрия под колана на полата си, но ръцете ми трепе­реха, часовникът се отплъзна върху колана и увисна на верижката си пред очите на всички. Един от „раз­бойниците“ се приближи и ми каза с лека насмешли­ва усмивка: „Прибери си часовника, да не го загубиш“. Изненадах се, че не ми го взе, но това съвсем не ме успокои.

Подкараха всички ни нагоре по склона на гората, докато стигнахме до една малка поляна. Казаха ни да седнем на тревата и докато една част от тях ни за­обиколиха да ни пазят с насочени пушки, другите за­почнаха да ровят по кошниците ни и да ядат каквото намерят. Личеше си, че бяха много гладни.

По едно време наблизо се чу изстрел. Спогледах­ме се уплашено, а между „разбойниците“ се забеля­за известно смущение. Скоро се показа един мъж с окървавено лице и вързани ръце, следван от един „раз­бойник“, който го подтикваше към нас и ругаеше. Познахме веднага един от пътниците, които се бяха присъединили към групата ни в последния момент. Той обикновено оставаше по-назад и рядко вземаше участие в нашите разговори. Като видял нападението, той успял да се скрие и след това тръгнал назад, оба­че един от нападателите го забелязал и се  втурнал да го гони. Пътникът се обърнал, извадил револвер и стрелял, но не улучил.  Разсърденият „разбойник“ се втурнал след него, ударил го по челото с кондака на пушката и го повалил на земята. После му вързал ръцете и го подкарал към нас.

Четирима от „разбойниците“ се посъвещаваха ня­колко минути, повалиха вързания с лице към земята и докато се опомним, извадиха камите си и ги заби­ха в гърба му. Чухме само слаб стон.

Останахме втрещени. Всичко се случи толкова бързо, щото нямахме време да се опомним и неволно ста­нахме свидетели на всичките подробности на ужасна­та сцена. Госпожа Ушева припадна, другите жени стенеха, а мъжете стояха като вкаменени. Някой по­шепна, че сега ще ни избият всички. Аз закрих лице­то си с ръце.

По-късно научих, че по този начин четниците из­пълнявали смъртните присъди. В тях вземаха участие няколко души, за да споделят отговорността и да не остане само у един съзнанието, че е извършил убий­ство. Убитият човек бил познат турски информатор, когото четниците отдавна търсели да заловят и на­кажат.

До този момент мис Стоун се беше държала спокойно и се стараеше да дава кураж на другите. Но скоро един от мъжете й направи знак да го последва и я отведе някъде в гората. Бях убедена, че я е убил. След малко той се върна и се огледа наоколо, и ние очаквахме да видим кой ще бъде следващата жертва. Той се приближи до мене, хвана ме за рамото и ме поведе. Мъжът ми се втурна към нас, но веднага двама души го хванаха и го задържаха между себе си. Последвах „разбойника“ и скоро видях мис Стоун седнала до едно дърво. Спогледахме се, седнах и аз до нея, а тя ми каза: „Моето момиче, бъди търпелива, засега не можем да направим нищо, освен да се помолим“.

Дойдоха още няколко души и ни казаха да вървим нагоре, дето ни чакаха два коня, оседлани и прнготвени за нас. Качиха ни на конете и тръгнахме; осемнадесет души вървяха напред, по двама от страни; двама водеха конете и един вървеше след нас.(19) Като стигнахме до една височина, аз се обърнах и погледнах назад към полянката; видях ясно всички как седяха, закрили с ръце лицата си, видях и мъжа си между двамата, които все още го държеха, дигнах ръка и извиках колкото имах глас, но един от „разбойниците“ ми закри устата с голяма груба ръка. Вървяхме така около два часа, докато стигнахме една ниска полусрутена  постройка,  която някога трябва да е служила като планинско жилище. Заведоха ни през вратата в един тесен коридор и после в една тъмна стая, в която имаше само един малък прозорец. Тук ни оставиха сами и затвориха вратата. Ние се сгушихме в един ъгъл и седяхме така в почти пълна тъмнина. След доста време трима едри мъже се приведоха, за да минат вратата, влязоха и седнаха по турски пред нас. Единият се поокашля и почна да говорн. Той ни каза, че ние не трябва да се боим за живота си, нито за живота на спътниците ни. Заловили са ни с определена цел, която щели да ни обяснят по-късно, а засега трябвало да изпълняваме сляпо всичко, което ни поръчат. Каза ни също, че за няколко днн трябва да изминем дълъг изморителен път, но след това ще ни настанят по-удобно; във всеки слу­чай нашето пленничество нямало да продължи мно­го и скоро щели да ни освободят. Изведоха ни навън, като един четник държеше здраво ръката ми, а друг – ръката на мис Стоун.

Погледнах моя четник и потръпнах от страх. Той беше висок, сух, малко приведен, с много широки ра­мене и дълга сплъстена коса. Лицето му имаше строг вид, а очите му поглеждаха живо по всяка посока. Погледът му ми се видя див, но не свиреп. „Имаш ли сестра?“ — го попитах аз. — „Имам, каза той, но ти върви и не приказвай“.

Така вървяхме надолу по една стръмна пътека не знам колко време, докато вече нямахме сили да ходим и спряхме при една пресъхнала река. Постлаха на пясъка една овчарска гуна, казаха ни да легнем на нея, покриха ни с друга и ни оставиха да почиваме. Веднага заспахме, но ни събудиха скоро, защото че­тата трябваше да се отдалечи колкото се може по-скоро от онази местност. Докараха ни коне и ние бях­ме доволни, че поне временно нямаше да понасяме не­приятната им близост. Не знам колко време пътувахме така, но трябва да е било цяла нощ. На разсъмване спряхме и вече знаехме, че ни очаква дълга почивка, за­щото четниците избягваха да пътуват денем. Спряхме при един завой на реката, двама разузнавачи бяха из­пратени по склона на планината да търсят удобно мя­сто за престой и да се уверят, че няма опасност от напа­дение. Другите останаха да чакат с нас; някои завиха цигари и запушиха, други започнаха да играят хоро. По-това време четниците изглеждаха доста спокойни и безгрижни. Само един от тях, когото ние взехме за главатар на четата, личеше, че е загрижен, сериозен и съзнаващ тежката отговорност, която носеше за пас и за другарите си.

Наляво от нас се издигаше склона на планината, като почти отвесна скалиста стена, обраснала с хра­сти и тук-таме с редки дървета. На върха й беше стиг­нал един от разузнавачите и ни правеше знак да го последваме. Тръгнахме наново, но този път трябваше да се катерим по стръмнината, като се хващахме за всеки храст и за всеки камък, попаднал под ръцете ни. Спъвахме се, плъзгахме се и падахме, докато не бяхме в състояние да продължим по-нагоре. Глава­тарят се поогледа, мястото като че му хареса и ни остави да лежим, както бяхме паднали. Той каза не­що на другарите си, те се втурнаха наоколо, накършиха клони от околните дървета и ги нахвърлиха върху нас да ни закрият. След това всички изчезна­ха. Ние лежахме, както си бяхме, и не смеехме да по­мръднем.

Отдето бяхме, можехме да видим само клони и в промеждутъците синьо небе; нямаше вятър и тишина­та беше толкова пълна, щото нервите ни не можеха да я издържат. Мис Стоун започна да движи безпорядъчно ръцете си и да върти очите си от една страна на друга, та се уплаших да не е полудяла. По едно време тя скокна на крака, махна клоните, които я покрива­ха, и се развика: „Не мога повече, и няма повече да търпя. Ние трябва да знаем защо сме тук и те трябва да ни кажат защо са ни отвлекли!“ Тя се разплака и завика още по-силно: „Чувате ли? Има ли някой да ме чуе? Искам главатаря, кой е главатарят?“

Веднага се приближи високият четник, който ме бе­ше придружил и когото бях попитала дали има сестра (помежду си по-късно ние с мис Стоун го бяхме нарек­ли Стоян). „Ти ли си главатарят?“ — го попита мис Стоун. — „Не, но ще му кажа да дойде, ако искате“ — каза той.

След малко един друг четник изникна из едни храсти и се приближи към нас. Той нямаше вид на главатар и изглеждаше смутен и неспокоен, като че ли не се решаваше да проговори.

— Кажи ми, моля ти се, турски разбойници ли сте или християни? — го попитах аз.

— Смесени сме — каза той — и турци, и албанци,и българи, имаме и един евреин. Но не сме разбойници. Скоро ще ви обясним всичко и ще разберете защо сте тук. Той ни помоли доста учтиво да потърпим и да гледаме да не се издадем, защото било зле за всички, най-много за нас,  ако ни открият турски войски.

Стоян изглежда, че беше натоварен да се грижи за нас. По едно време той дойде с едно котле с мляко и две дървени лъжици, но ние не можехме да ядем. Пошепнахме  си, поплакахме и след това замлъкнахме съвсем.

Беше почнало да се стъмва. Сега всички четници бяха на крак. Двама тръгнаха напред да  разузнават, а другите се наредиха да ги последват; четирима тръг­наха заедно с другите един след други. Трябваше да се изкачим до върха на склона, преди да можем да се качим на конете. Стоян ходеше до мене и ме държе­ше за ръка, като подбираше пътя лек като коза. Стиг­нахме върха, отдето се виждаше една по-равна пъте­ка, по която можехме да яздим. След няколко часа яз­дене стигнахме до друга планинска колиба и ни вкара­ха в една стая, която изглеждаше по-удобна от първа­та. Трима души влязоха и седнаха при нас. Единият беше едър 35—40-годишен мъж с широки плещи и сил­но телосложение. Лицето  му, строго, но доста добро­душно, излъчваше спокойна сила и решителност. Вто­рият беше малко по-млад, не толкова едър, с мургаво лице и особено остър недобродушен поглед.   Предпо­ложих, че първият е главатар на четата, а вторият не­гов заместник; така се и оказа. Третият беше Стоян.(20) Те седнаха по турски срещу нас и главатарят се обърна към мис Стоун. Обясни ни, че те не са разбой­ници, а четници, борци за свободата на Македония и против турското робство. Отвлекли са ни за откуп и ще търсят за нас 25 000 турски лири.

— Но моите хора не са милионери, а мисионерите са бедни — каза тя. — Те никога няма да успеят да съберат такава голяма сума.

Тогава се обади вторият и каза, че парите трябва да се намерят, и то скоро. Ако не бъдат платени вът­ре в двадесет дни, те щели да ни убият. Той каза, че мис Стоун трябва да напише едно писмо до американ­ската мисия, като обясни положението и изложи иска­нето на четата. Съвсем не забелязах кога са станали и излезли.

Но от този кратък разговор мис Стоун доби нов кураж. Тя ми каза, че била убедена, че тези хора ни­кога не биха изпълнили заплахата да ни убият. От на­чина, по който приказват и се държат, личи, че те са смели хора, решени на всичко, но никога не биха посег­нали да убият или умишлено да навредят на две без­помощни жени.

По-късно през деня Стоян ни донесе храна, която ни се стори доста вкусна, като се има пред вид обстоятелствата, при които беше сготвена, и съмнителните готварски способности на Стоян. Стоян биваше винаги много любезен, когато идваше сам при нас. Той беше действително красив човек и мис Стоун още първите дни беше забелязала, че „даже и когато лицето му е изцапано, той си остава красив“. Той беше висок, с атлетическо телосложение, обикновено държеше тялото си малко приведено напред, а движенията му бяха лов­ки и грациозни като на младо диво животно.Очите му бяха тъмносини, добродушно насмешливи, но поняко­га ставаха зли и свирепи. Даже и Мери Хаскел, мисионерката от Самоков, на която той по-късно предаде ед­но наше писмо, ни каза, след много месеци, че очите на Стоян й направили особено силно впечатление.

Вече от два дни бяхме с четниците и отново бяхме на конете си, готови за трета нощ пътуване. Голяма група четници ни чакаха пред колибата, и всички стоя­ха мълчаливи и сериозни. Всичко ни изглеждаше странно и мистериозно. Само на двама души се реша­вахме да приказваме и на тях бяхме сложили имена, които си бяхме измислили сами (в същност ние никога не научихме истинските имена на нито един от чет­ниците; те и помежду си си служеха само с псевдони­ми). Единият беше Стоян, а другия нарекохме Доб­рия човек; така го беше нарекла мис Стоун, защото е един разговор с нея той й беше казал, „че и той е ча­до божие“. Това име му и подхождаше, защото през цялото ни пленничество той нито един път не се показа груб и нелюбезен към нас. Стоян ни обясни, че той е истинският глава и водач на четата и ние често го наричахме шефа. Когато той отсъствуваше, на негово място оставаше главатар мургавият му заместник, когото мис Стоун беше нарекла Лошия човек. (Години по-късно научих, че Добрия човек беше Яне Сандански, прочутият водач и участник в македонското рево­люционно движение, но за това нямах никакво потвърждение).

Третата нощ пътувахме с голяма предпазливост, за­щото трябваше да минем покрай няколко турски полицейски поста. На два пъти ни оставяха сами с водачите на конете, а другите се разпръсваха напред, готови да се бият, но нищо не се случи.

Водачът на моя кон беше едно много младо момче, което изглеждаше, че умира за сън. Пътеката беше станала по-стръмна н неравните движения на коня ме измъчваха. От клатенето от една страна на друга са­марът по едно време се извъртя съвсем и аз се намерих на земята, след това нещо ме удари по главата и ма причини силна болка. Оказа се, че ремъкът на сама­ра се беше скъсал, аз бях паднала, а самарът паднал на главата ми. Мис Стоун и момчето дойдоха да ме повдигнат и момчето ме попита: „Госпожице, искаш ли лекарство за припадане?“ (четниците често бъркаха, като вземаха мене за госпожица, а по-възрастната мис Стоун за госпожа). „Да се махаш оттук!“ — му викнах аз и тримата прихнахме да се смеем. Смениха ремъка и ние отново поехме с настроение доста повишено след комичната   случка.

На сутринта на четвъртия ден се намерихме на ед­на красива планинска равнина. Времето беше прекрас­но, великолепната гледка повдигна духа ни и помогна много да успокои страха ни. Донесоха хляб п печено месо, което ни се стори много вкусно при свежия остър планински въздух.

Друга нощ, пак на път; нищо особено за отбеляз­ване. След няколко часа по планински пътеки минах­ме на по-равно място, навлязохме между царевични ниви, после покрай лозя и накрая се намерихме в дво­ра на една къща. Стаята, в която ни заведоха, беше съвсем гола и изглеждаше много нечиста. Помислихме, че това трябва да е някакъв хан, защото не видяхме нито жени, нито деца. Имаше три прозореца и здрави железни решетки, подът беше гола набита земя, сте­ните бяха напукани и много опушени. Тук ни остави­ха цял ден и следващата нощ. Вечерта Стоян дой­де, придружен от Лошия човек, който замества­ше главатаря, и още един млад човек. Те застанаха срещу нас и ни гледаха като че ли с подозрение, без да кажат нищо. По едно време Стоян ни каза да лег­нем да спим. „Преди това обаче вие трябва да изле­зете, не е прилично да стоите тук“ — му каза мис Сто­ун. Той ни каза, че имали заповед да стоят през всич­кото време при нас и да не ни изпускат от очите си.

Постлахме една черга на земята и легнахме на нея облечени, както си бяхме. Веднага ни нападнаха дър­веници и не само не ни оставиха да спим, но на другата  сутрин  станахме целите в пришки, а мене ме и тресеше. Приближих се до прозореца и се опитах да го отворя, но трябваше да ми помогне Стоян; хванах железните пръчки на решетката и ги почувствувах гладки и приятно хладни. Обаче нервната треска и особено присъствието на тримата мъже ми станаха не­поносими и аз започнах да крещя: „Убийте ме, убийте ме, ако искате, но махнете се оттук!“ Те се спогледаха объркани, смутени и засрамени и веднага излязо­ха навън. Почувствувах голямо облекчение, като ос­танах само с мис Стоун, без никой да ни гледа. Мис Стоун  започна да ме глади по челото и малко по мал­ко спокойствието ми се възвърна.

Донесоха ни пържено пиле, грозде и круши и ние ядохме колкото можахме, при все че нямахме апетит. Смяташе се опасно да стоим повече от два дни на едно и също място, затова на третия ден ни заве­доха в една изоставена винарска изба, дето въздухът беше толкова развален, щото и самите ни пазачи не можеха да го понасят, та ни преместиха в една стая над избата. Тук имаше достатъчно въздух, тъй като стените, както и таванът бяха пълни с широки пук­натини. Самата къща беше самотна и се намираше на върха на невисок хълм. Тук стояхме през деня, а през нощта ни извеждаха да се разхождаме в близката гора.  На една от тези разходки ме придружаваше ед­но много младо момче, почти дете. „Как се казваш?“ — го попитах  аз.  —  „Викай ми както щеш“ — ми отго­вори той. Мис Стоун каза, че трябва да го наричаме Георги, защото виждала, че има добро лице; надява се  да има и добро сърце. „Георги — му каза тя, — имам брат на твоята възраст. Кой знае колко се из­мъчва той за загубената си сестра. Не би ли искал да ни бъдеш като брат?“  Той се обърна настрани и не каза нищо, но оттогава се стараеше всячески да се покаже добър и  услужлив към нас. Той беше на деветнадесет години, имаше хубаво лице и гладка ко­жа, като  на момиче. Животът му в четата трябва да е бил много труден и той често изглеждаше тъжен и уморен, освен когато наблизо биваше Стоян. Привър­заността и възхищението му  към Стоян бяха очебиещи и той се стараеше с всички усилия  да  понася  не­сгодите и да се държи като другите.

Един ден Стоян и Лошия човек донесоха масти­ло, перо и хартия и казаха на мис Стоун да напише писмо до мисията, в което да опише положението ни и да изложи искането на четата за откуп. Тя им ка­за, че такова писмо е съвсем безполезно, но те настоя­ха и тя седна да пише. Писмото трябваше да бъде изпратено в Солун и да се предаде по един прате­ник, посочен от мис Стоун. По-късно разбрахме, че писмото не било предадено в Солун, а попаднало в Банско, дето го предали на моите родители. Това не­що ние го разбрахме след единадесет дни.

В „колибата на хълма“ (така бяхме нарекли къ­щичката над винарската изба) ни беше доста удоб­но, но и тук бяхме принудени да понасяме присъст­вието на постоянен пазач; бяха решили да оставят при нас само един човек, който не трябваше да се от­далечава, но не трябваше и да гледа към нас, та през цялото време имахме в стаята си един мъж, който стое­ше или седеше обърнат с гръб към нас. Тази особе­на стража била необходима, за да следи да не пра­вим опит за бягство или за връзка с  „външния свят“ и едновременно да   ни се намира под ръка за разни услуги. Пазачите ни се меняха по дежурство или по назначение от главатаря. Една сутрин забелязахме, че ни бяха дали нов пазач. Той току-що се беше мил и търкаше енергично врата и лицето с един голям пеш­кир. Косата и брадата му бяха вчесани грижливо и със съвършенството на цивилизован човек. Дрехите му бяха чисти: спретнати и внимателно закърпени. Нашето любопитство се подбуди да видим и лицето на този човек, толкова различен от другите. То беше доста хубаво пълно лице, с правилни черти и свеж розов тен. Самият човек беше нисък и доста пълен и ние го нарекохме Шишко. Той се оказа весел, при­ятно разположен човек, каквито нерядко биват пълните хора, и умееше да пее и да свири с уста с такова майсторство, щото заради тези му дарби се считаше за една от ценностите на четата. „Ако има нещо, което мразя на тоя свят, то е да прислужвам на жени“ — ни каза той веднъж, и именно това го бяха накарали да върши сега. Но най-много от всичко ние ценях­ме готвенето му,  в което се показваше много изкусен н фантастично чист.

Така минаха десет дни, а до фаталния двадесети ден оставаха още толкова, но това не ни тревожеше много. Един ден отново дойдоха тримата водачи за­едно. Те изглеждаха раздразнени и сърдити. Лошия човек  заговори пръв:  „Вашият пратеник не успял да занесе писмото в Солун — се обърна той към мис Стоун. — Давам ви още десет  дни срок; ще напише­те ново писмо и този път ще го адресирате до мисия­та в Самоков.“ — „За толкова късо време не ще успеят да направят нищо“ —  каза мис Стоун. „Да им да­дем още двадесет“ — каза Стоян. Тогава тримата поч­наха  да се пазарят и накрая се установиха на осем­надесет дни, както предложи Добрия човек.

Мис Стоун седна да пише, а Стоян седна до нея да й диктува, но те веднага почнаха да се карат, за­щото тя отказваше да пише неверни неща. Накрая тя написа две писма, едното до доктор Хаскел в Само­ков, а другото до г-н Пийт, секретар на Бюрото на Аме­риканската мисия в Турция. И пак останахме да ча­каме в нашия затвор.

Зарадвахме се, когато научихме, че Лошия човек бил изпратен с особено задание и щял да отсъствува доста дълго. Вероятно той не беше чак толкова лош, но видът му беше суров и неподатлив, а гласът му звучеше грубо и обидно заповеднически.

Чакахме и отчаянието ни постоянно растеше; мо­ментите на надежда се сменяха с периоди на отчаяние и плач. „Дали е жив моят мъж?“ — се питах често, но четниците никога не ми даваха определен отговор и аз се бях убедила, че са го убили.

Мис Стоун рядко мислеше за собствените си нуж­ди, тя се безспокоеше повече за мене: аз очаквах бебе след три-четири месеца и моето състояние тревоже­ше не само  нас, но и четниците. Те полагаха много старания да ми създават удобства и да ми намират подходяща храна. Един ден шефът прати за яйца един от четниците, когото наричахме Антон. Мисията му не беше без известен риск. Когато се върна, той нн разка­за как заставил кокошките да му дадат яйца. „Първо по­питах един селянин дали има яйца, но той ми каза, че нямал. После попитах втори, трети, предложих им да­же пари, но и това не помогна. Тогава влязох в един двор и видях, че е пълен с кокошки. Извадих револвера и казах на домакина да събере жените и да ги накара да хванат кокошките и да ги вкарат в една стая. Кокошките, цялото семейство на селянина и аз с изваден револвер стояхме в тази стая няколко часа, докато едно по едно яйцата почнаха да се търкулват изпод кокошките. Не можех да удържа смеха си, а заедно с мене се разсмя и цялото семейство. Събрах яйцата, вързах ги в кърпа и… ето ме.“

Четниците се разсмяха и на нас ни стана по-леко, като ги гледахме весели н безгрижни. Тяхното настрое­ние се променяше често и обикновено отразяваше близост или отдалеченост от опасността да бъдем на­паднати; когато опасността беше близка, лицата им ставаха намръщени и зли.

Монотонният ни живот в „колибата на хълма“ не беше толкова потискащ, въпреки постоянното присъст­вие на пазача ни. Ние можехме да се любуваме на природата, хвърляхме трохи на птичките и се опит­вахме да свържем приятелство с тях, приказвахме, се­дяхме с часове без да правим нищо и пак приказвахме. През деня четниците се криеха в някакъв голям зимник и навярно скучаеха много, но вечерта излизаха и навярно заемаха набшюдателнн постове, а другите ти­чаха наоколо, играеха хоро или просто се разхождаха. Обикновено и нас ни извеждаха да се разхождаме в близката горичка.

Нашето следващо жилище беше една кошара. Есен­та беше напреднала и студът започна да става неприя­тен. Ние лежахме в един ъгъл, зарити в слама, а мъже­те лежаха на земята кой как свърне. Стоян беше из­пратен да занесе писмата на мис Стоун в Самоков и го очаквахме с нетърпение да се върне не само ние, но и цялата чета. Четниците бяха станали нетърпеливи и това се отразяваше в отношението им към нас, в дър­жането им, в погледите им. Често чувах дълбокия и плътен глас на ръководителя да ги кори и увещава да бъдат любезни с нас. Но и самият той бе започнал да проявява признаци на загриженост и безспокойство. Бе­ше ни страх да плачем; знаехме, че четниците се драз­неха, като ни виждаха да плачем, и сега трябваше да се въздържаме, за да не предизвикаме неприятни или груби реакции от тяхна страна.

Една сутрин, като се събудих, видях мис Стоун да се ослушва внимателно: „Стоян трябва да се е вър­нал“ — прошепна ми тя. И аз чух Стоян как се разго­варяше оживено с другите. Чудехме се защо не идва да ни разкаже за мисията си, и най-сетне той се показа, широко усмихнат, и подаде едно писмо на мис Стоун. Наблюдавах я, като го четеше, и видях как постепенно лицето й се проясни от радост. И усмивката на Стоян стана по-мека и затрогната. Когато мис Стоун завър­ши четенето, той седна до нас и ни разказа много по­вече, отколкото бяхме очаквали. Писмото беше от една приятелка и бивша ученичка на мис Стоун,  госпожа Касърова, която по онова време заемаше някаква длъж­ност в двореца на българския княз Фердинанд. В пис­мото си тя пишеше, че мис Стоун има много добри прия­тели, които не са я забравили и правят всичко възмож­но, за да ускорят освобождението й. Тя се била срещ­нала с г-жа  Атууд, от която научила, че майката и братята на мис Стоун били добре и се молели за нея. Писмото беше дълго и при все че не съдържаше нищо конкретно, то повдигна надеждите ни за освобожде­ние.(21)

Писмото дойде на 29 октомври. Стоян ни каза, че приказвал с д-р Хаскел, който веднага съзнал важност­та за бързо действие и заминал за Цариград, така че можехме да очакваме бързи резултати.

Но делото трябва да се е натъкнало на неочаквани трудности и започна да се протака. Признаци на нетър­пение се появиха наново и сам Добрия човек загуби обичайното си хладнокръвие. Казаха, че делото мина­ло в дипломатически ръце, че американският консул в Цариград г-н Дикинсън заминал за София, за да се зае­ме лично с него. Това не беше никак по вкуса на чет­ниците, които знаеха, че дипломатическото вмешател­ство означава бавене и безкрайно протакане.

Мис Стоун не съзнаваше това и беше доволна, че делото попаднало в официални „компетентни“ ръце. В отговора си на г-жа Касърова тя прибави и дълго пис­мо за консула Дикинсън, като му обясни положението ни и го помоли да действува бързо за нашето освобож­дение. Тя писа и на майка си в Америка.

При все че се боях, че ще ми откажат и аз поисках разрешение да пиша на родителите си (не на мъжа си, тъй като не знаех дали е жив). Разрешиха ми с такава готовност, щото се усъмних в намеренията им да предадат писмото ми. И в действителност подозрения­та ми се оказаха оправдани, както се научих впослед­ствие. От шест писма, които бях написала през цялото пленничество, само една бележка, която бях прибави­ла в първото писмо на мис Стоун, беше попаднала в ръ­цете на мъжа ми.

Стоян служеше едновременно като куриер и като представител на четата в преговорите за откупа. За да не го познаят турските власти, той беше принуден да се облича по най-различен начин. Веднъж се беше облякъл като ученик. Панталоните му бяха къси и окъ­сани, куртката вехта, но доста широка, но той действи­телно изглеждаше като неочаквано израснал селски ученик, който износва за последната година старата си униформа. Под куртката той носеше широк пояс, на­тъпкан с патрони и два пълни револвера. Той взе пис­мото ни.и скоро изчезна по пътеката.

Пак започна безкрайно чакане. Добрия човек идва­ше често да седи при нас и ни разказваше за събития­та по света. Той ни каза, че парите за откупа ни били събрани чрез специално организирани волни пожертву­вания между американския народ и изказа изненада, че са успели да съберат такава голяма сума за толко­ва късо време. Парите били пратени в Цариград в Аме­риканското консулство. Той се показа уверен, че след като получи писмото на мис Стоун, консулът Дикинсън ще предаде парите на Стоян, упълномощен за това от самата мис Стоун, и затова скоро можем да се надя­ваме да бъдем освободени. Но дните минаваха, а Стоян все още не идваше.

Наближаваше Денят на благодарността, големият американски празник, и ние очаквахме делото да се приключи преди този ден, зашрто знаехме, че за праз­ника консулът щеше да се завърне в Цариград при се­мейството си и това щеше да означава ново закъснение. На вечерта преди празника Георги беше дежурен и стаята ни (от кошарата се бяхме върнали наново в ,,колибата на хълма“) и аз му обясних значението на празника и традиционната пуйка, която се готвеше на този ден във всяко американско семейство. Казах му: „Кой знае колко тъжна се чувствува мис Стоун в този ден далече от семейството и  близките си“.  Георги не каза нищо, но на другия ден дойде весел и засмян и ни каза, че намерили пуйка за нас и питат как да я сгот­вят.

Това внимание затрогна мис Стоун и тя сърдечно благодари на четниците за този жест на симпатия и доброжелателство. По-късно през деня дойде и Доб­рия човек и ни донесе други подаръци: шарени вълнени чорапи и топли долни дрехи, конто бяха груби и зле ушити, но по-късно се оказаха много полезни.

Стоян беше пристигнал предишния ден, но това ние узнахме чак след празника, защото новините, които но­сеше, съвсем не бяха радостни. Мис Стоун запита Доб­рия   човек как си обяснява закъснението на Стоян и той, след като се поколеба малко, избухна в сърдити ругателства. Каза ни, че всичко пропаднало, че Стоян се завърнал, но по всичко личело, че консулът имал намерение да води дълги пазарлъци. „Той смята, че ще ни умори и ще ни принуди да отстъпим, но греши много. Той не знае с кого има работа. За сега ние прекъснахме преговорите и няма никога да приемем да преговаряме с него, няма вече да пращаме никого. А вас ще ви заведем във високите планини, далече от всеки възможен контакт с консулството и ще ви дър­жим, докато тези хора заплатят последната стотинка от откупа, даже и пет години ако стане нужда“.

Няма смисъл да описвам отчаянието, в което изпад­нахме от тези новини. Времето ставаше все по-студено, а ние нямахме зимно облекло. Добрия човек ни до­несе някакъв шаяк и ние си направихме рокли, но нито мис Стоун, нито аз разбирахме от кроене и шиене, та роклите излязоха неудобни и смешни.

Приготвихме се набързо за зимното ни изгнание. Цяла нощ се изкачвахме по планини, покрити със сняг. Тесните стръмни пътеки се извиваха от една страна по­край отвесни планински склонове, от другата — покрай дълбоки пропасти. Едно подхлъзване на коня можеше да се окаже фатално. Високите върхове, стърчащи от всички страни, измамната лунна светлина, почти пълна­та тишина, в която от време на време се чуваше далеч­ният шум от течаща река, четниците, които ту се мяр­каха пред очите ни, ту изчезваха като сенки, всичко това вземаше особен свръхестествен характер и върху физическата ни умора и страдание се прибавяше неприятно чувство на суеверен страх. Вятърът, който духаше от време на време, проникваше в телата ни, а кра­ката бяха измръзнали и не чувствуваха даже и болка. По едно време си изтървах галоша и четникът зад ме­не ме изруга, че съм искала нарочно да оставя следи по пътя. Но скоро и той се убеди, че краката ми бяха из­мръзнали и не чувствувах нищо.

Най-сетне стигнахме до една постройка. Като ви­дяха колко бяхме измръзнали, четниците ни дадоха малко ракия, която ни съживи и ни даде възможност да дойдем на себе си. През деня двама четници седна­ха и ни направиха цървули от овча кожа. На следва­щата нощ обухме вълнените чорапи и цървулите, обля­кохме вълнените шаечни рокли, загърнахме се с теж­ки овчарски ямурлуци, и все пак студът проникваше и ни правеше да треперим. Изкачвахме се все по-високо и по-високо. Пред нас се издигаше висок бял планин­ски връх, а под нас бяхме оставили море от бели обла­ци, между които тук-таме стърчаха остри върхове като бели самотни островчета. Снегът около нас изглежда­ше синкавобял и беше съвършено гладък. Нямаше вя­тър и тишината беше пълна.

Четниците сега се почувствуваха вън от всяка опас­ност и започнаха да стават весели и игриви като деца. Те скачаха, крещяха и пееха, съвсем немелодично, до­като по едно време Шишко запя някаква хайдушка пе­сен. Звучният му глас и особената меланхолична мело­дия на песента принудиха другите да млъкнат и малко по малко всички изпаднаха в тъжно сантиментално настроение.

По едно време един от четниците посочи напред и извика: „Ето и целта ни.“ То беше нещо като овчарска колиба и изглеждаше съвсем малко. „Вие по-добре почакайте малко вън, докато запалим огън; тук за три­ма място няма“ — каза един друг, смеейки се. Докато стояхме и чакахме в дълбокия сняг, той запали огън, но изглежда, че се престара и след малко цялата коли­ба беше в пламъци. Не знаехме да се смеем ли или да плачем. След това ни заведоха в една овчарска кошара, дето запалиха два големи огъня и започнаха да се гре­ят. Тук видяхме и някои от четниците, които не бяхме успели да видим добре по-рано, защото все се обръщаха и криеха лицата си от нас.

Началникът и момчето Георги събраха слама, пост­лаха я пред огъня и ни казаха да седнем. Тук трябва­ше да прекараме останалите часове на нощта, а на другия ден се надявахме да стигнем предназначеното ни окончателно убежище.

На сутринта тръгнахме отново, но този път пътува­нето не трая дълго, при все че беше много трудно за нас и за конете. Стигнахме при една полусрутена ка­менна постройка, върху която Стоян беше пристроил две дъсчени колиби. Те бяха красноречиво свидетел­ство за отличните намерения и пълната липса на стро­ителен талант у създателя им. Както се изрази мис Стоун, те приличаха на автора си, когато биваше в най-лошия си вид.

Стоян с двама негови другари бяха изпратени три дни преди нас, за да приготвят мястото. Той се беше хвалил надълго за чудесните колиби, които щял да ни построи, широки, топли и удобни, натъпкани с храни­телни припаси да траят до пролетта. В същност коли­бите се оказаха изградени от груби дъски, между кои­то зееча широки пукнатини, през които вятърът и сне­гът влизаха свободно. Подът беше примес от кал и сто­пен сняг. Колибата, предназначена за нас, жените, бе­ше толкова малка, че едва се побирахме в нея. Огън за­палихме до входа. „Припасите“ на Стоян бяха една заклана коза, която висеше на един счупен клон и коя­то гладните четници изядоха още първия ден.

Все пак бяхме доволни, че ни разрешаваха да се разхождаме около колибата и да се любуваме на пре­красната гледка. Четниците се настаниха във втората много по-голяма колиба и в това, което беше останало от стаите на оригиналната постройка. Те се отдадоха на пълна почивка; някои от тях ходеха уж на лов, но не донасяха нищо.

Нощите бяха непоносимо студени. При все че огънят гореше постоянно, той нямаше почти никакъв ефект върху студения проникващ отвсякъде вятър. От време на време се донасяше далечен вълчи вой, който се смес­ваше с виенето на вятъра. Но имаше и приятни момен­ти.

Чауш „страшният“ се хвалеше, че никой като него не знае да пече агне на шиш. Един ден запалиха го­лям огън пред голямата колиба, донесоха заклана овца, надянаха я на един дълъг прът и започнаха да я въртят над жарта. Ние с мис Стоун ги наблюдавахме през вратата на нашата колиба, но след малко набрах­ме смелост и се приближихме. Те ни поканиха да сед­нем близо до огъня и когато Чауша реши, че месото е готово, взехме участие и ние в пиршеството. Всички признахме, че Чауш се показа майстор в печенето.

От два дни началникът беше почнал да проявява признаци на безспокойство. Изглеждаше, че мястото, което бяха избрали да ни крият, не било толкова сигур­но, колкото са предполагали в началото. Те бяха забе­лязали двама-трима ловци, за които се съмняваха да не са шпиони, изпратени нарочно от турските власти. Освен това бяха принудени да си набавят хранителни припаси от околните села и предполагаха, че селяните са ги заподозрели и могат да ги издадат, при все че общо взето селяните бяха настроени благосклонно към четниците и им помагаха, когато им се удадеше случай. Все пак началникът счете за нужно да събере четници­те на съвещание; по едно време те взеха пушките и из­чезнаха по пътеката, по която бяхме дошли. След око­ло два чаеа се върнаха, придружени с много нови чет­ници, които не бяхме виждали дотогава. Началникът се приближи към нас и ни каза да се приготвим да се отдалечим от това място, но сега той не изглеждаше много загрижен, а самите четници бяха весели, шегу­ваха се и играеха хоро, докато чакаха да се приготвим. Започнахме да се спускаме надолу по една пътека, а  това  се оказа по-трудно от изкачването. Пътеката беше заледена и конете с труд намираха място да стъп­ват. Групата се спря под едни дървета в подножието на планината, и на нас ни казаха да не слизаме от коне­те, докато решат накъде да продължат. Ние бяхме мно­го уморени и това си личеше, но началникът ни каза, че мястото било опасно и трябвало да продължим по-нататък. След полунощ стигнахме до една доста голя­ма колиба. Вкараха ни в една голяма стая, която имаше само един малък прозорец, а на двете други стени имаше по една малка вратичка. Оставиха ни вътре и затвориха вратата. През остатъка от нощта и през другия ден спахме и  си отпочинахме добре, но по това време повечето от четниците бяха отишли някъде, а при нас бяха останали само петима души, между които началникът,  Чауша, „доктора“  (тъй наричан, защото имаше вид на интелектуалец и му приписваха познания по медицина), Атанас, който беше буен и сприхав мла­деж, и още един, когото бяхме нарекли Антон. Казаха ни, че пак ще трябва да вървим, но към пладне четни­ците изглеждаха неспокойни; ние често поглеждахме през прозореца, а началникът оглеждаше внимателно стените. По едно време той даде някаква заповед; Чау­ша застана с пушката до притворената врата, Атанас излезе през една от малките врати, а другите излязоха вън да заемат позиции, удобни за отбрана на колибата. Явно беше, че ни заплашва някаква опастност, но не смеехме да задаваме въпроси.

Аз си бях постлала на земята и бях легнала, а мис Стоун стоеше до прозореца и се ослушваше. Чухме стъпки,  шепот,  след това  Антон  се  втурна  вътре,  взе нещо п пак излезе. Чуха се няколко изстрела; някой извика нешo отдалече. Аз скокнах и се сгуших в един ъгъл. Беше се стъмнило и не успявах да видя мис Стоун, чувах само честото й дишане. След това началникът влезе, хвана и двете ни за раменете и ни вкара през вратичката в едно килерче, дето намерихме Атанас с пушка, насочена през едно малко прозорче. „Махни ги тия жени оттук — викна той сърдито, — не виждаш ли, че едва има място за мене“. Но началникът му каза да мълчи и да гледа навън. Така прекарахме цялата нощ.

Разбрахме, че бяхме нападнати, но нападателите не смееха да се приближат много до колибата. Те стреляха от време на време и нашите им отговаряха с ред­ки изстрели. Престрелката продължи през нощта и към разсъмване се разреди, докато престана съвсем. През цялата нощ петимата четници бяха стояли на постове­те си и отблъскваха  нападението от четирите страни на колибата. Атанас ни отведе в голямата стая, дето започна да тъпче устата си с хляб. „Как ти се яде в такъв момент?“ — го запита някой. „Ако е речено, по-добре да мра на пълен стомах“ — отговори той.

След няколко часа мъжете се поотпуснаха. Антон, който се беше хвалил често с храбростта си, сега из­глеждаше уплашен и бледен. „Да оставим жените и да. гледаме да се измъкнем“ — предложи той. „Не — каза началникът, — ако се спасим, и жените ще се спасят с нас, а ако ни убият, и те ще умрат заедно с нас.“

Като се разсъмна добре началникът ни изведе предпазливо под стряхата и Атанас доведе конете, но тъкмо когато посегнах да се кача на коня, гръмнаха няколко изстрела от гората и ние се втурнах­ме обратно в колибата. Мъжете се приготвиха за отча­яна отбрана, нас ни вкараха пак в малката стаичка, но когато стрелбата зачести, началникът дойде при нас, повдигна един широк дъсчен капак от пода и слезе по няколко стъпала в един зимник, помогна и на нас да слезем и върна капака на мястото му. В зимника беше почти съвсем тъмно и само по светлината, която се про­цеждаше между дъските на капака можехме да виж­даме началника, застанал срещу нас със строги опъна­ти черти на лицето и с револвер в ръката си. Разбрахме» че ако нападението успее, той ще убие първо нас н след това ще се бие, докато падне и той. Изстрелите зачести­ха отново. По едно време чухме вик, последван от от­чаян стон, и след това капакът се повдигна и при нас слезе „докторът“ пребледнял и много развълнуван. „Убих един, който се опитваше да се промъкне до прозореца“ — каза той с разтревожен глас. По всичко си личеше, че мисълта, че е убил човек, го измъчваше из­вънредно.

По едно време престрелката престана съвсем и след това Атанас дойде да ни каже, че нападателите отстъ­пили и наоколо не се вижда никой. Началникът въздъх­на облекчено, но пак се навъси и каза: „Хитруват, как­то винаги; сигурно са се скрили и чакат да излезем на открито.“ Четниците се върнаха на постовете си и ние останахме сами с началника, но след известно време Атанас дойде наново и каза. че трябва да излезем и да се отдалечим от това място колкото се може по-скоро, тъй като престрелката трябва да е била чута от тур­ски войски, които навярно скоро ще пристигнат. Тази трябва да е била причината, задето нападателите ни са се оттеглили и за нас единственото спасение беше бягството, ако не искахме да ни заловят като мишки в капан.

Началникът ни погледна. Време да вземем конете нямаше и ние тръгнахме пешком, четирима напред, на разстояние двадесет стъпки един от друг, след това ние с мис Стоун и след нас петият четник; началникът водеше. Трябваше да се изкачим по един хълм, но до­като стигнем до върха аз се уморих толкова, щото паднах и не можех вече да стана. Атанас се върна на­зад и се опита да ме повдигне: „Кураж!“ — ми викна той. „Кураж имам колкото щеш, но дай ми малко си­ли“ — му казах аз. Той се поогледа наоколо, погледна назад към колибата и го чух да си казва: „То се видя, че ще се мре, но няма какво да се прави“ — и хукна към колибата. След малко се върна с двата коня, по­могна ни да се качим, даде ни юздите в ръцете и ни каза: „Единствената ви надежда е да се държите близко след началника“.

Началникът вървеше бързо напред, като поглежда­ше наляво-надясно и ни махаше с ръка да го следваме. За около два часа подкарвахме конете да бързат по ка­мъни и паднали дървета, а на едно място трябваше да прегазят една малка река. После неочаквано попад­нахме на един селянин, когото четниците веднага заобиколиха и му казаха да върви с нас, като го заплаш­ваха с револверите си. Оказа се обаче, че той, както и всички селяни в околността, знаеше за престрелката и знаеше кои сме и че нашите другари са „ето там“ — като посочи с ръка една колиба, която едва си личеше не много далече.

Началникът, който подозираше някаква измама, прати към колибата Антон заедно със селянина, за да съобщят на другарите, че идваме.

Четниците наизлязоха от колибата, притичаха до нас и ни заобиколиха, поздравявайки ни весело за нашето спасение. Един по един те дойдоха при конете да ни подадат ръка, радостно усмихнати, и в лицето на все­ки от тях се четеше израз на симпатия и уважение. И ние бяхме радостни, че бяхме избегнали да бъдем уби­ти или да попаднем в ръцете на хора, за които не знаех­ме нищо.

Докато четниците стояха около нас и споделяха впечатления, „докторът“ се приближи и ми каза: „Мо­же би съм мъртъв и всичко това е сън, но ще трябва да отведа конете“. Той хвана юздите на конете и ни за­веде до колибата.

До този момент ние нямахме представа кои бяха нашите нападатели и помолихме „доктора“ да ни обясни какво се беше случило и за какво беше цялата тази престрелка. Той ни каза, че миналия ден ни нападнала една друга чета, една истинска банда от повече от сто души, които искали да ни заловят и да осигурят откупа за себе си. Те разбрали, че сме останали само с петима души като охрана и решили, че този е най-удобният момент да ни нападнат. „Бях убеден, че сме загубени, но внезапно сутринта те изчезнаха. Нещо ги е из­плашило, но не знам какво; вероятно са се опасявали да не ги нападнат турски редовни войски; кой знае!“‘

Беше вече пладне. Ние слязохме от конете и „док­тора“ ни заведе в хижата, дето седнахме на две овчар­ски гуни, постлани пред огъня. Мъжете бяха много лю­безни и услужливи й показваха симпатията си към нас по всеки възможен начин: питаха ни дали ни е удобно, отваряха дисагите си и ни предлагаха да си вземем от тяхната храна, даже и Лошия човек се усмихваше и като че ли искаше да опровергае името си, при все че не подозираше значението му. Промяната в отноше­нието и държанието на четниците беше чудесна.

— Може да звучи невероятно — ми каза мис Сто­ун, — но този е един от най-щастливите дни в живота ми. Не толкова поради спасението ни от смъртна опас­ност, колкото защото виждам, че спечелихме сърцата на тези хора.

До това събитие (сражението) никой от „външния свят“ не знаеше къде се намираме и дали въобще сме още живи. Турските власти се бяха помирили с мисъл­та, че сме мъртви и бяха преустановили преследването на четата с редовни войски. Обаче след престрелката и след като намериха трупа на убития,  разбраха, че още сме живи и в ръцете на четата. Разузнаванията и преследването започнаха отново и ние трябваше посто­янно да се движим от едно място на друго, за да не бъ­дем открити. Пътувахме нощно време, а през деня се криехме внимателно. Навсякъде, дето спирахме, се взе­маха мерки да ни прикрият от всеки възможен поглед; прозорците се закриваха с дебели черги, забраняваха ни да приказваме на висок глас, прикриваха входове­те на колибите с клони и пр. Напразно се молехме да ни оставят на чист въздух, да дигнат малко чергите от прозорците и да оставят да влезе малко светлина. Този живот беше явно мъчителен и  за четниците.

През деня и те бяха ограничени като нас, а всяка нощ трябваше да преминават пеша десетки километри пла­нински път, да газят сняг и вода, понякога до пояс, пос­ле пак да вървят с мокри и замръзнали дрехи, докато стигнат на определеното за отдих място, но и тук не бяха по-добре, тъй като не можеха да палят огън, за да не би пушекът да предизвика подозрение и да ни от­крият. И така, те стояха по цял ден на крака и гледа­ха да се стоплят, като играят хоро или се борят. През нощта тръгваха отново, понякога тичаха, за да се от­далечат колкото се може по-бързо от преследващите ни войски. Дългото пътуване, студът, гладът и почти пълната тъмнина, в която стояхме и денем  и нощем, промененото настроение на четниците, които пак ни гле­даха навъсено и даже заплашително, правеха живота ни непоносим, и мис Стоун отново поиска разрешение да пише и да изпрати призив към американския народ да попълни сумата, определена за откуп, ако събрано­то досега не е достатъчно, ако пък събраната сума е достатъчна, да настои пред хората, дето държат пари­те, да ги платят без повече протакане и да ускорят по такъв начин освобождаването ни.

Разрешиха й да пише; писмото й бе изпратено и предадено и ние пак започнахме да чакаме, но този път надеждите ни бяха много слаби, защото не вярвахме, че писмото ще постигне целта си.

Това положение беше станало непоносимо и за на­чалника. Освен окаяното състояние на четниците, той трябваше да понася да гледа непрекъснатото страдание на двете жени. Мис Стоун постоянно плачеше, опря­ла главата си на мухлясалите стени, а аз, легнала на пода, се мъчех да уловя малко свеж въздух през пролу­ките на вратата. Лицето му беше все навъсено, а поня­кога ставаше и страдалческо.

— Ще изпратя човек да им каже, че приемаме и 15 000 лири (наместо първоначалните 25 000); на тази история трябва да се сложи край — каза ни той един ден. Но дните и неделите минаваха, ние се отчаяхме съвсем, престанахме да говорим и вече не задавахме въпроси. Едва съществувахме и беше въпрос на време колко още можеха да издържат физическите ни и мо­рални сили. Самите четници бяха станали нервни, гру­би и даже заплашващи.

— Акo парите не дойдат след една седмица, ще ви убием — ми каза веднъж един от тях. Нервите ми бяха дотолкова отслабнали, щото аз се разплаках на глас. Той се уплаши да не разбере началникът и ми зашеп­на: „Не плачи, не плачи! Аз исках само да изплаша американката.“

Ден след ден и нощ след нощ, от колиба на кон и от коня на друга колиба, това беше станало ежедне­вието на нашето съществувание, и всеки нов ден носе­ше нови опасности, било да паднем и да се разбием в някоя пропаст, било да бъдем убити или просто да за­болеем, което сигурно би означавало смърт поради из­мъченото ни и изтощено състояние.

Един ден, беше късно през декември, шефът каза на мис Стоун, че са решили да приемат всяка предло­жена сума за откуп, колкото малка и да е тя, и я по­моли да напише пълномощно с приблизително такова съдържание:

„Упълномощаваме приносителя на настоящето, член на четата, която ни отвлече, на основание на друго пъл­номощно, дадено му от нас преди известно време, да получи откупа, потърсен за нашето освобождение, ка­то му даваме допълнително право да преговаря по все­ки друг въпрос, засягащ откупа, до окончателното му разрешение, в свидетелство на което полагаме собстве­норъчните си подписи:

Елена М. Стоун

Катерина Стефанова Цилка

Македония, 17 (30) декември 1901 г.“

С нови надежди  зачакахме отново,  но  и този  път чакането се оказа дълго и тягостно.

*

…(22)

Всеки ден детето заякваше, но му ставаше по-силен п гласът, и то нарушаваше тишината, която дотогава четниците бяха пазили толкова старателно. Оглеждах лицата им със страх да не би в раздразнението си да сторят нещо на бебето, но обикновено около него се подхвърляха закачливи шеги и се споделяха минали преживявания. Един от четниците например разказа как веднъж на лов пожалил живота на една мечка заради двете й мечета. „ … И така останах без мечешки кожух“ — завърши той.

След една седмица почивка (заради бебето) ние възобновихме придвижванията си. Казаха ни, че пре­следването се усилило както от страна на другата че­та, така и от страна на турците. Храна се намираше много трудно и често с дни наред оставахме на сух хляб. Беше почти невъзможно да се топли вода за ба­нята на бебето и то почна да страда от раздразнение на кожата. Мис Стоун даваше нареждания на четни­ците за всяко нещо, което трябваше за детето, и се караше с началника за повече храна, за по-дълги почивки и по-удобна обстановка за мене и бебето, и често те стигаха до там да си крещят един на друг, дока­то той излизаше безпомощно разядосан и блъсваше вра­тата след себе си.

Един ден той дойде много възбуден. „Стоян се вър­нал и ви носи писмо“ — каза той на мис Стоун, и в същия момент Стоян се показа на вратата добродуш­но усмихнат и подаде едно писмо на мис Стоун и ед­но на мене. „От загубения ти мъж“ — ми каза той и се засмя. Познах почерка на мъжа си и извиках от радост. Началникът клекна до мене, взе бебето на коленете си и с едната си ръка приближи лампата, за да мога да чета по-удобно.

Стоян ни каза, че консулът бил принуден да се за­върне на поста си в Цариград, но оставил друг човек да го замества в преговорите за откупа, когато четни­ците се решат да ги възобновят. Но този човек искал първо да се увери, че ние сме живи и все още в ръ­цете на четата, тъй като се пуснали слухове, че сме убити. Тези неща бяха описани в едно от писмата на мие Сто­ун, в което беше включено и едно писмо за д-р Хаус, глава на американската мисия в Солун. Това писмо от заместника на консула Дикиисън носеше дата 18 (31) декември 1901 г. и съдържаше следващите точки:

1. Авторът на писмото заявяваше, че действува от името на  консула  Дикинсън  като негов упълномощен заместник.
2. Лицето, което действува от името на четата (Стоян), представило пълномощно, подписано от мис Стоун и Катерина Цилка, и изказало съгласие да се освободят двете жени веднага след изплащането на сумата, събрана за техния откуп, която сума била  14 500 тур­ски лири.
3. Точното място и начинът, по който ще се изпла­тят парите н ще се предадат жените, ще бъдат опре­делени с допълнително споразумение между д-р Хаус и представителя на четата, който е и носител на настоя­щото писмо.
4. За да се потвърди, че жените са живи и в ръце­те на четата, представителят на четата ще помоли мис Стоун и Катерила Цилка да подпишат собствено­ръчно въпросното писмо, преди той да го предаде на д-р Хаус; едно копие от писмото се изпраща на д-р Ха­ус чрез пощата. Освен това заместникът на г-н Дикин­сън моли двете жени, щото освен подписите, да отго­ворят на няколко въпроса по неща, известни само на тях и на д-р Хаус, като по такъв начин подкрепят утвърждението, че подписите им са автентични.
5. Парите за откупа трябва да се платят в злато: турски лири или наполеони.

В отговора на въпросите, зададени в писмото, мис Стоун писа, че преди осем месеца д-р Хаус й бил казал, че нзиратил семейството си във Франция. Тя добави още, че мисълта й била постоянно с приятелите й в Солун и с близките й в Америка, като изреди едно по едно имената им. Накрая на писмото тя добави:

„В събота на 22 декември 1901 г. (4 януари 1902 г.) се роди Елена Г. Цилка. Майката и детето са в добро здраве благодарение на божието милосърдие.“

Моите отговори бяха: най-близката ми приятелка в Ист Ориндж беше мис Бел Джуд и директорката ми в болницата в Ню Йорк мис Ана Максуел — й двете познати на д-р Хаус.

Подписите и горните отговори ги написахме на гър­ба на писмото, което заместникът на консула пращаше до д-р Хаус. Предадохме писмото на началника и се надявахме, че не ще има повече протакане по изпла­щането на откупа и освобождаването ни. Началникът ни каза, че ще изпрати писмото още същата нощ, но намирал за необходимо да отиде и той да учасавува в последните споразумения с откупната комисия. Едва тогава научихме, че била създадена особена комисия по въпроса за откупа.

През последните месеци ние бяхме почнали да смятаме Добрия човек (началника) като наш добър приятел и покровител, и в действителност всеки път, когато другарите му се държеха към нас грубо или непочтително, той се намесваше в наша защита и по­рицаваше четниците със овоя спокоен и възтежък ма­ниер. В много случаи той трябва да е спасявал и жи­вота ни. След заминаването му ние се почувствувахме като изоставени, при все че съзнавахме, че това беше за наше добро. Пожелахме му добър път и му поръ­чахме да стори всичко възможно, за да се сложи по-скоро край на тази история. „Трябва да имате доверие в мене — каза той — и можете да бъдете сигурни, че веднага след като получим откупа, вие ще сте свобод­ни.“

Ние му вярвахме не само задето той винаги дей­ствуваше като честен и лоялен човек, но защото и той самият се беше привързал към нас и към детето и чес­то беше показвал уважение и състрадание към нас. Веднъж даже той ми се изповяда, че съжалявал, задето ни отвлекли и добави, че никога вече нямало да при­бягва до такова средство за набавяне на пари, колко­то нужни и да са те за осъществяването на идеала му. През нощта началникът, наметнал тежък ямурлук на раменете си, мина да се сбогува и това беше послед­ната ми среща с него. Георги, най-младият от четата, беше оставен с поръчка да се грижи за нас.

След известно време, което ни се стори доста дъл­го, дойде писмо от д-р Хаус, в което ни съобщаваше, че получил писмото ни и се стараел да убеди останали­те членове на откупната комисия да не настояват, що­то освобождаването на пленничките да стане преди за­плащането на откупа, но те все още стоят на това гле­дище. Това ни изненада много и ни разочарова. Ние бяхме останали с впечатлението, че д-р Хаус можеше да действува сам, както намери за най-добре, и не зна­ехме каква беше тази комисия, кои бяха членовете й и какво право имаха те да задържат плащането на от­купа. Виждахме колко ядосани бяха и самите четници и започнахме да се страхуваме за себе си.

— Пишете ново писмо — ни каза Лошия човек, който беше сега главатар на четата — и им кажете, че ако не платят откупа сега, няма вече да ви видят жи­ви.

Със сълзи на очите и е трепереща ръка мис Стоун седна пак да пише.

Тя писа на д-р Хаус, че била много изненадана и огорчена от последното му писмо. „Ние бяхме напълно уверени, че вие сте лично упълномощен да платите от­купа от 14,500 лири и по такъв начин да осигурите освобождаването ни. Оказва се, че ще трябва да чака­ме още и да се измъчваме при нарастваща опасност за здравето и живота ни. Сега нашите похитители ни поръчаха да напишем това последно писмо и да ви съобщим, че ако техните предложения не бъдат приети веднага, те ще откажат да намалят първоначалния от­куп от 25 000 лири. Те са приели компромисната нама­лена сума само от съчувствие към нас и бебето, но виждат, че „приятелите“ ни от комисията не съзнават колко ние страдаме и не искат да знаят, че страдания­та ни ще продължат и могат да завършат трагично. Мо­ля ви се, опитайте да убедите тези хора да са абсолют­но сигурни, че четниците ще ни освободят след като получат откупа, но не преди, че този е единственият възможен начин да се спаси живота ни. Обяснете им, че хората, които ни държат в плен, не са обикновени раз­бойници, че са напълно сериозни в думите и делата си и че в този случай са проявили необичайно за тях търпе­ние.“ Това беше дълго писмо, в което и мис Стоун, и аз из­казвахме дълбокото си разочарование и изразихме всич­ко, което смятахме, че би ускорило действията на коми­сията и би предотвратило по-нататъшното протакане на делото.

След като изпратихме писмото, ние се отпуснахме, помирили се със съдбата си и изпаднали в обезсърчено безразличие. Писмото го отнесе сам Лошия човек.

След няколко дни забелязахме особено оживление между четниците. С леки стъпки и необичайна за не­го усмивка Лошия човек (ние все по-рядко употребя­вахме това име, защото поведението му беше напълно опровергало значението на думата) се появи на врата­та и попита: „Как е момчето?“ После веднага се по­прави: „Бях забравил, че е момиченце“. С бавен тър­жествен жест извади от джоба си едно писмо и го хвър­ли на коленете на мис Стоун. По това време всички четници се бяха натрупали зад него и ни гледаха с лю­бопитство. „Георги — извиках аз, — не мога да чакам, какво има?“ Георги се огледа наоколо и поклати утвър­дително глава. Мис Стоун прочете набързо писмото И извика радостно: „Откупът е платен и сега ние ще бъ­дем свободни!“

Писмото беше от д-р Хаус. Той пишеше, че членове­те на комисията останали дълбоко затрогнати от пис­мото ни и от думите на приносителя му и решили вед­нага да приемат условията на четниците. Той описва­ше затрудненията, създавани им от турските власти, за които главната цел била да заловят четниците, като не се интересували никак за нашата безопасност. Най-сетне комисията успяла да издействува от турците да не се намесват в този момент, за да не излагат живота ни в опасност. Било наредено да ни освободят някъде бли­зо до Сяр, дето щял да ни чака самият д-р Хаус. Пис­мото беше подписано от д-р Хаус, г-н Пийт и г-н Гарджуло.

В писмото имаше и една бележка от Добрия човек, който пишеше, че се срещнал с откупната комисия, че успели да получат откупа и че сега ще бъдем свобод­ни след не повече от десет дни. Той ни пращаше най-сърдечни пожелания, особено на малката „Късметче“ (име, което той предложи за моята Елена и което остана като второ нейно име).

При все че съзнавахме, че все още не сме вън от опасност, особено от страна на турските войски, които биха могли да се намесят в момента на предаването ни, ние се чувствувахме съвсем облекчени и радостни. Четниците се шегуваха с нас и ни казваха, че ще ску­чаем без тях, че слава богу най-сетне ще се отърват от нас, че не сме съзнали какво е трябвало да понасят заради нас и т. н.

— Довечера ли ще тръгнем? — попитах аз с нетър­пение.

— Не — каза Лошия човек, — паднала е гъста мъг­ла, а пътеките са стръмни и заледени, та е опасно. — Той каза, че сега можем да си позволим да бъдем тър­пеливи за още някой и друг ден. Те трябвало да бъдат много предпазливи и да избягват всяка среща с тур­ските войски. И тъй ние чакахме още три дни, докато мъглата се вдигне, и когато тръгнахме, пътувахме на къси преходи е дълги почивки, а понякога спирахме за цял ден и цяла нощ на едно място. Десетте дни, предвидени от началника, отминаха и ние все още се нами­рахме на път.

Групата четници, която ни съпровождаше, беше сра­внително малка. Една нощ водачът на групата ни каза да се приготвим за път набързо, защото трябвало да стигнем  на едно определено място преди разсъмване.

Качихме се на конете и ги подкарахме да вървят по-бързо надолу по стръмната пътека. Към полунощ за­белязах с изненада, че вървяхме по равно шосе. В да­лечината мъждукаха светлини, които вероятно принад­лежаха на някакво градче, и си помислих да не би това да е нашата цел. По едно време свихме надясно от шосето към брега на една река, която изглеждаше много широка. Тук ни казаха да слезем от конете и да чакаме на едно по-ниско място край брега. Беше тъм­но и четниците гледаха съсредоточено към  отсрещния бряг. Взирах и аз погледа си нататък и по едно време видях нещр да се движи, после навлезе във водата и почна да се приближава към нас. След известно вре­ме чух плясък и от водата излезе един конник, който водеше цяла редица коне, вързани един след друг. Помогнаха ни да се качим на новите коне, качиха се и четниците, водачът грабна детето от ръцете ми и поведе групата към реката. Георги върза юздите на моя кон на седлото си и ми каза да се държа здраво за моето седло, за да не падна във водата. Почувству­вах как гърбът на коня ми потръпна, когато той стъпи в студената вода, и закрих очите си да не ми се завие свят. Седлото се клатеше от една страна на друга и аз с мъка успявах да се задържа на него. Скоро краката ми бяха във вода над коленете и студът беше непоносим, струваше ми се, че това мъчение трае с часове, но в същност то продължи само десетина минути. По-едно време конят като че се спъна, после подскокна и се оказа на равно сухо място. Тогава помислих за детето и погледнах назад, но можах да видя само глави на хора и  коне на повърхността на водата. В същия момент чух гласа му до себе си и той натика повитото дете на коленете ми. Притиснах го до сърцето си и из­виках радостно: „Нека да го нося до края на пътя.“ — „Носи го до края на живота си, ако искаш“ — ми каза той и в гласа му прозвуча гордост за извършения под­виг.

Колкото бяха внимателни и предпазливи преди да стигнат реката, толкова сега четниците се отпуснаха да приказват и да се смеят свободно. Георги ми обяс­ни, че те получили сведения, че турците са разбрали за предстоящото ни освобождаване и не било чудно да са подозрели и приблизителното място, дето пленничките ще бъдат предадени. Четниците предполагали, че турците са взели мерки да ни причакат, когато минем реката, та вероятно са поставили стража по мостовете и лодките, които служеха за минаване на реката. От друга страна, имало опасност да не би някой отряд да ни гони по следите ни, та затова трябваше да бързаме. Мястото, дето пребродихме реката, се употребявало много рядко и малцина знаели въобще, че съществува, затова четниците решили да използуват именно него. На тази страна на реката те се чувствуваха сигурни, защото турците не биха допуснали, че са преминали реката, без да ги забележат и защото на този бряг имаха повече възможност да се отбраняват или да бя­гат.

Продължихме да яздим оше около един час и спрях­ме при една полуразрушена самотна къща. Мис Стоун, и аз влязохме в една стая без покрив, дето запалиха огън и ние можахме да се затоплим и да си изсушим измокрените дрехи. Тук престояхме цял ден. Надвечер ни казаха, че можем да излезем да се поразходим. Аз оставих детето при мис Стоун и набрах цял куп дърва за през нощта, но водачът дойде и ни каза да оставим всичко, да вземем само най-необходимите вещи, които могат да се поберат в дисагите и да се качим на конете, защото тази нощ щели да ни освободят. Каза ни още, че другарите му искали да ни подарят нещо за спомен, но нямали нищо. Началникът им бил оставил пари за такъв  подарък, но те отдавна ги похарчили. „Вземете тези два наполеона да ви се намират“ — за­върши той.

Вън ни чакаше малката група. Помогнаха ни да се качим на конете, един от четниците ме помоли да му дам бебето, защото обичал да го носи, после тръгнах­ме, като една част от четниците вървяха напред, а другите отстрани. Така продължихме около час, но скоро забелязах, че с нас бяха останали само двама души, които водеха конете ни; те бяха облечени като цигани.

— Мис Стоун — казах аз, — поздравявам ви с щаст­ливо освобождение.

— Още не — каза тя, — докато са с нас тези двама­та, не можем да се смятаме свободни.

Към четири часа сутринта на 23 февруари 1902 г. спряхме при една самотна круша и слязохме от коне­те. Четниците ни казаха, че там наблизо, на не повече от пет минути път, има село.

Чакайте да се разсъмне добре, идете до селото и там помолете някого да ви заведе до Струмица, тя е на около един час оттук. Там имате ваши приятели, кои­то ви очакват — и с тези думи двамата изчезнаха в тъмнината.

— Ето ни свободни — каза мис Стоун, — не предпо­лагах, че процедурата на освобождаването ни била толкова проста.

Решихме да не чакаме да се съмне и да вървим на­право в селото, но още преди да се приближим, лав­наха десетки кучета и се принудихме да се върнем. Седнахме пак до крушата и в това време един човек излезе зад една ниска ограда и ни прошепна, че бил от четата, оставен да следи да не ни се случи нещо и да доложи, че сме пристигнали благополучно в селото.

— Чакайте да се разсъмне добре и тогава вървете, а аз ще стоя тук да наблюдавам зад тази ограда — каза той.

Когато се разсъмна добре, аз оставих мис Стоун с бебето, събрах една шепа камъни да се отбранявам от кучетата и тръгнах бавно към селото. От една къщич­ка край пътя излезе един човек и аз му извиках да дойде. Той ме погледна изненадан, но като му казах, че съм с „учителката Стоун“, той се приближи с готовност и двамата с него се върнахме да вземем мис Стоун и бебето. Той се показа много любезен към нас и предло­жи „да носи момченцето“. „Не е момченце — му каза мис Стоун, — това е нашето мило бебе“. Той се смути дотолкова, щото не повтори предложението да носи бебето, не взе даже и дисагите, които аз трябваше да нося. Оказа се, че този човек беше албанец мохамеданин. Той обясни, че всички по селата наоколо знаели за нас, знаели и че скоро ще бъдем освободени, тъй като тур­ците оповестили, че който се залови да съдействува на четниците ще бъде наказан строго, а къщата му ще бъде изгорена. За да не бъдат заподозрени като съучаст­ници на четниците, селяните се страхували и от нас и не биха ни приели в къщите си. За наше щастие ние бях­ме попаднали на мохамеданин, на когото не би падна­ло такова подозрение и той щял да нареди да ни прие­мат в най-хубавата къща в селото. Заведе ни гордо в една къща, обясни на хазяина кои сме и му каза, че поема върху себе си всяка отговорност; веднага след това притичаха няколко жени и ни поканиха да вле­зем вътре да се стоплим.   Детето първо почувствува благодатния ефект на приятната топлина; докато го развивах, то протегна първо едната ръка, после друга­та, после отвори големите си черни очи, изненадано от светлината на огъня в огнището. Жените го гледаха умилено, възклицаваха и се кръстеха.

След като окъпахме бебето и се поочистихме,  доколкото можахме, докараха ни два коня, за да ни от­ведат до Струмица. Придружаваха ни кметът на село­то и нашият албанец. По пътя към Струмица срещнах­ме много хора, излезли на неделна разходка по шосето, които се обръщаха да ни гледат отпърво с безразличие, после с все по-голямо любопитство. Ние все още носех­ме тежките овчарски гуни,които покриваха главите ни, та хората с мъка различаваха дали сме мъже или жени. После всички разбраха кои бяхме и ни заоглеждаха като рядко зрелище. Бързахме да стигнем до къщата на на­шите приятели и да ги заварим  преди да са отишли на черква и подкарвахме конете да бързат.

Посрещнаха ни рояк жени и деца, които тичаха на всички страни и се стараеха да ни помогнат, като същевременно задоволяваха любопитството си, а аз не можех да разбера кои са от семейството на приятелите ни и кои просто съседи. В същност това бяха приятели на мис Стоун и аз не ги познавах. Заведоха ни в една стая, дето общото възбуждение се поуспокои, поутихна, и нашите домакини се погрижиха да ни настанят удобно.

Не зная как се чувствуваше мис Стоун в този момент, но след първоначалната радост и възбуждение аз се почувствувах много отпаднала и всичко ми стана безразлично.  Цели шест месеца ни бяха държали в плен, бяхме се лутали по планински пътеки от една овчарска колиба до друга, бяхме стояли дни и нощи в тъмни зимници и полуразрушени колиби, без да четем нищо, принудени да гледаме все същите лица и да при­казваме тихо помежду си. Бяхме си разказали всичко за себе си, за живота си и бяхме достигнали да позна­ваме приятелите една на друга по-добре, отколкото ако ги бяхме виждали. По-забележителните епизоди от живота си ги бяхме повтаряли толкова често, щото ни беше омръзнало да ги слушаме и тогава изпадахме в мълчание, което траеше с часове; но накрая и мълча­нието ставаше тягостно и непоносимо.

И ето сега, седнала на един диван с бебето в ръце­те си, аз се взирах безцелно в огъня, докато приятели­те на мис Стоун се суетяха около мене, задаваха въ­проси, даваха съвети и се стараеха да бъдат любезни и услужливи. Мис Стоун ги слушаше с добродушна уморена усмивка. По едно време тя погледна към ме­не и ми каза:

— Катерина, събуди се, прави нещо. Махни тази кърпа от главата си, прави те грозна!

Оставиха ни да се умием и очистим основно, дадоха ни нови чисти дрехи, нахраниха ни и ни оставиха да почиваме до следващия ден, когато трябваше да оти­дем в Солун. През нощта беше пристигнал г-н Мауд, един английски журналист, и при все че бяхме решили да не правим никакви изявления, не можахме да устоим па любезността му и на искусно задаваните въпроси и му разказахме много повече, отколкото бяхме възна­мерявали. Заедно с него беше дошъл и един от братя­та ми и бях много доволна да имам близък човек при себе си. Той се радваше много на бебето и все търсеше да го държи в ръцете си.

Чудех се защо брат ми избягва да приказва за мъ­жа ми и малко преди да тръгнем за Солун го попитах направо дали знае къде се намира. Той ми каза, че имал неприятна за мене новина, че мъжът ми пристигнал в Солун още преди няколко дни, но предишния ден го арестували и не се знаело за какво и колко ще го задър­жат. Казали му, че било само за някаква справка, но кой знае. Всичката ми радост се изпари, но по пътя към града получих голяма изненада: мъжът ми бил пуснат и сега идваше да ме посрещне. Слязох от коня, намерих се в ръцете му и след това продължихме ръка за ръка, разговаряйки възбудено. Брат ми вървеше след нас с бебето в ръце.

Мъжът ми ми каза, че бил дошъл в Солун преди ня­колко време да ме посрещне. Бил заедно с д-р Хаус, но бил арестуван, без да разбере защо. Благодарение на намесата на г-н Макклюър, влиятелен американски дипломат (23), турците го пуснали.

В Солун отидохме в къщата на д-р Хаус, където приеха радостно не само мис Стоун, но и мене и мал­кото ми семейство.

На другия ден ни повикаха в съда да дадем пока­зания. Мис Стоун, като американска поданичка, отказа да се яви и след няколко дни замина за Америка. Аз обаче трябваше да се явя. Оставих бебето в къщата на д-р Хаус и придружена от мъжа си, д-р Хаскел и г-н Макклюър, присъствието на когото се надявах да съкрати процедурата на разпита, отидох в съда.

Може да се види невероятно, но разпитът продължи цели два месеца. Ден след ден ми задаваха все същи­те въпроси и се мъчеха да ми измъкнат сведения за неща, за които нямах и най-малка представа; поняко­га имах впечатлението, че и те самите не знаят какво ис­кат. Един ден им заявиха, че няма вече да ходя и че съм им казала всичко, каквото знаех. Те не настояха да ходя в съда, но не ми даваха и разрешение да се върна в Корча, дето двамата с мъжа ми искахме да се вър­нем на работа в училището. Накрая, според съвета на един приятел, мъжът ми пусна в ръката на съдията един златен наполеон и тоя смешен подкуп разреши целия въпрос. Делото се прекрати и същия ден ни раз­решиха да си отидем от Солун.

*

По пътя към Корча мъжът ми ми разказа как той преживял нашето отвличане.

След нападението на пътниците и отвличането на мис Стоун и мене на 3 септември, при другите пътници останали няколко четници, за да ги пазят да не би някой от тях да отиде да съобщи на властите. Заповядано им било да легнат по очи на земята под заплаха, че ще бъдат застреляни, ако си повдигнат гла­вите.

— На няколко пъти се опитах да повдигна главата си, но всеки път виждах дулото на пушка, насочена срещу мене — каза мъжът ми.

След няколко часа той опитал наново и тоя път не видял пушка. Огледал се предпазливо наоколо, но не видял нито един от четниците. Станал, погледнал по-далече и после прошепнал на съседа си, че четниците са си отишли. Един по един всички пътници станали, изненадани, че не са им сторили нищо. Събрали неща­та си и си тръгнали обратно, като оставили тялото на убития, както си било. Първата им грижа била да съобщят за станалото на властите. Мъжът ми се чув­ствувал много зле, като се върнал в Банско и разказал па близките ми какво се е случило с мене. Той стоял там близо един месец да чака известие, получил пис­мото, което бях пратила за моите родители заедно с писмото на мис Стоун и се зарадвал, като разбрал, че сме живи и здрави. Поръчано му било да доложи на властите всичко, което би научил за нас.

После заминал за Солун, дето предал писмото на мис Стоун на американската мисия. Там му казали, че се получило друго нейно писмо за мисионерите в Само­ков и че консулът Дикинсън заминал от Цариград за София, за да се заеме с делото. Казали му също, че г-жа Безрд (мисионерка в София) била пратена от г-н Дикинсън в Банско, така че мъжът ми се върнал още неднъж в това градче. Г-жа Безрд се беше постарала да разбере нещо за нас и да влезе във връзка с четни­ците. Турските войски били пратени на мястото на от­вличането ни и претърсили цялата планина, но не на­мерили нито следа от нас.

Мнозина от селяните от околността били влачени по съдилища, разпитвани и обвинявани в съдействие с четниците и почти всички членове на пътническата ни група били принудени да се явяват всеки ден на разпит в съда. Един от чиновниците на съда казал на мъжа ми, че сме убити и знаел „точно“ мястото, дето са ни погребали.

Тогава той поискал разрешение да отиде в Самоков, дето го уверили, че слуховете за смъртта ни били лъжливи. В Самоков му казали, че четниците били недо­волни, задето делото попаднало в ръцете на консула и изказали желание, щото всичките преговори по откупа да се водят само чрез мисионерите. След това прегово­рите се прекъснали, както и всяка връзка с нас и с чет­ниците.

Г-жа Бахметиева, жена на руския консул (24) в София (американка по произход) се била заинтересувала мно­го за нашето дело. Тя не пожалила нито време, нито пари, за да помогне за освобождаването на мис Стоун. Заедно с г-жа Касърова тя се опитвала да влезе във връзка с четниците, но никой нищо не можел да й каже. На един прием в руското консулство г-н Куртис, американски журналист, изпратен в Балканите по по­вод на нашето отвличане, бил представен на г-жа Ка­сърова и след като приказвал с нея надълго, й казал, че тя е единственият човек, който ще намери начин да възобнови преговорите с четниците.

Тогава г-жа Касърова си спомнила, че някой й бил казал, че предполагал кои са четниците, които са ни отвлекли. Чрез този човек тя намерила едно лице, кое­то й казало, че знаело как може да се свърже с четата. Чрез него тя пратила писмо за мис Стоун и я помоли­ла да-й отговори на гърба на писмото й и да й опише положението си. След това преговорите с консула се възобновили. За щастие, консулът трябвало да се вър­не в Цариград и оставил заместник, който да действу­ва от името на американското консулство. С този чо­век  четниците преговаряха по-спокойно, отколкото с Дикинсън.

Всички преговори били пазени в строга тайна и мо­ят мъж не знаел нищо за тях. Най-сетне г-жа Касъро­ва, като гледала отчаянието му и го съжалила, повери­ла му това, което била постигнала дотогава, и след това той взел активно участие в разработката на пла­на за плащането на откупа и освобождаването ни.(25)

Обаче единственият човек, който се срещал направо с представителя на четниците, бил заместникът на кон­сула. Той бил много практичен и делови човек и попи­тал направо г-н Дикинсън да му каже точно колко па­ри са събрани за откупа. Оказало се, че сумата била 15 500 турски лири. Четниците бяха потърсили 25 000,

В следващата си среща с тях той им казал, че разпо­лагат само с 14 500 и че нямало вероятност да се събе­рат повече. Те се съгласили да приемат тази сума, но поставили условие, щото парите да бъдат предадени на турска територия. Те приели, щото д-р Хаус в Со­лун да действува като посредник, който да достави па­рите. Написали две писма, от които едното пратили по пощата на д-р Хаус, а другото първо на нас, за да се подпишем и да отговорим на някои въпроси, чрез кои­то щяло да се потвърди, че сме живи и че подписите ни са действителни, а след това и то било предадено на д-р Хаус.

След дълга преписка с г-н Дикинсън приготвили па­рите, сложили ги в торби, натоварили ги на две мулета и д-р Хаус заедно с трима кореспонденти журналисти, придружен и от 50 въоръжени войници, отишъл в село­то, определено като място за среща с четниците, дето парите щели да бъдат предадени срещу представянето на подписаното от нас пълномощно писмо. В селото те ча­кали два-три дни и тогава един четник, преоблечен ка­то селянин, се приближил уж случайно до д-р Хаус, по­казал му писмото, но му казал, че четата не може да приеме откупа, докато той е пазен от „цялата тази вой­ска“.

Започнали нови преговори, този път с турските вла­сти, които били помолени да изтеглят войниците, за да не поставят в опасност живота на пленничките. Тур­ците дали заповед в този смисъл, обаче това било само претекст, за да измамят четниците. Войниците се от­теглили само до едно близко място, дето устроили заса­да, която обаче била веднага открита от четниците.

Тогава четниците и д-р Хаус решили самите те да измамят турците. Д-р Хаус се престорил на разядосан н заявил, че ще върне парите в Солун. Той преместил парите в обикновени дисаги, а торбите напълнил с пясък, натоварил ги на мулетата и ги изпратил с три­мата кореспонденти обратно към Солун, а той самият останал в селото. Както се и очаквало, с мулетата тръгнали и войниците. През това време четниците слез­ли в селото и взели парите.

По-късно един от кореспондентите описал подробно във вестника си как д-р Хаус надхитрил турците.

Няколко дни след това д-р Хаус, г-н Пийт и г-н Гарджуло се срещнали в Сяр, към тях се присъединил и моят мъж и те му разказали историята с преда­ването на откупа; казали му още, че пленничките ще бъдат освободени след не повече от десет дни.

Оказа се обаче, че и този път не се мина без закъс­нение.

СПОМЕНИ НА ЯНЕ САНДАНСКИ, ХРИСТО ЧЕРНОПЕЕВ И САВА МИХАЙЛОВ

Яне Сандански (26)

Беше узряла у мене и Чернопеева мисълта да уловим някого за откуп. Ходих в Дупница и се надумахме с Чернопеева да хванем един бег — Сюлиман бег, пашов син от Джумаята. Преоблякохме се двамата с него, отидохме в Джумаята да поизучим улицата и кафенето, гдето идваше бегът. Тогава се върнахме и пак влязохме, та бяхме решили да го грабнем от кафенето. Но случайно, види се, два дена не се яви, не излезе от къщи. Бяхме с 20 момчета, от които 4 души селяни от селата с пушки. Мислехме да действуваме и с бомби. Ние не можахме да държим в града по-дълго момчетата, изпратихме ги в селата и останахме с Чернопеева и Кръстьо Асенов (27) да уредим в града управително тяло. Тогава изгладихме и някои недоразумения у гражданите. Накарахме да се назначат някои учители — Александър Китанов (от Лешко) и Сава Михайлов, против които te бяха обявили чорбаджиите. След като уредихме всичко за два — три дена, Сава Михайлов и Кръстьо се завърнаха в България, а ние с Чернопеева си отидохме при четите.

Завладени вече от мисълта да хванем някого, намис­лих да идем в Разлога, та дано накараме протестантите от организацията, без да се усетят защо, да предизвикат някак да дойде от Солун мисионерът доктор Хаус. Оти­дохме в Банско двамата, оставихме момчетата в гора­та, едно, че в селото имаше войска, а друго, че малко бяха още организационни членове в селото. От приказ­ките с протестантите разбрахме, че мъчно може да се докара Хаус в Банско, но узнахме, че тъкмо в туй вре­ме дошла една американка, по име мис Стоун. Аз изу­чих и разбрах, че е важна личност. Казах на Чернопее­ва и той се съгласи да я хванем. Открих на едного от протестантите от организацията, че ще искаме от тях помощ. Съгласиха се. Двамата от тях бяха от ръководителното тяло — Йонка Хадживъканов, Йонка Колчагов, Мингьо Лазаров и Симеон Молеров (28). Те ни обадиха кога ще потеглят.

Между туй 11 души от момчетата ни се върнаха в България, та останахме всичко петима. Заминахме за Градево, взехме още четирима души от това село (Нано, Тодор, Христо и Коле), от Покровник — един момък, Лазо, и от Бистрица — Чиме. Ние бяхме: аз, Чернопеев, другарят му Димитър Кьосето (макед.), Стоян Просяков от Влахи и Димитър Инев  (от Княжеството). Сто­яхме два дни и вечерта на пътя на месечина срещаме Кръстьо Асенов, че иде с момчета. Бяхме писали за мом­чета: Юруков (от Карлово) и Шуманов (от Тетовско) за моята чета, а за Чернопеева — Александър Дърво­делски от Враца, Станиш от Кукушко и Александър Илиев. Последните бяха тръгнали да влязат в четите на организацията в Петричко. Взехме ги при нас и за­ранта ги наредихме по пусиите, без да им кажем наме­рението си. На своите бяхме казали; казахме тогава и на Кръстьо Асенов плана си. Стояхме цял ден и над­вечер около 5 часа доближиха. Бяхме облечени в тур­ски дрехи — аскерски и други. Уловихме ги. Припадна на една бабичка, която се намираше с тях и която ис­кахме да вземем за другарка на мис Стоун. Мина един турчин, за когото после узнахме, че е бил контрабандист, и му рекох да спре. Той слезе от коня и почна да бяга към отсрещната пусия. Дигнаха се оттам момчетата и той с револвер гръмна, рани малко в темето едно момче, но биде хванат и веднага убит. Тръгнахме със заловените.

Това бе на 21 август на 11 часа по турски вечерта при „Подпряната скала“ на пътя между Банско и Джумая. По пътя ние говорим турски, но не знаем турски, та още през нощта решихме да говорим български. На другия ден заловените ни попитаха какви сме; ние казахме, че между нас има и турци, и всякакви. Изплашиха се и почнаха да плачат и плачеха всеки ден почти първите 5—6 дена.  Най-сетне реших да им открия всичко, но при все туй не се успокоиха. Върнахме една част от момчетата и останахме трима с Дърводелски и Кьосето. Счупих си ногата на втората вечер след зала­вянето — разместих си ситните кокалчета. Дойдохме в Джумайско, минахме границата в с. Църнище и зами­нах в Дупница да ми прегледа доктор крака. Като се уверих, че не може да се изцери, върнах се, та три ме­сеца не можах да стъпя.

Оттам отидохме в с. Селище и там им открихме на жените, че непременно искаме 25 000 лири откуп. Те почнаха да плачат. Написаха писма до един техен добър приятел Костадин Петканчин, които занесоха хо­ра от организацията по канал. Писмата не смеели да му ги предадат в ръце, ами ги оставили на прага му. Той като намерил писмата, уплашил се, та ги дал на властта. Като не можаха да се заведат преговори в Турско, писахме едно писмо за Самоков до Хаскел, но и това не бяха го предали, та два месеца бяхме в не­известност. След това Асенов отиде в Самоков, преда­де писмото на Хаскел и той веднага замина за Цари­град. Завърна се Асенов и ни каза, че е предал пис­мото. Тогава Асенов и Чернопеев дойдоха в София при Дикенсън, американски представител в Цариград, кой­то беше дошел тук за преговори. Асенов се срещна с него, а Чернопеев вън е пазил. Дикенсън дал надежда за парите, но че ще трябва още да чакаме. Това беше през ноември (29).

Ние в туй време се местехме от Селище в Покровник и назад. Случи се в Селище една вечер, в къщата на Тоше Мирчев, че в съседната до нас стая спяха трима заптиета. Домакинът им даде повечко ракия, изопиха се и заспаха. След това минахме в Сушишката планина (два часа до селото Сушица); там си направихме две коли­би и тук поседяхме четири дена. Взехме още четири момчета от Петричката чета, на която четникът Алек­сандър Илиев бе убит от Дончо. Чернопеев и Асенов се отделиха с шест момчета, за да преследват Дончо (30), а аз останах с четирима от старите момчета (Дим. Кьосето, Андон Кьосето, Каравасил и Стефан Мандалов от Гевгелийско, сега убит в четата на Чернопеев, на 6 септември).

Тогава аз заведох жените в Сушища, гдето преспах­ме, и сетне отидохме в село Тросково. Там през деня бяхме предадени. Дончо дойде със 78 Души. Имах ся­каш предчувствие, че Дончо ще дойде. Сънувах един сън и бях уверен, че ще стане нещо. На вечерта селяни си приказваха, че аскер имало къде местността Кръста, та отишли да видят накъде ще отидат. Аз веднага се сетих, че това е Дончо. Дойде куриерът ни от Покровник и след това дойде един селянин, та го извика; той не се върна и след половин час проводих да го викат. Той се върна, призна ми се, че Дончовите хора били близо — в къщата на Спасе. Заповядах на момчетата да пазят. Отидох с едно момче близо до тая къща; в тъмното изпоизскачаха Дончови хора, та едвам се изба­вих. Цяла нощ трая престрелка и на другия ден до плад­не един е бяла кърпа приближи — убихме го. Най-сетне се оттеглихме. След пладне тръгнах с жените към Лешко. Накрая на Тросково се срещнахме с Чернопеев и Кръстьо, които бяха събрали на помощ до 40 души милиция. Разбра се вече тогава за пленените. Разпус­нахме милиционерите и останахме само ние, 13 души, и отидохме в Лешко една вечер, а на другата в Дряново.

Тогава проводих Чернопеева и Асенова в Бълга­рия да водят преговори пак с Дикенсъна, като им казах да свършат въпроса, както знаят, защото вече ни бе до­тегнало. Пак се завърнах с жените в с. Покровник (в къщата на Стоилко), после оттам минах за Сърбиново (на 21. XII вечерта). Пътувахме 12 часа път и стиг­нахме в къщата на един по име Никола — в зимника и накрай селото, в лозята. То бе къщичка, гдето точат ви­но. На Цилка казах, че ще пътуваме, и я питах може ли, дали приближава времето да добива. Бяхме пригот­вили всичко преди два месеца — ние взимахме плат, а те жените, му приготовляваха дрешки и пелени, плетя­ха му и пр. Цилка ми обади след един час, че ще роди и заръчваше „всичко“ на мис Стоун в случай че не ос­тане жива. Тя вярваше, че след тия сътресения надали ще може да добие нормално. Повиках две жени от се­лото, та лесно доби — момиче, здраво, пълно. Взехме детето, другарите й честитиха и почерпих другарите.

На третия ден ще пътуваме пак. Цилка не може да язди, а трябваше да вървим, понеже беше дошел аскер в селото. В един дълъг сандък спружена, тя си леже­ше — натоварихме го на коня, а от другата страна денк и така, с подпиране отстрани, изминахме 6—7 часа път и стигнахме в с. Влахи, гдето се установихме в една къ­ща. Детето по пътя го носехме на ръце — то си плаче­ше, а мис Стоун яздеше на друг кон. Във Влахи прес­тояхме девет дена.

На деветия ден дойде Асенов от България, донесе писмо от руския посланик Бахметиева за мис Стоун, с която се познавал, и подарък — сладки, дадени чрез Дикенсъна. Бяха му съобщили, че парите са готови. Взех аз Асенова и Спиро, 10 души оставих при жените, а Чернопеев с 25 души беше в Дойранско. Отидохме в Банско, а след два дена дойдоха Хаус, Гарджуло, драгоманинът в посолството и Пийт, касиерът на мисията. Турците с 250 души аскер вардеха парите и обгради­ха селото. И ние бяхме в селото. Викахме Костадина Петканчин да каже на комисията:  „Днес дойде един човек, та ни каза, че ще дойдат довечера трима човеци да се видят с комисията. Вие какво ще ми кажете?“ Станахме с него вечерта, отидохме при комисията, да­дохме им пълномощното от мис Стоун. Захванахме пре­говорите как да вземем парите и как да предадем же­ните. Обяснихме на Хаус и пр. каква е работата, че ние сме хора на една организация, че не искаме да уни­щожаваме никого и пр. Задължихме ги да махнат потерята. Пращам писмо до мис Стоун, че не се стараят и пр. Тя им писа остро писмо. Уговорихме да дойдат да донесат парите на едно място, Арамибунар. Турците пазеха парите. Комисията по наш съвет изтегли от сандъчетата парите, а вместо тях турнаха куршум. Преда­доха ни парите, а турците си натовариха куршума и с войската се оттеглиха, а ние с парите, десетина души, минахме на Якоруда и оттам в Бельовския балкан. На момчетата дадох по две лири.

Пратих Асенова да ни купи дрехи. Първо в Пловдив наместихме 2000 лири у едно момче, Михал Бояджиев, сега учител в гимназията, македонец, много добър. Сет­не в София оставихме у Хаджидимова 4000 лири; у се­страта на Асенов, докторка по медицината, Събка Асе­нова, оставихме 4000 и други 4000 лири оставихме у Узунов, телеграфист в София. Между Гьорче Петров и Делииванов (те бяха представители на организацията) (31) имаше недоразумение за парите, та затова ги оставих­ме у частни ръце, докато дойде Делчев, та да стане дру­гарски, да се предадат. И сетне се предадоха на Дел­чева и на другарите и те ги употребиха. Парите взех­ме на 18 януари (32) и писахме на Чернопеева да пусне же­ните. Той ги изпроводил от Влахи в Ощава, оттам в Сенокос — Сърбиново — Ораново и през Струма нататък. Чернопеев е изпроводил жените до Малешевско, а ги е предал нататък по канал. Все същи момчета ги съпровождали — Стефан Мандана, Андан Кьосето, Андрея, Деньо.

Аз заедно с Кръстьо Асенов с две чети по 12 души тръгнахме през Кюстендил, преди да дойде Делчев й случайно го срещнахме на самата граница (33). Върнахме се пак всички заедно с Делчева през Кюстендил в Со­фия и тогава предадохме парите. След това определих­ме да отидем в две посоки — Христо и Кръстьо Асенов да вземат дясната страна на Струма, а пък аз отсам — от лявата. Борбата с върховистите сериозно се почва­ше. Аз заминах къде 6 април 1902 г…

Христо Чернопеев (34)

 

… Целта на Делчева като ме изпроводи в Джумайско беше да подготвя отпор против сарафовистите, да под­готвя населението да не доверява на други хора, освен на вътрешните и на Делчева. В с. Лешко тогава беше учител Кръстьо Асенов (той недавно биде убит в Ениджевардарско). Като се срещнах със Савата и с Асено­ва, изтъкнах им нуждата от пари, че трябва да се помъ­чим да се намерят пари. Савата смиели, че би било доб­ре да се залови един бей, именно „пашата“ от Джумая, който бил богат. И Сандански в това време беше дошел с чета пак от София, определен за Мелнишко. Като не се удаде планът с бея, решихме по друг начин да се търси чаре.

Заминахме за Разлога и там смятахме да уловим някого, напр. някого си Хауса, инспектор на протес­тантите. В Банско бях аз със Сандански, а четата беше вън. Случайно пристигна мис Стоун. Решихме да я за­ловим. На три часа от Банско, в местността Предел бяхме с цялата чета, някои от която бяха облечени с аскерски дрехи. Сандански Еи е разправил как стана залавянето на мис Стоун и другарката й госпожа Цилка, българка. Понеже Дончо сетне със свои хора напад­на четата ми от 5 души в с. Тросково, гдето бяха и за­ловените жени, момчетата се окопаха и водиха прест­релка. Жените бяха в една маза. Аз пристигнах с 50 души селяни от организираните от с. Лешко и Дончо, като разбра, че наближаваме, отстъпи. В тая престрел­ка едно селянче от с. Тросково, което Дончо бе изпра­тил да ни предложи да се предадем, момчетата ни го убиват, когато наближило, без да знаят кой е. С жените се крихме все по селата — Покровник, Лешко, Селище, Тросково, Сушица. След като Дончо премина в Мелнишко, отидохме и в с. Кресна и с. Влахи. Когато се взе откупът, бяхме във Влахи. Детето на Цилка се доби в Кресна (35).

Дончо отначало се казвал четник (сир. началник на чета) от Петричко и че иде да отвори канал за Мелнишко, за да пренася оръжие. Една чета под водителството на Мих. Лазаров (родом от България, унтер-офицер) от 13 души, която е била съставена от селяни на орга­низацията, е била върната назад през границата, а оръ­жието им взел Дончо, както и оръжието, което те но­сили за Петричко. Дончо предлагал и те да се присъе­динят към него, понеже те идели без „пълномощно“ от Централния комитет.

През февруари 1902 г. откупът се взе (36). Аз заминах в Струмишко да пусна жените, а другите донесоха от­купа. Сумата сетне се разпредели по районите.

 

Сава Михайлов (37)

 

Мислехме още по-преди — на Петровден, как да наме­рим пари. Имахме план за един бег в Джумая, Сюлиман бег, но тогава и сетне през юли месец не сполучих­ме да го уловим. Когато на 17 [август] минах аз, Чернопеев вече се намираше къде Банско, вече планът за улавянето на мис Стоун е бил приготвен и само още чрез мене се допитаха до Делчева и Гьорчо какво ше кажат, да се залови ли мис Стоун. Делчев и Гьорчо не вярваха, че ще се вземат големи суми за мис Стоун и затуй Гьорчо не беше съгласен да се залавя. Аз заминах на 17 [август] с Кръстьо Асенов и с няколко момчета, отидохме в Банско и им съобщихме, че Делчев се коле­бае. При все това на своя отговорност се извърши за­лавянето. Кръстьо Асенов (род. от Сливен, братов син на Хаджи Димитра) отиде с четата и с мис Стоун, аз се вър­нах в Джумая. Дотогава Дончо го смятахме като разбой­ник. Ние бяхме събрали доста пари вътре за пушки, та трябваше да доставим оръжието. А пък като се ангажи­рахме с мис Стоун, трябваше да употребим тия пари, за да  изкараме докрай аферата  „Мис Стоун“.  Имаше големи разноски. Цялата чета трябваше да се издържа иа свои разноски — бяха 10—12 души. Селяните не знае­ха, с изключение на два-трима, кои са ги заловили и пр. Поради туй, че закъсня доставката на обещаното оръ­жие, бяха се явили недоволство и недоверие и Дончо употреби случая да интригува заедно с агенти на Цончовия комитет в пограничните места. Сееха се интриги против  Вътрешната организация. Аз бях още в Джу­мая …

На Коледа бидох и аз предаден. Бяха подхвърлили едно писмо на 24. XII къде къшлата и един турски офицерин го намира и го дава на едно българче, симитчия, да  го прочете. То съдържало: „Ако искате да знаете где са жените и ако искате да знаете кой е тук комитетски човек, хванете главния учител Сава Михайлов и още Петър Китанов (търговец), Никола Чевеята (механджия) и Лазо Покровнички (земеделец)“. Тези два­мата бяха работници — Лазо и Никола бяха взели уча­стие при залавянето на жените. Случи се, че симитчийчето било наш човек, та рекло, че не може да чете пис­мото и скоро обажда на Чевеята за това.

Аз щом се научих за туй, забягнах в четата на Чернопеев и Сандански. Час и половина от Джумаята дър­жахме жените в Селище и Покровник. Това беше на Коледа, а на 18 януари получихме парите и пуснахме жените. Когато забягнах в четата, те бяха с Чернопеева, а аз със Сандански, Кръстьо и неколцина момчета се грижехме да вземем парите. Парите ги донесохме тук със Сандански и Кръстьо. Делчев не беше дошел, та му писахме да дойде. Бяхме взели решение да не държим парите у себе си, а да се събере едно събрание от вътрешни дейци и да се реши кому да се поверят па­рите. Най-голямо доверие имахме у Делчева. Сумата беше 14 500 турски лири, тежаха до 80 оки.

Минахме в България от Разлога през Доспат, през Аврамов проход на Бельово. Вървяхме с момчета до 15 души, с пушки; куриери от организацията ни служеха, намирахме въоръжени и в България. Оставихме ги в Бельовската гора със Сандански, а аз и Кръстьо Денски тръгнахме за Пловдив, купихме дрехи и чанти за всички и се върнахме в Бельово, преоблякохме се. Като се връщахме за Бельово, куриерите бяха ги вече върна­ли да си идат за Разлога, полицията ги беше заловила, но нищо не изказаха. Стигнахме като търговци в Со­фия и чакахме Делчева. Делчев беше получил във Воденско известие, че са получени парите и беше се упъ­тил, та чак след един месец дойде. Става събрание. Оп­редели се една комисия, която ги харчеше. Изпратиха се пари и в Разлога, в Джумайско, в Солун и в Битоля. Тук трябваше да се въоръжават момчета и да се изпра­щат вътре в пограничните райони главно и да се борят против върховистите. Благодарение на тези пари ние можахме да противодействуваме и да се закрепим, за­щото тогава бяхме останали съвсем без пари.

СПОМЕНИ НА ЯНЕ САНДАНСКИ, ХРИСТО ЧЕРНОПЕЕВ И САВА МИХАЙЛОВ

Яне Сандански (26)

Беше узряла у мене и Чернопеева мисълта да уловим някого за откуп. Ходих в Дупница и се надумахме с Чернопеева да хванем един бег — Сюлиман бег, пашов син от Джумаята. Преоблякохме се двамата с него, отидохме в Джумаята да поизучим улицата и кафенето, гдето идваше бегът. Тогава се върнахме и пак влязохме, та бяхме решили да го грабнем от кафенето. Но случайно, види се, два дена не се яви, не излезе от къщи. Бяхме с 20 момчета, от които 4 души селяни от селата с пушки. Мислехме да действуваме и с бомби. Ние не можахме да държим в града по-дълго момчетата, изпратихме ги в селата и останахме с Чернопеева и Кръстьо Асенов (27) да уредим в града управително тяло. Тогава изгладихме и някои недоразумения у гражданите. Накарахме да се назначат някои учители — Александър Китанов (от Лешко) и Сава Михайлов, против които te бяха обявили чорбаджиите. След като уредихме всичко за два — три дена, Сава Михайлов и Кръстьо се завърнаха в България, а ние с Чернопеева си отидохме при четите.

Завладени вече от мисълта да хванем някого, намис­лих да идем в Разлога, та дано накараме протестантите от организацията, без да се усетят защо, да предизвикат някак да дойде от Солун мисионерът доктор Хаус. Оти­дохме в Банско двамата, оставихме момчетата в гора­та, едно, че в селото имаше войска, а друго, че малко бяха още организационни членове в селото. От приказ­ките с протестантите разбрахме, че мъчно може да се докара Хаус в Банско, но узнахме, че тъкмо в туй вре­ме дошла една американка, по име мис Стоун. Аз изу­чих и разбрах, че е важна личност. Казах на Чернопее­ва и той се съгласи да я хванем. Открих на едного от протестантите от организацията, че ще искаме от тях помощ. Съгласиха се. Двамата от тях бяха от ръководителното тяло — Йонка Хадживъканов, Йонка Колчагов, Мингьо Лазаров и Симеон Молеров (28). Те ни обадиха кога ще потеглят.

Между туй 11 души от момчетата ни се върнаха в България, та останахме всичко петима. Заминахме за Градево, взехме още четирима души от това село (Нано, Тодор, Христо и Коле), от Покровник — един момък, Лазо, и от Бистрица — Чиме. Ние бяхме: аз, Чернопеев, другарят му Димитър Кьосето (макед.), Стоян Просяков от Влахи и Димитър Инев  (от Княжеството). Сто­яхме два дни и вечерта на пътя на месечина срещаме Кръстьо Асенов, че иде с момчета. Бяхме писали за мом­чета: Юруков (от Карлово) и Шуманов (от Тетовско) за моята чета, а за Чернопеева — Александър Дърво­делски от Враца, Станиш от Кукушко и Александър Илиев. Последните бяха тръгнали да влязат в четите на организацията в Петричко. Взехме ги при нас и за­ранта ги наредихме по пусиите, без да им кажем наме­рението си. На своите бяхме казали; казахме тогава и на Кръстьо Асенов плана си. Стояхме цял ден и над­вечер около 5 часа доближиха. Бяхме облечени в тур­ски дрехи — аскерски и други. Уловихме ги. Припадна на една бабичка, която се намираше с тях и която ис­кахме да вземем за другарка на мис Стоун. Мина един турчин, за когото после узнахме, че е бил контрабандист, и му рекох да спре. Той слезе от коня и почна да бяга към отсрещната пусия. Дигнаха се оттам момчетата и той с револвер гръмна, рани малко в темето едно момче, но биде хванат и веднага убит. Тръгнахме със заловените.

Това бе на 21 август на 11 часа по турски вечерта при „Подпряната скала“ на пътя между Банско и Джумая. По пътя ние говорим турски, но не знаем турски, та още през нощта решихме да говорим български. На другия ден заловените ни попитаха какви сме; ние казахме, че между нас има и турци, и всякакви. Изплашиха се и почнаха да плачат и плачеха всеки ден почти първите 5—6 дена.  Най-сетне реших да им открия всичко, но при все туй не се успокоиха. Върнахме една част от момчетата и останахме трима с Дърводелски и Кьосето. Счупих си ногата на втората вечер след зала­вянето — разместих си ситните кокалчета. Дойдохме в Джумайско, минахме границата в с. Църнище и зами­нах в Дупница да ми прегледа доктор крака. Като се уверих, че не може да се изцери, върнах се, та три ме­сеца не можах да стъпя.

Оттам отидохме в с. Селище и там им открихме на жените, че непременно искаме 25 000 лири откуп. Те почнаха да плачат. Написаха писма до един техен добър приятел Костадин Петканчин, които занесоха хо­ра от организацията по канал. Писмата не смеели да му ги предадат в ръце, ами ги оставили на прага му. Той като намерил писмата, уплашил се, та ги дал на властта. Като не можаха да се заведат преговори в Турско, писахме едно писмо за Самоков до Хаскел, но и това не бяха го предали, та два месеца бяхме в не­известност. След това Асенов отиде в Самоков, преда­де писмото на Хаскел и той веднага замина за Цари­град. Завърна се Асенов и ни каза, че е предал пис­мото. Тогава Асенов и Чернопеев дойдоха в София при Дикенсън, американски представител в Цариград, кой­то беше дошел тук за преговори. Асенов се срещна с него, а Чернопеев вън е пазил. Дикенсън дал надежда за парите, но че ще трябва още да чакаме. Това беше през ноември (29).

Ние в туй време се местехме от Селище в Покровник и назад. Случи се в Селище една вечер, в къщата на Тоше Мирчев, че в съседната до нас стая спяха трима заптиета. Домакинът им даде повечко ракия, изопиха се и заспаха. След това минахме в Сушишката планина (два часа до селото Сушица); там си направихме две коли­би и тук поседяхме четири дена. Взехме още четири момчета от Петричката чета, на която четникът Алек­сандър Илиев бе убит от Дончо. Чернопеев и Асенов се отделиха с шест момчета, за да преследват Дончо (30), а аз останах с четирима от старите момчета (Дим. Кьосето, Андон Кьосето, Каравасил и Стефан Мандалов от Гевгелийско, сега убит в четата на Чернопеев, на 6 септември).

Тогава аз заведох жените в Сушища, гдето преспах­ме, и сетне отидохме в село Тросково. Там през деня бяхме предадени. Дончо дойде със 78 Души. Имах ся­каш предчувствие, че Дончо ще дойде. Сънувах един сън и бях уверен, че ще стане нещо. На вечерта селяни си приказваха, че аскер имало къде местността Кръста, та отишли да видят накъде ще отидат. Аз веднага се сетих, че това е Дончо. Дойде куриерът ни от Покровник и след това дойде един селянин, та го извика; той не се върна и след половин час проводих да го викат. Той се върна, призна ми се, че Дончовите хора били близо — в къщата на Спасе. Заповядах на момчетата да пазят. Отидох с едно момче близо до тая къща; в тъмното изпоизскачаха Дончови хора, та едвам се изба­вих. Цяла нощ трая престрелка и на другия ден до плад­не един е бяла кърпа приближи — убихме го. Най-сетне се оттеглихме. След пладне тръгнах с жените към Лешко. Накрая на Тросково се срещнахме с Чернопеев и Кръстьо, които бяха събрали на помощ до 40 души милиция. Разбра се вече тогава за пленените. Разпус­нахме милиционерите и останахме само ние, 13 души, и отидохме в Лешко една вечер, а на другата в Дряново.

Тогава проводих Чернопеева и Асенова в Бълга­рия да водят преговори пак с Дикенсъна, като им казах да свършат въпроса, както знаят, защото вече ни бе до­тегнало. Пак се завърнах с жените в с. Покровник (в къщата на Стоилко), после оттам минах за Сърбиново (на 21. XII вечерта). Пътувахме 12 часа път и стиг­нахме в къщата на един по име Никола — в зимника и накрай селото, в лозята. То бе къщичка, гдето точат ви­но. На Цилка казах, че ще пътуваме, и я питах може ли, дали приближава времето да добива. Бяхме пригот­вили всичко преди два месеца — ние взимахме плат, а те жените, му приготовляваха дрешки и пелени, плетя­ха му и пр. Цилка ми обади след един час, че ще роди и заръчваше „всичко“ на мис Стоун в случай че не ос­тане жива. Тя вярваше, че след тия сътресения надали ще може да добие нормално. Повиках две жени от се­лото, та лесно доби — момиче, здраво, пълно. Взехме детето, другарите й честитиха и почерпих другарите.

На третия ден ще пътуваме пак. Цилка не може да язди, а трябваше да вървим, понеже беше дошел аскер в селото. В един дълъг сандък спружена, тя си леже­ше — натоварихме го на коня, а от другата страна денк и така, с подпиране отстрани, изминахме 6—7 часа път и стигнахме в с. Влахи, гдето се установихме в една къ­ща. Детето по пътя го носехме на ръце — то си плаче­ше, а мис Стоун яздеше на друг кон. Във Влахи прес­тояхме девет дена.

На деветия ден дойде Асенов от България, донесе писмо от руския посланик Бахметиева за мис Стоун, с която се познавал, и подарък — сладки, дадени чрез Дикенсъна. Бяха му съобщили, че парите са готови. Взех аз Асенова и Спиро, 10 души оставих при жените, а Чернопеев с 25 души беше в Дойранско. Отидохме в Банско, а след два дена дойдоха Хаус, Гарджуло, драгоманинът в посолството и Пийт, касиерът на мисията. Турците с 250 души аскер вардеха парите и обгради­ха селото. И ние бяхме в селото. Викахме Костадина Петканчин да каже на комисията:  „Днес дойде един човек, та ни каза, че ще дойдат довечера трима човеци да се видят с комисията. Вие какво ще ми кажете?“ Станахме с него вечерта, отидохме при комисията, да­дохме им пълномощното от мис Стоун. Захванахме пре­говорите как да вземем парите и как да предадем же­ните. Обяснихме на Хаус и пр. каква е работата, че ние сме хора на една организация, че не искаме да уни­щожаваме никого и пр. Задължихме ги да махнат потерята. Пращам писмо до мис Стоун, че не се стараят и пр. Тя им писа остро писмо. Уговорихме да дойдат да донесат парите на едно място, Арамибунар. Турците пазеха парите. Комисията по наш съвет изтегли от сандъчетата парите, а вместо тях турнаха куршум. Преда­доха ни парите, а турците си натовариха куршума и с войската се оттеглиха, а ние с парите, десетина души, минахме на Якоруда и оттам в Бельовския балкан. На момчетата дадох по две лири.

Пратих Асенова да ни купи дрехи. Първо в Пловдив наместихме 2000 лири у едно момче, Михал Бояджиев, сега учител в гимназията, македонец, много добър. Сет­не в София оставихме у Хаджидимова 4000 лири; у се­страта на Асенов, докторка по медицината, Събка Асе­нова, оставихме 4000 и други 4000 лири оставихме у Узунов, телеграфист в София. Между Гьорче Петров и Делииванов (те бяха представители на организацията) (31) имаше недоразумение за парите, та затова ги оставих­ме у частни ръце, докато дойде Делчев, та да стане дру­гарски, да се предадат. И сетне се предадоха на Дел­чева и на другарите и те ги употребиха. Парите взех­ме на 18 януари (32) и писахме на Чернопеева да пусне же­ните. Той ги изпроводил от Влахи в Ощава, оттам в Сенокос — Сърбиново — Ораново и през Струма нататък. Чернопеев е изпроводил жените до Малешевско, а ги е предал нататък по канал. Все същи момчета ги съпровождали — Стефан Мандана, Андан Кьосето, Андрея, Деньо.

Аз заедно с Кръстьо Асенов с две чети по 12 души тръгнахме през Кюстендил, преди да дойде Делчев й случайно го срещнахме на самата граница (33). Върнахме се пак всички заедно с Делчева през Кюстендил в Со­фия и тогава предадохме парите. След това определих­ме да отидем в две посоки — Христо и Кръстьо Асенов да вземат дясната страна на Струма, а пък аз отсам — от лявата. Борбата с върховистите сериозно се почва­ше. Аз заминах къде 6 април 1902 г…

Христо Чернопеев (34)

 

… Целта на Делчева като ме изпроводи в Джумайско беше да подготвя отпор против сарафовистите, да под­готвя населението да не доверява на други хора, освен на вътрешните и на Делчева. В с. Лешко тогава беше учител Кръстьо Асенов (той недавно биде убит в Ениджевардарско). Като се срещнах със Савата и с Асено­ва, изтъкнах им нуждата от пари, че трябва да се помъ­чим да се намерят пари. Савата смиели, че би било доб­ре да се залови един бей, именно „пашата“ от Джумая, който бил богат. И Сандански в това време беше дошел с чета пак от София, определен за Мелнишко. Като не се удаде планът с бея, решихме по друг начин да се търси чаре.

Заминахме за Разлога и там смятахме да уловим някого, напр. някого си Хауса, инспектор на протес­тантите. В Банско бях аз със Сандански, а четата беше вън. Случайно пристигна мис Стоун. Решихме да я за­ловим. На три часа от Банско, в местността Предел бяхме с цялата чета, някои от която бяха облечени с аскерски дрехи. Сандански Еи е разправил как стана залавянето на мис Стоун и другарката й госпожа Цилка, българка. Понеже Дончо сетне със свои хора напад­на четата ми от 5 души в с. Тросково, гдето бяха и за­ловените жени, момчетата се окопаха и водиха прест­релка. Жените бяха в една маза. Аз пристигнах с 50 души селяни от организираните от с. Лешко и Дончо, като разбра, че наближаваме, отстъпи. В тая престрел­ка едно селянче от с. Тросково, което Дончо бе изпра­тил да ни предложи да се предадем, момчетата ни го убиват, когато наближило, без да знаят кой е. С жените се крихме все по селата — Покровник, Лешко, Селище, Тросково, Сушица. След като Дончо премина в Мелнишко, отидохме и в с. Кресна и с. Влахи. Когато се взе откупът, бяхме във Влахи. Детето на Цилка се доби в Кресна (35).

Дончо отначало се казвал четник (сир. началник на чета) от Петричко и че иде да отвори канал за Мелнишко, за да пренася оръжие. Една чета под водителството на Мих. Лазаров (родом от България, унтер-офицер) от 13 души, която е била съставена от селяни на орга­низацията, е била върната назад през границата, а оръ­жието им взел Дончо, както и оръжието, което те но­сили за Петричко. Дончо предлагал и те да се присъе­динят към него, понеже те идели без „пълномощно“ от Централния комитет.

През февруари 1902 г. откупът се взе (36). Аз заминах в Струмишко да пусна жените, а другите донесоха от­купа. Сумата сетне се разпредели по районите.

 

Сава Михайлов (37)

 

Мислехме още по-преди — на Петровден, как да наме­рим пари. Имахме план за един бег в Джумая, Сюлиман бег, но тогава и сетне през юли месец не сполучих­ме да го уловим. Когато на 17 [август] минах аз, Чернопеев вече се намираше къде Банско, вече планът за улавянето на мис Стоун е бил приготвен и само още чрез мене се допитаха до Делчева и Гьорчо какво ше кажат, да се залови ли мис Стоун. Делчев и Гьорчо не вярваха, че ще се вземат големи суми за мис Стоун и затуй Гьорчо не беше съгласен да се залавя. Аз заминах на 17 [август] с Кръстьо Асенов и с няколко момчета, отидохме в Банско и им съобщихме, че Делчев се коле­бае. При все това на своя отговорност се извърши за­лавянето. Кръстьо Асенов (род. от Сливен, братов син на Хаджи Димитра) отиде с четата и с мис Стоун, аз се вър­нах в Джумая. Дотогава Дончо го смятахме като разбой­ник. Ние бяхме събрали доста пари вътре за пушки, та трябваше да доставим оръжието. А пък като се ангажи­рахме с мис Стоун, трябваше да употребим тия пари, за да  изкараме докрай аферата  „Мис Стоун“.  Имаше големи разноски. Цялата чета трябваше да се издържа иа свои разноски — бяха 10—12 души. Селяните не знае­ха, с изключение на два-трима, кои са ги заловили и пр. Поради туй, че закъсня доставката на обещаното оръ­жие, бяха се явили недоволство и недоверие и Дончо употреби случая да интригува заедно с агенти на Цончовия комитет в пограничните места. Сееха се интриги против  Вътрешната организация. Аз бях още в Джу­мая …

На Коледа бидох и аз предаден. Бяха подхвърлили едно писмо на 24. XII къде къшлата и един турски офицерин го намира и го дава на едно българче, симитчия, да  го прочете. То съдържало: „Ако искате да знаете где са жените и ако искате да знаете кой е тук комитетски човек, хванете главния учител Сава Михайлов и още Петър Китанов (търговец), Никола Чевеята (механджия) и Лазо Покровнички (земеделец)“. Тези два­мата бяха работници — Лазо и Никола бяха взели уча­стие при залавянето на жените. Случи се, че симитчийчето било наш човек, та рекло, че не може да чете пис­мото и скоро обажда на Чевеята за това.

Аз щом се научих за туй, забягнах в четата на Чернопеев и Сандански. Час и половина от Джумаята дър­жахме жените в Селище и Покровник. Това беше на Коледа, а на 18 януари получихме парите и пуснахме жените. Когато забягнах в четата, те бяха с Чернопеева, а аз със Сандански, Кръстьо и неколцина момчета се грижехме да вземем парите. Парите ги донесохме тук със Сандански и Кръстьо. Делчев не беше дошел, та му писахме да дойде. Бяхме взели решение да не държим парите у себе си, а да се събере едно събрание от вътрешни дейци и да се реши кому да се поверят па­рите. Най-голямо доверие имахме у Делчева. Сумата беше 14 500 турски лири, тежаха до 80 оки.

Минахме в България от Разлога през Доспат, през Аврамов проход на Бельово. Вървяхме с момчета до 15 души, с пушки; куриери от организацията ни служеха, намирахме въоръжени и в България. Оставихме ги в Бельовската гора със Сандански, а аз и Кръстьо Денски тръгнахме за Пловдив, купихме дрехи и чанти за всички и се върнахме в Бельово, преоблякохме се. Като се връщахме за Бельово, куриерите бяха ги вече върна­ли да си идат за Разлога, полицията ги беше заловила, но нищо не изказаха. Стигнахме като търговци в Со­фия и чакахме Делчева. Делчев беше получил във Воденско известие, че са получени парите и беше се упъ­тил, та чак след един месец дойде. Става събрание. Оп­редели се една комисия, която ги харчеше. Изпратиха се пари и в Разлога, в Джумайско, в Солун и в Битоля. Тук трябваше да се въоръжават момчета и да се изпра­щат вътре в пограничните райони главно и да се борят против върховистите. Благодарение на тези пари ние можахме да противодействуваме и да се закрепим, за­щото тогава бяхме останали съвсем без пари.

ДОКУМЕНТИ (38)

№ 1

Телеграма от българския търговски агент в Солун до Министерството на външните работи и на изпове­данията (МВРИ) в София

№ 597, 23 август 1901 г.

Вчера (39) една чета разбойници близо до българска­та граница между Мехомия и Горна Джумая е от­влякла американската мисионерка мис Тон и българ­ката Мария Силва (40). Дайте нужните заповеди за залавяние разбойниците в случая, че заминат в България.

Агент Шопов

ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 1647, л. 1. Телеграмата е на латиница.

 

№ 2

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи и на изповеданията в София д-р Ст. Данев

№ 598, Бързо. Поверително 23 август 1901 г.

В допълнение на телеграмата ми от днешна дата под № 597 имам чест да Ви явя, че една разбойническа чета е пленила и отвлякла в гората американска­та мисионерка мис Тон и българската протестантка Г-жа Мария Силка. Отвличането е извършено вчера по пътя между селото Банско (Разложка кааза) и Гор­на Джумая, в местността „Скалите“. Мис Тон и г-жа Мария Силка пътували с още 5—6 българки проте­стантски учителки; тия последните били оставени сво­бодни.(41) Твърди се с голяма увереност, че разбойниците са българи, които предварително са скроили плана за грабванието на двете жени.

По този случай считам за длъжност да Ви явя, rocподине Министре, че мис Тон всякога се е отнасяла много симпатично към нашето дело в Македония и е с големи заслуги към българите, между които работи от 25 години насам. В пред вид на това осмелявам се да Ви помоля да дадете нужните заповеди на погра­ничните власти за улавянето на разбойниците в слу­чай че те се опитат да преминат в Княжеството.

А. Шопов

А. е. 1647, л. 3. Ръкопис

№ 3

Писмо от американския консулски агент в Солун до генералния консул на САЩ в Цариград Чарлз М. Дикинсън

№ 556, 5 септември (23 август) 1901  г.
Миналата нощ в 1 ч. д-р Хаус, американският мисио­нер при българите, живеещ тук, дойде при мене с те­леграма от мистър Седлоев, негов колега от Разлог (Солунски вилает), в която се съобщаваше, че мис Елена Стоун, също мисионерка с главно седалище в Coлун, но пребиваваща през последните две седмици в Разлог, е била пленена от разбойници предния ден по време на пътуването й за Джумая Баля. По това вре­ме тя пътувала с 3 или 4 жени приятелки, български учителки. Изглежда, че някои от тези жени не били обезпокоени, а пуснати да се върнат в Разлог, където те разказали за извършеното насилие. Една от приятелките на мис Стоун, мисис Цилка, била  пленена също. Мястото, където станало насилието, се нарича Големите скали и разбойниците, заедно със своите пленнички тръгнали нагоре към близките планини.

Като чух тези новини, аз веднага Ви телеграфирах миналата нощ следното:

„Дикинсън, генерален консул на САЩ,  Цариград. Току-що бях информиран, че мис Елена Стоун, амери­канска мисионерка тук, по време на пътуването й от Разлог към Джумая Баля на 3 септември е била пленена от разбойници заедно с една жена — нейна приятелка. Подробности няма. Рано сутринта ще се срещ­на с валията.“

Тази сутрин бях приет от валията в неговата къща н го уведомих за случилото се, като специално прив­лякох вниманието му върху необходимостта да не из­праща сега войски след разбойниците. Обикновено ста­на така, че при всички случаи, когато биват изпраща­ни потери след разбойници, преди пленниците да бъ­дат освободени, последните ги убиват. Целта на раз­бойниците несъмнено е да получат откуп и ако започ­нем веднага да ги преследваме с войска, преди да сме освободили пленничките, животът на последните без съмнение ще бъде заплашен. По-нататък обърнах вни­мание на валията, че бедствието би било много по-го­лямо, ако се случи загуба на живот и че правителст­вото трябва да направи всичко възможно да не навле­че по-нататъшни неприятности. Валията обеща да нап­рави всичко, за което го помолих, и телефонира в мое присъствие на мютесарифа на Серес, като му предло­жи да изпрати войскови части около мястото на наси­лието. Той му каза войските да не досаждат на раз­бойниците, но да наблюдават тяхното движение и да се намесят само в случай че трябва да помогнат на пленничките при опасност за живота им. При подоб­ни случаи, когато чужди поданици са били пленявани от разбойници, а тези случаи са били много чести в пашата страна, турското правителство винаги е пла­щало откупа, но вследствие крайната бедност на сък­ровищницата, чуждите правителства обикновено са авансирали с парична сума, за да се избегне забавя­нето. Аз решително препоръчвам този начин и ще Ви телефонирам, щом като разбера, че сте постигнали съг­ласие с правителството във Вашингтон и разполагате с необходимата сума. Предполагам, че Вие също ще настоявате пред Портата за нецелесъобразността от изпращането в момента на военни части след разбой­ниците.

Аз съм склонен да мисля, че разбойниците са взе­ли мисис Цилка, за да предадат чрез нея своите иска­ния и че тази жена ще бъде освободена скоро във иръзка с горепосочената цел.

Когато получа нови сведения, ще Ви телефонирам веднага.

Разбрах, че д-р Хаус е телеграфирал на секретаря на Евангелисткото дружество в Бостън, към което той и мис Стоун принадлежат.

П. X. Лазаро (42)

А. е. 1647, л. 16—17. Препис на машина на ан­глийски език.

 

№ 4

Писмо от МВРИ до Министерството на вътрешните работи в София

№ 5680. Тв. бързо 24 август 1901 г.
Княж[еският] търговски агент в Солун с телегра­мата си от снощи съобщава в M[инистерст]вото иа в[ъншните] р[аботи] и на из[поведанията], че близо до българската граница, между Мехомия и Горна Джумая, една чета разбойници е била отвлякла завчера американската мисионерка мис Тон и българката Ма­рия Силва.

Министерството на вътр[ешните] работи се умоля­ва прочее да даде телеграфически нужните заповеди на княжеските административни погранични власти за преследването и залавянието на разбойниците, в слу­чай че преминат в България. (43)

А. е. 1647, л. 2. Чернова.

 

№ 5

Писмо от американския мисионер в Самоков Беърд със сведения за пленяването на мис Стоун и Катерина Цилка

7 септември (25 август) 1901 г.
Ние бяхме много огорчени, когато вчера по обяд научихме от телеграмата на д-р Хаус (от Солун), че на 3 септември към 4 ч. след обяд мис Стоун и мисис Цилка, съпруга на албанския мисионер, са били хванати в плен от чета разбойници по време на тяхно­то пътуване с група приятели от Банско за Джумая. Аз посетих представителите на правителството тук и ги информирах да бъдат нащрек за тези разбойници, които са дали да се разбере, че възнамеряват да отведат своята пленница в България.

На 7 септември, точно след залез слънце пристиг­наха двама от нашите ученици от Банско.(44) Те са били ааедно с мис Стоун, когато разбойниците пленили групата. От техните обяснения, дадени в отговор на нъпросите им, разбрах следното:

Цялата група около 15.18 ч. внезапно спряла в ед­на тясна долина и всички бързо се приготвили да пре­минат реката и да изкачат гористия планински склон с възможно най-бърз темп за един час.

Всичките разбойници не се виждали, но двадесет били преброени веднага и се създало впечатление, че са били около 40 души. Те говорели от време на вре­ме на добър български език и се зарадвали, като на­мерили сред провизиите, носени от групата, няколко кутии бекон и шунка.

Те познавали мис Стоун, показвайки, че са върве­ли главно след нея. Те взели нея и мисис Цилка по-нататък със себе си и нищо повече не се видяло. На останалите били взети парите и часовниците и били заставени да стоят цялата нощ под строга стража. След изгрев слънце останалите от групата били осво­бодени и разбойниците, които ги пазели, тръгнали на­горе по планината.

Двамата наши ученици минали през Джумая и през границата (за България). Останалите от освобо­дените се завърнали в Банско.

Изглежда, че това задържане на цялата група е попречило на турското правителство да получи някои сведения за местопребиваването на разбойниците при­близително до обяд на 4-ти и дало възможност на по­хитителите да отвлекат бързо своите пленнички на място, отдалечено от мястото на тяхното пленяване. Точно преди тръгването на групата бил заловен един гурчин и убит.

Аз не зная нищо относно направлението, което са поели разбойниците. Мисля, че най-вероятно е да ги отведат към България (първо). Много вероятно е главното ръководство на голяма част от разбойници­те да се намира в България (2-ро). Когато турските военни части започнат много активно да преследват разбойниците, последните естествено ще предпочетат да отидат в България (3-то). Ако успеят бързо да минат през границата в България, те могат спокойно да скрият жертвите си и да си живеят спокойно, дока го получат своя откуп.

Как тези жени ще страдат, можем да си предста­вим. Господ да ги пази.

Днес дойде един български офицер, изпратен от правителството, да узнае някои неща за похитители­те. Той каза, че имал специална инструкция и че те ще охраняват много внимателно своята  граница.

Дж. У. Беърд

А. е.  1647, л.  19—20. Машинопис на английски език.

 

№ 6

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев

№ 600, 26 август 1901  г.
По пленението на г-ца Тон, американска поданица, от разбойниците в Разложката кааза имам чест, в допълнение на писмото си от 23 август под № 598, да Ви явя следующето.

Според сведенията на вилаетското управление, разбойниците са били тридесет души, неправилно говорещи турския език. Никакъв откуп още не са поискали..От Солун валията изпрати началника на полицията и едного от адютантите си, за да се запознаят отблизо с работата и да ръководят преследването. Д-р Хаус, началник на мисионерите в Солун, и американският вицеконсул г. Хаджи Лазаро се молили валията да даде нужната заповед комуто трябва, щото да се не нападат разбойниците и да се не стреля върху тях, да не би да пострадат пленените. Валията е обещал, че ще даде подобна заповед.

Други известия по това дело до настоящето време няма.

А. Шопов

А. е. 1647, л. 4. Ръкопис.

 

№ 7

Рапорт от българския дипломатически агент в Цари­град до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев

1407. Поверително 28 август 1901   г.

Днес идва при мене американският министър г-н Лейщман да ме моли да ходатайствувам пред княже­ското правителство, за да се вземат надлежните мер­ки за залавянето на четата, която преди няколко дена е завлякла в гората при Горна Джумая американска­та мисионерка мис Тон и българката протестантка Ма­рия Силка (Рапорт № 598 от 23 август 1901 г. на княжеский търговски агент в Солун), в случай че казаната чета мине границата.

Ако и да не ми се вярва, че четата ще се реши да премине в България, гдето тя може много по-лесно да бъде заловена, аз подкрепям ходатайството на г-на Лайшмана и моля от своя страна да благоволите да направите всичко възможно в даден[ия] случай за за­лавянето на разбойниците и освобождението на же­ните.(45)

Ив. Ст. Гешов

А. е. 1647, л. 5. Ръкопис.

 

№ 8

Рапорт от българския търговски агент в Солун до българския дипломатически агент в Цариград Ив. Ст. Гешов

№ 619, 1  септември 1901  г.
По въпроса за грабнатата от разбойниците амери­канска поданица мис Тон имам чест да Ви съобщя, че вилаетските власти са получили известия, какво че­тата с пленените била заобиколена от две хиляди ду­ши войници в разклоненията на Пирин към българ­ската граница. Войската имала заповед да не напада и да не стреля. Командующият на войската изпратил известия на разбойниците, че е готов да влезе в пре­говори за освобождението на пленените, но не бил получил никакъв отговор. Тукашното американско вицеконсулство е получило от Цариград уведомление, че турското правителство е готово да плати сумата, коя­то би се поискала за откупувание пленените.

Мнението в тукашните консулски кръгове е, че отвличанието на мис Тон има характер политически, свързан с намерение да се вземат пари. Главната цел била именно да се покаже на европейците, че в Ма­кедония няма мир и тишина, няма безопасност.

Българи, пристигнали от Разложко, предполагат, че четата е чисто българска. В това не се съмняват и ту­кашните консулски кръгове, като се основават на об­стоятелството, че в ония места българският елемент преобладава, а при това и че не е в естеството и традициите на турските и албанските разбойници да по­сягат по такъв начин на жени.

А. Шопов

А. е. 1645, л. 5- Ръкопис.

 

№ 9

Вербална нота от отоманското комисарство до МВРИ в София.

№ 348, 16 (3) септември 1901 г.

От достоверни сведения, доставени на императорско­то комисарство, излиза, че четата, която отвлече на те­риторията на Серес, Солунска област, мис Стоун и нейната другарка, е съставена от българи, членове на македонския комитет.

Четата, която се е отправила към Източна Румелия, трудно би преминала демаркационната линия, но за да се предотврати възможността тя да направи това, измамвайки бдителността на отоманските власти, императорското комисарство би било много задължено на княжеското министерство, ако то даде необходимите заповеди, за да се упражни една по-засилена бдителност от княжеските погранични власти.

Княжеското правителство, което без съмнение не ще се поколебае да покаже доброто си разположение в един толкова важен случай, освен това би благоволило да нареди да се извърши щателна анкета, за да установи какво е в случая участието на македонския комитет.

А. е.  1647, л. 7. Ръкопис на френски език.

 

№ 10

Шифрована телеграма от българския дипломатически агент в Цариград до МВРИ в София

№ 1420, 5 септември 1901  г.

Получени тук от Английското дипломатическо агентство в София сведения предполагат основателно някак си, че разбойниците в Разложко, които откара­ха американката мис Стон, са българи революционе­ри, агенти или оръдия на македонските комитети и че Борис Сарафов имал пръст в работата.(46) От друга страна, турското правителство уверявало, че разбойни­ците били българи и съставлявали въоръжена чета, дошла от Княжеството в Разложко. Има ли нещо вяр­но в тия слухове и предположения? Моля телеграфи­райте ми за мое ръководство.

Гешов

А. е. 1647, л. 12. Дешифровка, ръкопис.

 

№ 11

Шифрована телеграма от МВРИ до българския дипло­матически агент в Цариград Ив. Ст. Гешов

№ 325, 5 септември 1901  г.

На № 1420.

Тия сведения и ний знаем от управляющий англий­ското дипл[оматическо] агентство тук, та наредихме да се проверят. Случката е станала вън от наша тери­тория и не можем да правим даже предположения. Борис Сарафов е в лоши отношения с Македонский комитет: невъзможно е двама неприятели да имат об­що оръдие.

Сарафов (47)

А. е. 1647, л. 13. Чернова.

№ 12

Писмо от МВРИ до Министерството на вътрешните ра­боти в София

№ 322. Поверително. 5 септември 1901  г.

Към № 5680.

Г. Мак-Грегор, управляющий английското дипл­оматическо а[гент]ство, съобщава следующите све­дения по отвличанието от една разбойническа чета на мис Тон и Мария Силва:

Между хванатите от чета[та] лица имало две бъл­гарчета, които по-после били пуснати на свобода и които след завръщането си в България разказали следующето на един американски мисионер в Самоков.

Четата се състояла изключително от българи, при всичко, че някои от тях били облечени в турски дрехи. Четата убила един турчин, когото срещнала по пътя.

В присъствието на пленниците разбойниците го­ворили турски, но недобре; а когато били сами, гово­рили български.

2. Двете българчета подслушали, когато разбойни­ците говорили помежду си. В този разговор разбойни­ците казвали, че били в сношение с Македонския ко­митет, който бил заповядал да вземат в плен всеки чужд поданик, когото четата срещне в Македония. Раз­бойниците били длъжни да се преструват на турци, за да се вярва, че турците вършат тези престъпления и по този начин да [се] подигне общественото мнение в Европа против турската администрация.

Г. Мак-Грегор се бил научил, че действително бившият председател на Македонския комитет Б. Сарафов бил в сношение с въпросната разбойническа чета. При това той  узнал, че Сарафов наскоро щял да за­мине за странство.

Английският представител, който е натоварен и със защитата на американските поданици в Княжеството, е съобщил на американското правителство всичките, тези сведения. Той счита, че пред вид на тия сведения княжеското правителство ще побърза да направи едно щателно разследвание и в случай че те се потвърдят, ще възпрепятствува на Сарафова да замине за стран­ство и ще вземе нужните мерки против него.

Като Ви съобщавам това, което г. Мак-Грегор заяви в повереното ми м[инистер]ство, моля Ви да раз­поредите по възможност по-скоро, за да се проверят горните сведения и вземете съответствующите мер­ки.(48)

М. Сарафов

А. е. 1647, л. 9—10. Чернова.

 

№ 13

Рапорт от българския дипломатически агент в Солун до управляващия МВРИ M. K. Сарафов

№ 628, 5 септември 1901  г.

По сведенията на Солунското вилаетско управле­ние, преди три деня е станало стълкновение в Мелнишко между редовната войска и една българска чета, между което били паднали убити троица четници и един, тежко ранен, бил уловен от войниците, в ръцете на които умрял. Мнението на властите е, че това била част от четата, която е отвлякла мис Стон.

Предположението на някои българи от Разложко е, че четата, която е пленила американската мисионерка и протестантската българска учителка, се намерва в Турско, но пленените вероятно са закарани през границата и са скрити в някое българско близо до границата село.

А. Шопов

Л. е. 1645, л. 9. Ръкопис.

 

№ 14

Вербална нота от отоманското комисарство до МВРИ в София

№ 349, 18 (5) септември 1901 г.

В допълнение на своята нота от вчера под № 348, императорското комисарство има честта да съобщи на княжеското министерство, че сведенията на императорското правителство относно отвличането на мис Стоун дават основание да се вярва, че авторите на то­ва отвличане веднага след залавянето на тази жена и на нейната другарка са се отправили в посока към Рилския манастир.

Твърде активните издирвания на императорските власти сигурно не биха били напразни, ако четата не беше успяла заедно с пленничките да премине демаркационната линия; при тези условия сведението, спо­ред което четата се е скрила в Рила, изглежда, до доказването на противното, трябва да се вземе сериоз­но под внимание.

Впрочем императорското комисарство би било твърде задължено на княжеското министерство, ако то насочи по този път издирванията,  които би благоволило да нареди, и ако му съобщи разкритията или указанията, които би получило по този начин.

Резолюция: Невероятно! Залавянето отдавна стана, а нашите погранични власти не са съгледали нищо подозрително. В direction du Monastère Rilo ходят постоянно пътници и пазачи, та чета не би останала несъгледана.

При всичко това Министерството на вътрешните работи обърна вниманието на полицейските власти в Дупнишко, Самоковско, Бельовско и повтори строгите си заповеди.

Сарафов

5. IX. 01.

А.  е.   1647, л.   14.  Ръкопис на  френски  език.

Резолюцията — на български език.

№ 15

Вербална нота от MBРИ до отоманското комисарство в София

№ 329, 10 (23) септември 1901 г.

Със своята нота от 18 т. м. под № 349 отоманското комисарство уведоми Министерството на външните работи, че според сведенията на императорското правителство разбойническата чета, която отвлече мис Стоун, веднага след пленяването се отправила в посока към Рилския манастир и че до доказването на противното отоманските власти ще смятат, че тази чета засега се укрива в Рила.

В отговор на това съобщение княжеското отделе­ние смята, че трябва да обърне вниманието на импе­раторското комисарство, че отвличането на мис Стоун стана преди доста време и че след като този факт ни бе съобщен, българските власти съобразно с дадени­те им заповеди упражняват най-строга бдителност вър­ху цялата погранична линия и особено в планините между Белово и Дупница. При тези условия разбойни­ческата чета не би могла да мине незабелязана в по­сока на Рилския манастир, където има много пътници н погранични стражи.

Както и да е, княжеското Министерство на вътреш­ните работи не пропусна да поднови необходимите за­поведи и отоманското императорско правителство мо­же да бъде убедено, че ако жандармите или войници­те от българските погранични постове срещнат четата на демаркационната линия, тя не ще им избяга.

А. е.  1647, л. 21—22. Чернова на френски език.

 

№ 16

Извлечение от записа на разговора, проведен по те­леграфа, между околийския началник в Самоков М. Сестримски и министъра на вътрешните работи в Со­фия

12 септември 1901 г.

Тук окол[ийския] началник г. Сестримский

Господине Министре,

Тази сутрин като се срещнах с г. директора на ту­кашното американско училище г-н Томсона така и с мнсионерина Берд, с които съм уговорил по-рано да ми съобщават всичко немедлено, каквото се научат по разбойниците, пленивши Елена Стон, ми явиха, че нощес в 11 1/2 часа един непознат човек, добре облечен, с висок ръст, се явил на прозореца на спалнята стая откъм главната улица на града, в къщата на спалнята стая на дъщерята на мисионерина д-р г-н Хаскел, и като изчукал на прозореца и дъщерята  на Хаскел отворила прозореца да види кой е и той, непозна­тият, й подал две писма от Елена Стон, адресирани до татко й Хаскел, с тия писма Елена Стон обявява на г-н Хаскел, че разбоойниците искат за нейното и онова на другарката [й] освобождение двадесет [и] пет хиляди турски лири, така също моли нито турските, нито българските власти да не преследват разбойниците, по повод на това таз сутрин Хаскел замина за Цариград при общия им касиер на мисията им да говори с него по искания паричен откуп. Помолих г-на Томсона да ми каже кому е съобщил, че пленниците се намират в Дубница или в Рила, пазени от четирима разбойници, той ми яви, че това нещо му било явено от един техен ученик, именно Любомир Харизанов, родом от гр. Дубница, и то при най-голяма предпазливост и тайна, който преди три или четири години е ходил с някоя  чета  въстаници в Македония, а сега от 2 години насам е редовен ученик в американското училище. Той казвал, че бил чул, че едната от пленените била здрава, а другата болна, за да не побъркам на работата, и то след съвещание с г-н Томсън и Берд не намерих засега за необходимо да задържа този ученик да го изпитам по тази работа, а замолих г. г. Берд и Томсон да употребят всички средства с него, за да се открие всецяло, къде се намират разбойниците с пленените, та да може да взема мерки за залавянето им, г. г. Томсон и Берд твърдят пред мене, че това пленявание на Стон е дело на тайний Македонски комитет Това е всичко което .. .

Въпрос: Почеркът познат ли е, че е оня на мис Стон? Где и кога са писани писмата? Кому и где да се дадат парите? За кого е второто писмо? На кой език са писани писмата?

Писмата са били писани в Разлог, Македония, на шестий того в четвъртък, почерка казват, че бил неин, мене не дадоха писмата да чета, не ми казаха на кой език са писани, и 2-те са] адресирани за Хаскел, а за парите е казано в писмата да се занесат в Банско, Македония, и да се предадат на един протестантин в Банско и този последний да ги предаде на разбойниците, гдето му определят. С това свършвам всичко, за което имах да Ви доложа.

Питане: Лицето, що подало писмата, не изглежда ли като Асена х. Василев? (49)

Не ще е Асен, че той е бил много по-висок, освен това момичето не е могло да го види в тъмнината.

Питане: Няма ли забелязано някое съмнително ли­це в Самоков?

Вчера доходи едно лице откъде Дупница в амери­канското училище и е питало за ученика Харизанов и докато да му кажат где е ученикът, то изчезнало, Том­сон силно вярва, че това лице е, което е донесло и да­ло писмата. Моля, господине Министре, позво­лете ми да кажа още нещо, Асена Василев е постоян­но в тясно сношение с пограничния поручик Тодоров, та взех да се съмнявам да не би всички наши разпо­реждания по преследването на разбойниците да са известни на Асена Василиева, нека се знае и това, че пограничният офицер поручик Тодоров на постовете Ма­рица и Демиркапия преди години той е ходил с въстан[ическа] чета в Македония така че и миналата зи­ма той с Василиева заплашваше евреите да купят ак­ции,(50) за което своевременно донесох на г-на Управи­теля.

Питане: Наблюдавате ли Асена Василиев?

Най-силно наблюдавам и обърнал съм внимание­то си върху ученика, и заедно с Томсона, за да може да се открият много неща от него.

Питане: Знаете ли какво прави и где се намира околийският началник Христович?

Имах преди няколко дни телеграма, и ми явяваше, че по Ваша заповед какви разпореждания е взел и клкви именно аз съм направил.

Моля, какво да направя в краен случай с ученика Харизанов.

Питане: Ще го задържите и ако дознаете нещо по-положително, ще ми явите да пратя следовател.

Г-н Томсон ме моли да не го задържа[м], като обе­щава, че той ще може да изчерпи воичката истина по делото.

Заповед: Ако в кратко време г. Томсон не успее да и изпита ученика, ще [го] арестувате и ще ми обадите.

Добре, всичко ще изпълня.

Питане: Вие продължавате ли да дирите разбойни­ците в планината?

Стражарите ми са в планината и знам къде се на­мират, но колкото за Христович положително не зная, предполагам да се намира в Белово.

Моля, да обадя [ли] на Околийския началник в Дубница, Пазарджик и Пещера за писмата от Елена.

Отговор: Не.

И аз мисля, за да не явявам на окол[ийските] начал[ници] за писмата, а относително залавянието на разбойниците ще се трудя.

А. е. 1645, л. 25—28. Препис на ръка.

 

№ 17

Рапорт от българския дипломатически агент в Цари­град до ВМРИ в София

№ 1502, 15 септември 1901 г.

Имам чест да Ви съобщя за сведение, че в послед­но време тук циркулира слухът, какво четата, която е отвлякла известната мис Стон, е преминала заедно с пленените границата на Южна България, като се би­ла отправила за към с. Батак. Този слух; както можах да узная, е бил съобщен на тукашната американска легация от самото турско правителство, обаче спо­ред думите на 1-ий драгоман на речената легация г-н Гарджуло, с когото имах разговор по този въпрос, те не са наклонни да го вярват.

Ив. Ст. Гешов

А. е. 1645, л. 11. Чернова.

№ 18

Шифрована телеграма от българския дипломатически агент в Цариград до МВРИ в София

№ 1525, 18 септември 1901  г.
Американският генерален консул г-н Дикинсон заминава довечера за София. Предполагам, че пътуването му ще бъде тясно свързано с въпроса на американката мис Стон, която според сведенията и уверенията на американската легация била отведена вече от четата в България. Желателно е да се провери това обстоятелство и ако не излезе вярно, да ми телеграфи­рате, за да опровергая тоя слух низ дипломатическите кръгове в Цариград.(51)

Гешов

Отстрани написано.

Отговор: Веднага след получаването известие, че четата е на наша територия, прати се отряд войска да усили жандармерията и подигнатата селска стража в околните погранични окръзи. Сега преследването ста­на под командата на един майор. Досега няма никакви положителни сведения, че четата е действително па наша територия.

Сарафов

А. е. 1647, л. 37. Дешифровка, ръкопис.

№ 19

Вербална нота от отоманското комисарство до Министерството на външните работи в София

№ 364, 1 октомври (18 септември) 1901 г.
В отговор на вербалната нота на княжеското ми­нистерство от 23 миналия септември под № 329 импе­раторското комисарство благодари за уверенията, кои­то то благоволи да му даде относно взетите от княже­ските власти мерки за откриване и задържане на по­хитителите на мис Стоун.

Оттогава нови и сериозни указания дойдоха да се прибавят към вече съществуващите, които дават всички основания да се вярва, че злосторниците трябва да са преминали демаркационната линия, преди още им­ператорските власти да са били известени за отвлича­нето на мис Стоун и които не оставят съмнение, че този разбойнически акт е бил замислен и изпълнен от членове на македонския комитет, решени въпреки мер­ките на княжеското правителство да продължат пагубните подвизи, които неотдавна привлякоха всеоб­щото неодобрение срещу този комитет и неговите действия.

Императорското комисарство разчита на енергич­ните мерки на княжеското правителство, за да задържи колкото е възможно по-бързо авторите на това пленяване и да освободи мис Стоун и нейната дру­гарка.

То ще му бъде твърде задължено, ако го уведоми, щом като властите, натоварени с издирванията, които са им възложени, обявят за успеха на тези издирва­ния или поне за откриването на сериозна следа, която е в състояние да доведе до този резултат.

А. е. 1647, л. 36. Ръкопис на френски език.

№ 20

Препис от рапорта на руския вицеконсул в Пловдив Акимович до управляващия руското дипломатическо агентство в. София

№ 225, 20 септември 1901 г.
Вчера тукашният окръжен управител се върна от пътуване в Чепино, командирован там, за да вземе лично мерки за залавяне на разбойническата чета, коя­то плени мис Стон, в случай че четата се реши да пре­мине в България.

Както имах чест да Ви съобщя, за усилване на пограничната стража там са изпратени 2 роти пехота и половин ескадрон кавалерия.

Окръжният управител ми каза, че четата наистина се намира на самата граница, като понякога я преминава. Както му казали македонци, тя е остатък от неотдавна разбитата от турските войски в Пирин плани­на чета и се състои от 30 човека под началството на Димчо войвода.

По такъв начин уверенията на турските власти, че четата се състои от македонски българи, действително се оправдават.

А. е. 1647, л- 131. Ръкопис на руски език.

№ 21

Шифрована телеграма от българския дипломатически агент в Петербург до министъра на външните работи в София.

№ 794, 23 септември 1901  г.

Ламздорф (52) с нота ми съобщи, че тукашний амери­кански посланик моли щото руский дипл[оматически] агент в София да поддържа американските постъпки относително заловената Стон. Етер е получил настав­ления. Ламздорф ми намира, че е в интереса на Бъл­гария да действува енергично да спаси живота на Стон, в противен случай Америка намерява да вземе твърде сериозни мерки против България. Американский посланик заявява, че разбойниците в дадений случай имат свръзка с Македонский комитет. Моля телеграфически сведения. Дръжте ме в течение.

Станчов

А. е. 1647, л. 40. Дешифровка, ръкопис.

№ 22

Писмо от американския генерален консул в Цариград до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев

№ 3, 7 октомври (24 септември) 1901  г.
Изпълнявайки обещанието си от вчера след обяд, изпращам Ви за Ваше сведение копие на писмото, което се смята за написано от мис Елена Стоун до г-н Пийт в Цариград с дата 20 т. м., преведено на англий­ски от д-р Хаскел в Самоков.

Беше ми съобщено, че това писмо било пуснато през прозореца в къщата на д-р Хаскел в Самоков късно през нощта на 25 септември, дълго време след като семейството му се оттеглило за сън и улицата запустяла; в момента на пускането на писмото били чути стъпки на много хора, отдалечаващи се от къщата, което говори за наличието на някои свидетели, които придружавали човека, донесъл писмото.

Вие ще забележите, че това писмо е написано на български език за човек, който чете само английски, това мис Стоун знае добре; и въпреки че разбойници­те се опитват да създадат впечатлението, че са в Ма­кедония, засега се предполага, че откупът ще бъде из­платен в Самоков на приносителя на квитанция от мис Стоун. Вие също ще забележите, че количеството на иеканите златни монети ще бъде такова,  каквото поискат хората, които ще ги занесат на разбойниците, и връчено на място, което те посочат.

Възползувам се от този удобен случай, за да пре­дам  настоятелните съобщения на моето правителство, че то придава най-голямо значение на спасяването и освобождаването на мис Стоун; че американският на­род е изтръпнал от ужас и възмущение по повод на нейното пленяване и излагане на опасност и че прави­телството на Съединените щати настоятелно моли бъл­гарското правителство да направи всичко възможно, за да осигури освобождаването й. Посочените по-горе съобщения получих от нашия министър на    външните работи чрез няколко телеграми, едната от които се получи току-що  и изразява най-силно това  настроение.

С удоволствие съобщих на моето правителство Вашето уверение, че българското правителство ще направи занапред всичко възможно, за да намери и спаси мис Стоун, ако е на българска територия, и бих се радвал, ако мога от време на време да осведомявам моето правителство за конкретните мерки, взети от Вашето правителство по този повод, както бях уведомяван досега. Уверявам Ви, Ваше превъзходителство, че по мое мнение едва ли ще възникне пак такъв подходящ случай, при който правителството на  Княжеството да бъде в състояние да направи толкова много за укрепването на сърдечните чувства на симпатия и дружба, каквито американският народ винаги е изпитвал към българския народ, и за спечелването на неговото пълно доверие и уважение.

Във връзка с това ще си позволя да изкажа пак моето предложение от вчера  Вашето правителство да упражни натиск върху членовете на Македоно-българския комитет в градовете по протежение на македонската граница, да ги държи конкретно отговорни за спасяването на мис Стоун, да се свърже чрез тях с нейните похитители и да осигури освобождаването й.

От дългата поредица факти, привлекли вниманиетв ми от 5 септември досега, се уверих, че ръководителя на четата, пленила  мис Стоун, е българин на име Дончо от Дубница; че шест или седем от неговите дра гари, участвували в пленяването, са българи; че планът за отвличането на мис Стоун е бил замислен на българска територия и също така съставен, подпомогнат и поощрен от някои офицери и членове на една малко известна организация, наричана Македонски таен комитет; че мис Стоун е била наблюдавана и следвана от тях или от техни емисари по пътя й от Са­моков през юли до окончателното й пленяване в Маке­дония на 3 септември — след като се уверих във всич­ко това, аз се чувствувам загрижен за доброто име на България, но също така и задължен към моето прави­телство да Ви убедя в това и да настоявам пред бъл­гарското правителство да вземе строги мерки за осъществяване освобождаването на мис Стоун.

Според мене тези факти не хвърлят сянка върху българското правителство и народа; престъпления и престъпници има еднакво във всяка страна: това би могло да даде отражение върху доброто име на Бъл­гария, само ако тя пренебергне своите обичайни за­дължения към една приятелска държава, но аз съм сигурен, че Вашето правителство ще направи всичко възможно, за да предотврати това.

Чарлз М. Дикинсън

Резолюция: Да се помоли г. Dickinson да ни даде препис от оригиналното писмо — българско — на г-ца Стон. Българското правителство от началото йоще, ко­гато се разчу за случката, взема енергически мерки за залавяне четата, ако се яви у нас. — Пограничната стража се усили; смениха се дори пограничните офи­цери; един отряд войска претърси планината, без да намери четата или следи от нея. — Моля г. Dickinson да ми обади кои лица са безпокоили за пари Miss Stone от юлий месец т. г., за да можем да издирим виновните.

25. IXСарафов

Л. е.  1647, л. 48—51. Ръкопис на английски език.

 

№ 23

Писмо от американския генерален консул в Цариград до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев

№ 4, 8 октомври (25 септември) 1901 г.

Посетих Ви този следобяд, за да Ви съобщя по-нататъшните усилия на моето правителство по отношение похищението на мис Елена М. Стоун, но тъй като не бяхте в учреждението, моля Ви вместо срещата да приемете настоящото писмо. Днес получих от министъра на външните работи на САЩ телеграма със следното съдържание:         .

„В случай че се докаже съучастие на българите, президентът Ви нарежда да предадете на българското правителство с най-голяма сериозност, че ако се слу­чи нещо лошо с мис Стоун, американският народ няма да се задоволи само с точното изясняване на отговорността и възмездието, което ще получи.“

Рискувам да прибавя и своето мнение, че  българ­ското правителство трудно може да разбере силното вълнение, което съществува в Съединените щати по повод на тази злополучна    афера. Правителство­то на Съединените щати няколко пъти е би­вало принудено да направи категорични изложения до други правителства поради посегателството върху правата на  американски граждани или върху тяхното имущество, но според мене това е първи случай в на­шата национална история, при който американски граж­данин в чужда страна да  бъде хванат и отвлечен в плен от разбойници. И когато към това се прибави фактът, че американецът, хванат и отвлечен в плен и изложен на неизброими изпитания и издевателства, е една благородна жена, привлечена на работа в American Society of Commanding influence, лесно е да се разбере колко силно тези факти засягат рицарското и оскърбено чувство на американския народ и с каква не­преодолима сила това чувство въздействува върху най-високопоставените членове на  правителството.

Чарлз М. Дикинсън

Резолюция: Не е досега направено нищо, с което бихме били обвинени в жалната случка. Г-н представителят сам може да се увери в големите усилия, които полага правителството за залавяне разбойниците и освобождаването на пленените. Вярвам г. председателят ще да даде нужните обяснения на своето правителство, за да го осветли по една неправда, която се хвърля върху България.

26. IX.Сарафов

А. е. 1647, 55—56. Ръкопис на английски език,

№ 24

Шифрована телеграма от МВРИ до българския дипло­матически агент в Петербург Д. Станчов

№ 344, 25 септември 1901 г.

На № 794.

Залавянето на мис Стон е станало наблизо до тур­ския градец Мехомия, а не на границата. Какви са би­ли разбойниците, не може с положителност да се ка­же. Ако се допусне да са българи, невероятно е да са хора на сегашния Македонски комитет. Казват, че войводата бил някой си Дончо, тогава невероятно е четата да бъде в сношение и с хората на бивший ко­митет.

Българското правителство взема най-енергически мерки да възспре преминаването разбойниците в Бъл­гария или залавянето им.

Един отряд войска претърси планината покрай гра­ницата, без да намери четата или дирите й. В погра­ничните околии наредено е най-бодро дирение.

Сарафов

А. е. 1647, л. 43. Чернова.

№ 25

Шифрована телеграма от българския дипломатически агент в Петербург до МВРИ в София

№ 810, 25 септември 1901 г.
Зиновиев (53) телеграфирва, че слуховете, какво раз­бойниците на Стон били сдружени с българский Македонский комитет, се потвърдявали.

Американский посланик категорически заявява, из­вънредно строго, Съединените щати против България. В тукашното Министерство на вън[шиите] работи впечатление много лошаво. Ламздорф с нетърпение чака да му съобщя от Ваша страна успокоителна новина. Той казва България губи много, ако не постъпи в дадений случай с най-голяма енергия, защото никой ня­ма да извини действията на комитета с мотивите на патриотизъм.

Моля, отговорете. Ламздорф се надява в четвъртък да го осветля по въпроса.

Станчов

А. е. 1647, л. 44. Дешифровка, ръкопис.

 

№ 26

Шифрована телеграма от българския  дипломатически агент в Цариград до МВРИ в София

№ 1567, 25 септември 1901 г.

Американский мисионер Хаскел заминал снощи за София и Самоков. Той имал мисия от Американската легация да влезе в споразумение с разбойниците на мис Стон и да третира с тях за откупа, като бил го­тов да им брои до 4—5 хиляди лири турски. Той щял да се срещне за тая цел утре или в други ден в или при Самоков с един делегат на четата. Според положителни сведения на американската легация, черпени от мисионерски извори, четата с мис Стон била от няколко време насам в българска територия, гдето и криела пленената в Пинлер, село или местност около границата. Известията на легацията от Америка ca много тревожни, защото общественото мнение и печатът на Съединените щати били силно възбудени по работата на мис Стон и правителството било принудено да действува енергично за спасение живота на пленената и избавлението й. В американската легация, както и във всички дипломатически кръгове, твърдението че разбойниците са българи-македонци, че те са хора на Македонския комитет и че се намират сега заедно с мис Стон на българска територия се счита за вярно и положително.

Гешов

А. е. 1647, л. 45—46. Дешифровка, ръкопис.

№ 27

Рапорт от българския търговски агент в Солун до бъл­гарския дипломатически агент в Цариград Ив. Ст. Гешов

№ 663. Поверително 25 септември 1901 г.
В разговора си, който имах вчера със Солунския налия, между другото аз го запитах съществуват ли достоверни официални сведения, че четата, която е от­влякла мис Стон, е заминала в България. Валията ми отговори, че точно определени официални сведения за това не съществуват, но че се предполага, че въпрос­ната чета е заминала в България, защото никъде по ония места в Турско я няма. Валията ми съобщи при това, че според сведенията на властите, както Борис Сарафов, тъй и някой си Делчев имали намерение да минат границата и да додат в Македония- Отвлича-нието на мис Стон било ръководено главно от комите­та в Горна Джумая. Валията е наклонен да вярва, че в пленението на мис Стон трябва да имат участие и някои от протестантските агенти в Разложко.

Според частните сведения, които пристигат от Раз­ложко и Горноджумайско, масовите арести и изтеза­нията в затворите продължавали. На същите преслед­вания били изложени и протестантите българи в Раз­ложко. Казват, че в Горноджумайския затвор имало умрели от бой троица селяни от село Градово. По просбата на д-р Хаус, началника на протестантската пропаганда в Македония, английският генерален кон­сул г. Билиоти направи щ^стъпка пред Солунския ва­лия в полза на затворените и преследваните протес­тантски българи в Разложко и Горноджумайско. Той е изпратил подробно изложение по тоя въпрос до ан­глийското посолство в Цариград.(54)

А. Шопов

А. е. 1645, л. 17. Ръкопис.

№28

Бележка от началника на отделение Политическо и ди­ректор на Протокола на МВРИ в София

25 септември 1901 г.
Вчера в 11 ч. през нощта г. Дикинсън, генерален консул на Съединените щати в Цариград, и г. Етер, шарже д’афер на Русия, дойдоха при мене и ми каза­ха, че след като не са успели да видят г. министъра Данев, те ме молят да му съобщя следните факти и све­дения, които г. Дикинсън е получил от едно лице, зас­лужаващо голямо доверие:

„Разбойниците се намират в клисурата Гьолтепе на самата гранична линия, вдясно от Елешница при Матан-дере. Четата, под ръководството на Данчо войвода от Банско, се състои от 18 души, от които 7 българи и 11 македонци. Разбойниците са известили чрез един прате­ник, че ако бъдат обградени от българска войска, те ще се предадат и ще освободят мис Стоун; но ако бъдат обградени от турски войници, те ще убият своята пленничка и ще се защищават до смърт.“

При това положение г. Дикинсън предлага нашите войски да се доближат до Гьолтепе откъм българската граница; в същото време нашите власти да влязат във връзка с турските, за да се позволи на нашите войници да обградят разбойниците и откъм турска страна; и то­гава двама-трима български войници да бъдат изпра­тени като парламентьори, за да склонят разбойниците да освободят мис Стоун и нейната другарка.

След като г. Дикинсън разви на английски, а г. Етер преведе на френски целия този план за обкръжаване на клисурата Гьолтепе, аз отговорих на американския консул, че ще уведомя министъра за това, но че по моето скромно лично мнение г. Дикинсън би направил по-добре преди всичко да съобщи тези сведения на отоманс­кото правителство; че от наша страна ние знаем със сигурност, че в настоящия момент разбойниците трябва да се намират в Турция; че аз се съмнявам, че нашето; правителство ще се съгласи да преговаря с разбойници­те, както и че турците ще позволят на наши войски да влязат на отоманска територия; че ако разбойниците ся заявили, че са готови да се предадат, ако бъдат обградени от наша войска, защо след като са с такова добро намерение, не освободят доброволно своите затворнички и да избягнат да бъдат просто заловени и обесени? От­белязах, че всичките тези сведения ми изглеждат стран­ни.

Тогава г. Дикинсън ми каза, че ще телеграфира в Цариград или в Солун и ще ни извести за това, което ще бъде направено от страна на турците. След това той ме попита за колко часа нашите заповеди могат да сти­гнат до местата на нашата войска, каква е конфигура­цията на терена при Гьолтепе и пр. и пр.; сведенията, които мога да му доставя, като начертая приблизител­но един топографски план на мястото.

25. IX. 01.

8 ч. сутринта Вернаца

1. S. Съобщих горното на г. министъра Сарафов, който веднага даде инструкции на околийския начал­ник в Пещера, за да ги предаде на командира Момчилов.
2. IX.

11 ч. сутринта  Вернаца

А. 1647, л. 41—42. Ръкопис на френски език.

№ 29

Шифрована телеграма от МВРИ до българския дипло­матически агент в Цариград Ив. Ст. Гешов.

№ 346, 26 септември 1901 г.

На № 1567.
Правителството е взело най-енергични мерки за залавянието разбойниците [след] преминаването у нас.

Досега не се откриха следи. Американците казват четата била на самата наша граница, наредихме да се заобиколят с войска. За състава на четата не може по­ложително да се говори, невероятно е сегашний Македонский комитет да има намеса в работата. Спрямо ня­кои хора на бивший Македонский комитет взети са по­лицейски мерки.

А. е. 1645, л. 18. Дешифровка, ръкопис.

 

№ 30

Бележка от началника на отделение Политическо и ди­ректор на Протокола на МВРИ
26 септември 1901 г.

След г. Мак-Грегор и г. Дикинсън дойде да твърди, че разбойническата чета била организирана от един таен комитет, начело на който те посочват Борис Сара­фов, и той твърди, че има и други имена и доказателст­ва за съучастие.

Турци, англичани и американци се стремят да изпол­зуват тази афера, за да ни компрометират и дискреди­тират в Европа. За тази цел те сигурно ще си послужат със своята преса.

Трябва да се пресекат подобни инсинуации и да се отправи енергична нота до г. Дикинсън. Казах на г. министъра Сарафов проекта на нотата, както я разби­рам аз.

Отвличането на мис Стоун не е станало в България и при липса на доказателства за съучастие от страна на агенти на Македонския комитет, не може a priori да се прави отговорно българското правителство. — Ако разбойниците влязат в България, не могат да ни заста­вят да влезем в отношения с тях, за да постигнем пос­редством откуп освобождаването на пленничките. Това би бил лош пример; да се насърчават разбойниците да почнат отново! Не е ли за предпочитане за обществе­ния ред и от политическа гледна точка да се заяви на г. Дикинсън, че ние ще преследваме безмилостно раз­бойниците, даже с риск да изложим на опасност живо­та на мис Стоун. Аз бих предпочел да платим обезщете­ние на семейството на жертвата, отколкото да търпим операции на разбойничество и откупване в нашата стра­на. Разбойниците не биха подновили втори път; турци­те, англичаните и американците не биха твърдели пове­че, че у нас съществува таен комитет, който организира чети, за да отвлича видни чужденци в Турция и да ги довежда в България с цел да получава откупи!

Г. министърът Сарафов ми каза да подготвя нота в този смисъл.

Вернаца

А. е. 1647, л. 57 — 58. Ръкопис на френски език.

 

№ 31

Шифрована телеграма от българския дипломатически агент в Петербург до княз Фердинанд

26 септември 1901 г.

Случаят с американката мис Стоун предизвика твърде лошо въздействие. Посланикът на Съединени­те щати заявява, че разбойниците са покровителствувани от Македонския комитет. По мое впечатление абсо­лютно необходимо е княжеското правителство да се заеме енергично със случая, защото опроверженията във вестниците не са достатъчни.

Станчов

Резолюция: Тази сутрин съобщих на г. министъра Сарафов тази телеграма, която ми бе изпратена в пре­пис от г. Добрович,(55) вчера късно вечерта.

27. IX. 01, сутринтаВернаца

А. е. 1647, л. 61. Ръкопис на френски език.

Резолюцията — също на френски език.

№ 32

Писмо от американския генерален консул в Цариград до министъра на външните работи в София

№ 6, 11 октомври (28 септември) 1901 г.

Предадох Ви английския превод на писмото на мис Стоун до г-н Пийт от 20 септември, сега изпращам и копието на български език, в случай че поискате да пре­гледате и него.

Както бях информиран, писмото до г-н Пийт било в плик, адресиран до д-р Хаскел в Самоков; в него има­ло бележка на български език за последния — молба да предаде писмото на г-н Пийт и в допълнение на това едно изречение, което преведено на английски озна­чава следното:

„Тъй като първият план за изпълнението на работа­та посредством К. Петканчин в Банско не успя, днес (20 септември) тук беше съставен нов план, който Вие ще научите, след като прочетете приложеното писмо.“

Ч. М. Дикинсън

Резолюция: Бързо. Благодаря за копието на писмото, от което ясно се вижда, че на 7 (20) септ. плене­ните са били в Турция. Плащането откупа, види се, имало е да стане е Банско, но после бил скроен друг план. И това показва, че четата ще чака плащането в Турция. Бих бил много благодарен, ако ми прати пре­пис от писмото, пратено до г. д-р Хаскел на български. Г-н Томсън е казал на окол. нач. г. Сестримски, че па­рите ще трябва да се депонират е Банско на един протестантин.

28. IX. 01Сарафов

А. е. 1647, л. 82. Ръкопис на английски език.

Приложение

Копия

Македония, Септ. 20/7 1901

Rev. W. W. Peet, Кассейрът на Турските Миссия,

Почитаемий ми Приятелю,

Първото писмо, което ни писах преди еденадесет де­на, сега ся науча, че не е било испратено до вас от оно­ва лице в Разлога, в чийто ръце го поверихме. Затова повторно ви пиша да ви известя, че на Септ. З/Авг. 21, бях уловена от едно голямо число въоръжени мъжие, като пътувах от Банско до Джумая, с около дванаде­сет учителки, ученици и други. С мене ся улови за моя другарка г-жа Катеринка Стефанова Цилкова.

Причината защо са ни уловили е за откуп. Цената, която ся изискува за нас, е 25 000 t. т.; тази сума трябва да се плати в злато, и то съвършено без знанието на турското и българското правителства, в един срок от осемнадесет (18) дни от днес.

В първото си писмо бях споменовала, че състоянието, в което ся намерва г-жа Цилкова, реши срокът, като тя очаква раждание — дете след само три месеци, а сега, като са изменени обстоятелствата и ние знаем, че сме преследвани от турската войска, този къс срок ся определи.

Аз умолявам д-р Хаскел сам да отиде в Цариград, да подействува за пренясението парите в Самоков, от гдето ще ги получат мъжиете само срещу писмо от ме­не.

Мъжиете, които са ни заловили, отначало показваха учтивост и ся отнасяха доста добре с нас, обаче се­га, откато турските войници и башибозуци започнаха да ни преследват, и закъсняванието откупа — нашето положение съвсем ся измени. Затова ви моля да побър­зате с внасянето на сумата, и по възможност, да нас­тоите пред турското правителство да спре преследванието ни от войниците и башибозуците. Иначе ние ще бъ­дем погубени от хората, в ръцете на които ся намираме.

Моля ви ся, г-н Пит, съобщете незабавно съдържа­нието на това писмо до посланика от Съединените щати пред [Високата] Порта, и изисквайте неговото най-се­риозно съдействие.

Молете ся за нас. Уповани сме в Божий мир. Със сърдечно поздравление на фамилията ви, оставам Ваша приятелка

Еленка М. Стон
А. е. 1647, л. 83—84. Ръкопис на български език.
№ 33

Нота от временно управляващия МВРИ М. Сарафов до американския генерален консул в Цариград Ч. М. Дикинсън

№ 348, 28 септември/11 октомври 1901 г.
В отговор на Вашите писма, които благоволихте да ми изпратите на 7 и 8 октомври (н. ст.) по повод на мис Елена Стоун, американска мисионерка, отвлечена от чета разбойници в Турция, имам честта да Ви съоб­щя следното:

Когато господин шарже д’афер на Великобритания н София сигнализира на княжеското правителство за пленяването на мис Стоун по пътя от Банско за Джу­мая (Турция) от разбойници, които според неговите сведения възнамерявали да се придвижат към Бълга­рия, ние веднага взехме най-енергични мерки за наблю­дение на нашата граница и за арестуването на бандата злосторници в случай че тя се опита да мине на наша територия. Военните постове бяха усилени под коман­дуването на нови командири; на границата бяха изпра­тени значителни военни части; полицията заповяда на собствениците на дъскорезници в гористите местности да преустановят работата си и да приберат работници­те си; кошарите бяха поставени под строго наблюдение, за да не могат овчарите да дават храна на никого, нито да водят преговори с някого. Патрули, полицаи и вой­ници обхождаха планините и горите във всички направ­ления от Батак до Дубница. След като бяха взети тези строги мерки и тези активни издирвания, беше конста­тирано, че разбойниците не се намират на българска те­ритория.

Няколко дни след Вашето пристигане в София, кога­то Вие ни съобщихте, че според Вашите сведения чета­та разбойници се намира на Гьолтепе, върху самата демаркационна линия, на изток от Елешница (Турция), ние не пропуснахме да дадем разпореждания на нашите представители на властта да удвоят бдителността в посоченото направление; и всеки момент очакваме тех­ните доклади за резултатите от тези нови издирвания.

Следователно, Вие би трябвало да признаете, госпо­дин Генерален консул, че колкото се отнася до княжес­кото правителство, то е взело до този момент всички възможни мерки върху своята територия, за да подпо­могне откриването и арестуването на четата на въпрос­ните разбойници.

Но фактът, че българското правителство изпълня­ва своя дълг, изглежда не е достатъчен; освен това, то трябва да се защищава от един нов тенденциозен про­цес, насочен срещу него във връзка с този случай.

Въпреки че разбойническият акт беше извършен в Турция и че отговорностите би трябвало да се доказ­ват и търсят извън нашата страна, ние, за съжаление, още веднъж констатираме някои старания да бъде ком­прометирана България пред очите на цивилизования овят.

Това, че четата разбойници, според Вашите сведения, била съставена от българи и че тя искала изплащането на един откуп в Самоков, както е отбелязано в писмо­то на мис Стоун, може ли да бъде сигурен признак и необоримо доказателство, че злодеянието е било под­готвено в България от някакъв „таен комитет“?

Ние разбираме, без съмнение, че една съседна държава има интерес да приписва всякакъв вид тайни комитети или други най-лоши безредия, както и по-незначителните инциденти, ставали на нейна територия, но ние не можем да разберем защо правителството на Съединените щати е склонно да търси отговорност от България и нейното правителство за едно злодеяние, из­вършено в Турция само защото има съмнения за съще­ствуването на някакъв предполагаем таен комитет в България.

Ако правителството на Съединените щати продъл­жава да твърди, че такъв комитет съществува в наша­та страна и да го смята за вдъхновител на възмути­телния атентат, чиято жертва е мис Стоун, имам чест­та да Ви помоля настоятелно, господин Генерален кон­сул, да благоволите да ми представите всички Ваши сведения и доказателства, с които разполагате по този въпрос, за да могат нашите съдебни власти да се въз­ползуват от тях.

Ако Вашето уважаемо правителство продължава да счита България и нейното правителство отговорни за атентата, мой дълг е да протестирам срещу такова об­винение толкова тежко, колкото и незаслужено; и за да Ви дам доказателство за обратното имам честта да Ви заявя, че княжеското правителство се счита задължено да процедира по следния начин:

В случай че четата разбойници се опита да мине нашата граница или ако по чудо след като успее да измами бдителността на военните постове, си пробие път към България, нашите войскови части ще я прос­ледят и ще я унищожат безмилостно. Княжеското пра­вителство няма да влиза в съглашение с разбойниците, за да постигне чрез откуп освобождаването на плене­ните от тях лица. Да преговаряме е разбойниците и да им плащаме откуп е един лош заразителен пример, то­ва значи да поощрим разбойниците, които безчинствуват ежедневно в съседните страни, да идват в Бълга­рия, когато им е угодно, за да реализират печалба от свои­те спекулации. Българското правителство не може да поз­воли да се извършват на неговата територия подобни съглашения на разбойничество и откуп; то твърдо е ре­шило да даде пример. И след този показателен при­мер, разбойниците ще си помислят, преди да започнат нови действия; и няма повече да се приказва, че наша­та страна толерира „тайни комитети“, организиращи банди от злосторници, които да  пленяват видни чужденци в Турция и да ги отвеждат в България, за да могат безнаказано да получат откупа, който искат за своите жертви.

А. е. 1647, л. 77—79. Хелиографско копие на френски език.

№ 34

Писмо от временно управляващия МВРИ до американския генерален консул в Цариград Чарлз М. Дикинсън

№ 351, 29 септември/12 октомври 1901 г.

В отговор на вашето писмо от вчера под № 5 бър­зам да Ви съобщя, че лицето Георги Теодоров, което е наело конете за пътуването на мис Стоун и се е нами­рало с нея и нейните спътници в момента, когато те са били пресрещнати от разбойническата чета, е било за­държано и разпитано от княжеските власти, веднага след като е влязло в България.

Въз основа на първите събрани показания не може да бъде установено, че този човек е знаел за един съ­гласуван план за отвличане на мис Стоун.

Понастоящем Георги Теодоров е затворен в един от полицейоките участъци в София, където ще бъде разпитан отново. Задържането му под арест зависи от разпореждането на съдебните власти, които са единст­вено компетентни да преценят дали показанията му да­ват основание за подобна мярка. Върху обикновени предложения, изказани по отношение на Теодоров, кня­жеското правителство не би могло да поеме, както ис­кате Вие, задължението да го държи в затвора и да го накаже: ако постъпи по този начин, то ще наруши законите на страната.

М. Сарафов

А. е. 1647, л. 86. Чернова на френски език.

 

№ 35

Писмо от временно управляващия МВРИ до амери­канския генерален консул в Цариград Чарлз М. Дикинсън

№ 352, 29 септември/12 октомври 1901 г.

Имам честта да потвърдя получаването на писмото с вчерашна дата, с което благоволихте да ми предос­тавите препис от писмото на български език, изпрате­но от мис Стоун на 7/20 септември до г. Пийт, касиер на американската мисия в Турция.

Тъй като писмото на мис Стоун е било поставено в плик, адресиран до г. Хаскел, който съдържал една бележка до този последния, написана също на българс­ки, ще Ви бъда твърде задължен, ако ми предадете един препис от тази бележка.

От тези документи излиза, че пленените от разбой­ниците лица на 7/20 септември са били в Турция. Но на тази дата — аз държа особено да отбележа това — г. шарже д’афер на Великобритания ни уверяваше, че раз­бойническата чета се намирала на наша територия, а отоманското императорско комисарство от своя стра­на отиде дотам да твърди, че „според сериозни указа­ния четата била преминала българската граница, пре­ди още турските власти да са били известени за отвли­чането на мис Стоун.“

Що се отнася до плащането на откупа, според съ­държанието на същите тези документи се вижда, че в началото то трябвало да стане в Банско и че след то­на разбойниците са променили своя план и са поиска­ли щото „парите да бъдат отнесени в Самоков, откъде­то мъжете ще ги получат след представянето на пис­мо от мис Стоун“: което показва, че разбойническата чета ще изчаква плащането е Турция. Впрочем, г. Томсън е казал на заместника на околийския началник в Самоков, че „парите трябва да бъдат оставени у един протестант в Банско“ (Турция).

М. Сарафов

А. е. 1647, л. 87. Чернова на френски език.

№ 36

Писмо от временно управляващия МВРИ до американския генерален консул в Цариград Чарлз М. Дикинсън
№ 353, 29 септември/12 октомври 1901 г.

Имам честта да Ви помоля да благоволите да ми да­дете имената на лицата, които миналия юли са безпокоили мис Стоун с искане на пари, както това е посо­чено във Вашето писмо от 7 текущия октомври под № 3.

М. Сарафов
А. е. 1647, л. 88. Чернова на френски език.
№ 37

Вербална нота от МВРИ до отоманското комисарство в София

№ 354, 4/17 октомври 1901 г.

Министерството на външните работи има честта да потвърди получаването на вербалната нота от 1 т. м. под № 364, с която отоманското комисарство го уведоми, че сериозни указания дават основание да се вярва, че разбойническата чета, която плени мис Стоун, е преминала българската граница, „преди още императорс­ките власти да са били известни за отвличането“ на американската мисионерка и че същите указания „не оставят съмнение, че този разбойнически акт е бил за­мислен и изпълнен от членове на Македонския  коми­тет“.

Ако министерството закъсня да отговори на това съобщение, то е защото то държеше да има на разположение рапортите на княжеските административни и военни власти за резултатите от техните издирвания, за да даде възможност на императорското комисарст­во да прецени стойността на съобщените указания, че разбойниците са преминали в България.

Изследванията, извършени от отрядите на жандармерията и от българската войска по протежение на гра­ницата от Батак до Дубница — изследвания, които започнаха от първите дни, след като новината за отвличането на мис Стоун стана известна на княжеското правителство, и които продължават и досега, — показаха, че разбойническата чета никога не е била на българска територия.

Едно писмо на мис Стоун показва, че покушението е извършено на 21 август (3 септември) на пътя от Банско за Джумая (Турция) и че на 7/20 септември заловените от разбойниците лица са били на отоманска територия.  Но на тази  последна  дата императорските власти докладваха, че злосторниците се намират в Ри­ла (нота от 5/18 септември № 349 на комисарството) и известно време след това те стигнаха дотам да твърдат, че притежават сериозни указания, че разбойници­те са преминали демаркационната линия, преди още те да са били известени за отвличането на мис Стоун.

Наистина е необяснимо и странно, че една разбой­ническа чета е могла да извърши подобно покушение срещу петнадесетима пътници на открит път, без да е била забелязана от военните постове, настанени в села­та или разположени на границата и че императорските власти признават, че са узнали за това покушение, след като четата е била вече преминала в България!

След като княжеските власти доказаха, че сведе­нията относно мнимото преминаване на разбойниците на българска територия са абсолютно лишени от осно­вание, Министерството на външните работи би било твърде задължено на отоманското комисарство, ако то благоволи да му съобщи „сериозните указания“, които притежава императорското правителство относно учас­тието на членове на Македонския комитет във въпрос­ния разбойнически акт, за да бъде в надлежната сте­пен уведомено правосъдието.
А. е. 1647, л. 95—96. Чернова на френски език.
№ 38

Шифрована телеграма от българския дипломатически агент в Цариград до МВРИ в София

№ 1678, 15 октомври 1901 г.

Днес научих от американската легация съвсем кон­фиденциално, че от два-три дена насам сериозни пре­говори са започнати с делегатите на разбойниците за откупуването на мис Стон. Тия преговори се водели и София или Самоков без знанието на княжеското пра­вителство.

Гешов

Резолюция: Бърза. Г-ну мин. Сарафову с молба да земе мерки, за да знаем какво става. Депешата да ми се повърне.

Данев

Софийский градоначалник препоръчал хора, които г. Dickinson да употреби като посредници. Тия двамина са заминали един за Джумайско, а другия за Неврокопеко.

16. X. 01Сарафов

А. е. 1647, л. 115. Дешифровка, ръкопис.

№ 39

Писмо от МВРИ до българския дипломатически агент вя Цариград Ив. Ст. Гешов

№ 362. Поверително 18 октомври 1901 г.

В отговор на шифровалата Ви депеша от 15-ий того, под № 1678 имам чест да Ви явя, Господине агенте, че по исканието на господина Dickinson, американский в Цариград генерален консул, който засега се намира тук, господин софийский градоначалник му е препоръчал две лица, които господин консулът иска да употреби за посредници с разбойниците по освобождаванието на Miss Stone и които лица са заминали вече, едина за Джумайско, а другия за Неврокопско.

Ст. Данев

А. е. 1645, л. 30-31. Ръкопис.

№ 40

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев
№ 733. Поверително 27 октомври 1901 г.

Имам чест да Ви съобщя, че днес на приема в ан­глийското генерално консулство по случай рождения ден на английския крал солунският американски вице­консул г. Хаджи Лазаро ми съобщи, че завързаните npeговори с четата, която е пленила мис Стон, били в последно време прекъснати. Преговорите се вели върз почва на бившата Източна Румелия, отдето четата сега била изчезнала. Причината на това, според г. Хаджи Лазаро, било разгласяванието на вестниците. Cnоред последните известия, получени от г. Хаджи Лазаро българската  Цилка,  пленена заедно с мис Стон,  била се поминала.

При това имам чест да прибавя, че г. Хаджи Лазаро през всичкото време на това дело, по причина далечността на мястото и по причина, че той не ръководи рабо­тите по това пленение, бе много нередовно и неточно уведомяван.

А. Шопов
А. е. 1647, л. 136. Ръкопис.

 

№ 41

Писмо от американския генерален консул в Цариград до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев
№ 8, 12 ноември (30 октомври) 1901 г.
Съгласно Вашето предложение от събота след обяд, вчера поканих Негово превъзходителство министъра на вътрешните работи и го осведомих за Вашето ново уве­рение, че в моите преговори ще бъде дадена всяка въз­можност за откупуването и освобождаването на мис Стоун.

Също така аз припомних на министъра Сарафов за моя разговор с него, състоял се около 16 октомври, в който го осведомих относно моето заключение, че откупването на мис Стоун е единственият начин да помогнем за нейното благополучно освобождаване, и го помолих за разрешение началникът на полицията да избере два­ма души, които да отидат при нейните похитители и се опитат да влезнат във връзка с тях. Съгласно постиг­натото споразумение, скоро след това бяха избрани два­ма души и изпратени с тази мисия, като замина и още един пратеник със същата мисия, благодарение велико­душната намеса на моя руски колега. И така, веднага след заминаването на тези пратеници и след времето, необходимо за установяване връзка с похитителите на мис Стоун, един агент на последните се появи в къща­та на д-р Хаскел в Самоков и започна преговори. Вед­нага побързах за Самоков и се укрих в очакване завръ­щането на агента, който беше обещал това, но веднага открих, че местният управител вместо да подпомага нашите преговори, както беше обещал, беше очевидно на­правил всичко в неговата власт, за да им попречи.

Както бях информиран, специално определен поли­цай патрулирал по улицата срещу къщата на д-р Хаскел; уличните лампи били далеч от къщата и един полицай от нощната стража в цивилни дрехи бил скрит в срещу­положната ограда, за да може да вижда всеки, който влиза или излиза от къщата. Всичко това разбрах от преподобния г-н Томсън, управителят го потвърди, но каза, че той е действувал според нарежданията на свои­те началници в София.

Управителят съобщи също, както бях информиран  и аз, че получил нареждане да използува въоръжена сила под своя команда, която да патрулира из горите и пла­нините в района на Самоков и аз обърнах внимание на министъра на вътрешните работи, че този начин на дей­ствие може да навлече извънредно голяма опасност за мис Стоун. От 15 септември почти до 15 октомври, двете правителства — турското и българското, използу­ват значителни войскови части, опитвайки се да зало­вят разбойниците, но всичките техни усилия в това от­ношение напълно пропаднаха. След като е взето реше­ние за плащането на един умерен откуп, трябва да се използува всяка възможност за благополучното проти­чане на  преговорите, за постигане разрешение на въпроса и се сложи край на тая злополучна афера. Нас­коро полученото писмо от мис Стоун показва недвус­мислено, че нейното излагане на най-голяма опасност и на възможна рязка постъпка от страна на похитители­те й произтича от факта, че я влачат през нощта от едно място на друго, за да бъде избегнато преследване­то. Така че разбойниците са разочаровани и може би раздразнени от дългия срок; и аз съобщих на министъ­ра, че ако преследващите части, намиращи се под неговия контрол, продължават да бъдат изпращани и тях­ната дейност завърши със смъртта на мис Стоун, аз не се съмнявам, че народът на Съединените щати ще счи­та, че българското правителство е морално и фактичес­ки отговорно за това.

Също така аз информирах министъра Сарафов, че откакто съм се завърнал в София наблюдавам същия процес на обструкция, както в Самоков, прилаган очевидно  за да се попречи на преговорите тук, Един човек, когото бях поканил в моята стая в хотел „Бълга­рия“ — много уважаван жител на София — беше раз­питван за неговото име, адрес и професия; а един друг за когото разбрах, че живее тук от дълго време, но ко­гото поздравиха, че носи писмата, разменени между мене и мис Стоун, преди няколко дни беше арестуван и обиски­ран. Ясно е, че ако уважаваните лица, извикани от ме­не, се подлагат на неуместен разпит и други се аресту­ват под съмнение, че са емисари на разбойниците, ще бъде невъзможно да се продължат преговорите с наде­жда за едно скорошно разрешение на въпроса. Бих ис­кал да Ви уверя, Ваше Превъзходителство, че с удовол­ствие бих прехвърлил тези преговори в Цариград, но агентите на разбойниците, с които преговарях, категорич­но отказаха да преговарят с нас или да получат откупа в Турция. Те настояват за освобождаване на мис Стоун тук, след изплащане на откупа.

Моля Ваше Превъзходителство да ме разбере, че ня­мам намерение да искам от българското правителство да пренебрегне някои от установените полицейски наред­би в София или Самоков или по опазването на граница­та. Моят протест е насочен срещу намесата в нашите преговори с агентите на разбойниците и против необи­чайното движение на разузнаващи или преследващи военни части в района на Дубница и Самоков. Ако правителството на Ваше Превъзходителство през всич­кото това време и все още настоява, че мис Стоун и ней­ните похитители никога не са преминавали границата към България, трудно е за здравия разум да разбере защо е трябвало да се изпращат разузнавателни групи в горите и по планините на Вашата южна граница и да се търсят лица, за които вече се знае, че не са тук.

Доста надълго се впуснах в подробности за моя раз­говор с министъра на вътрешните работи по причина на това, че Ваше Превъзходителство предлага в събо­та след обяд моите преговори за изплащане на откупа и за намесата, против която възразявам да станат пред­мет на официално изложение на Вашето правител­ство. Сега аз си позволявам да Ви предложа същото обяснение, което представих тогава, че нямам възра­жение да спра вниманието на Ваше Превъзходителст­во върху това чрез офяциална кореспонденция, но имах чувството, че така би било по-подходящо и че във всеки случай по-добре е да вадя моите преговори за откупа са­мо по пътя на неофициално споразумение, постигнато чрез срещи между мене и както разбрах, моя руски колега.

Ч. М. Дикинсън

А. е. 1647, л. 137—140. Машинопис на английски език.

№ 42

Шифрована  телеграма от  българския  дипломатически агент в Цариград до МВРИ в София

№ 1769, 31 октомври 1901 г.
Според най-последни достоверни сведения на аме­риканската легация разбойническата чета, след като прехвърлила мис Стон в България, оставила я нейде около Рилский манастир под стражата само на четворица разбойника, а другите се били рапръснали. Съ­щите сведения добавят, че княжеското правителство пре­пятствувало уж на Дикинсон за освобождението на мис Стон под предлог, че това освобождение не бивало да стане на българска територия.

Гешов

А. е. 1647, л. 145. Дишифровка, ръкопис.

№ 43

Шифрована телеграма от българския дипломатичеа агент в Цариград до МВРИ в София

1770. Към № 1769,1 ноември 1901 г.

Снощи късно идва при мен американский управляющий легацията (56) и потвърди всичко, което вчера телегра­фирах. Той ме замоли да Ви съобщя, че понеже разбой­ниците не щат по никакъв начин да предадат мис Стон на турска територия, правителството на Съединените щати е изразило желание, щото княжеското правителство да стори възможно освобождението й в България, на което място се споразумее Дикинсон с разбойниците. Ще да бъде прочее много приятно на американското правителство, ако се даде възможност да следват за тая цел преговорите безпрепятствено, като се остави сво­боден, който е посредникът да се сношава за тая цел с г-н Дикинсон. Управляющий прибави, че е желател­но да се помогне, по който и да било начин, за освобож­дението на мис Стон тъй като публичният за нея инте­рес взема голям размер в Америка, гдето и самият пред­седател на републиката лично участвувал в него. На мое запитвание управляющий отговори категорически, че мис Стон действително се намервала досега в Бъл­гария, около Рилский манастир, на половината му път към с. Рила. Той знаел и името на местността, и имена­та на четворицата разбойници, които я пазят и които били хора на бивший Македонский комитет.(57)  Същите сведения имал и английский посланик тук.

Гешов

А. е.  1647, л.  146—147. Дешифровка, ръкопис.

№ 44

Нота от министъра на външните работи в София до американския генерален консул в Цариград Ч. М. Дикинсън
№ 379, 14/27 ноември  1901  г.

В отговор на писмото, което благоволихте да ми из­пратите на 12 т. м. под № 8, имам честта да Ви из­вестя, че поради причините, изложени в нашето писмо от 28 септември (11 октомври) под № 348, княжеското правителство няма да се намесва във въпросите, има­щи отношение към начина на процедиране, който Вие намирате за най-удобен да приложите, за да уговори­те с разбойниците, които плениха мис Стон и госпожа Цилка, плащането на откупа, който те искат за осво­бождаването на пленените.

Обаче някои пасажи от Вашето съобщение ми дават повод да мисля, че Вие не сте доволни от отноше­нието и решенията на българското правителство по този въпрос, също както и по отношение същността на мерките, взети от местните власти. Също така мой дълг е да изложа фактите такива, каквито са, за да няма никакви съмнения и недоразумения.

Когато към средата на октомври, няколко дни след като получихте нашето писмо под № 348,  Вие инфомирахте господин министъра Сарафов за Вашето наме­рение да започнете преговори с разбойниците с цел да освободите техните пленнички чрез откуп, моят  коле­га Ви заяви, че княжеското правителство няма да се меси в това, но че за да улесни Вашето хуманно пред­приятие, началникът на полицията в столицата би мо­гъл да достави на пратениците, избрани и ангажирани от Вас за тази цел, удостоверения за самоличност, кон­то ще им послужат в случай на нужда пред местните власти в районите, където трябва да отидат. Вие видях­те началника и той по Ваше настояване направи пове­че: той се съгласи — като веднага Ви каза, че се отна­ся за личен акт и не поема никаква отговорност — да Ви определи самият той двама сигурни човека, на кои­то бихте могли да поверите задачата да влезнат в кон­такт с разбойниците. Вие дадохте писма за тези хора. Единият от двамата отиде на границата към Гьолтепе, без да мине през Самоков, а другият отиде към Джумая   (Турция),  минавайки  през  Дубница.  Първият  се върна, без да успее да предаде писмото; вторият пре­даде писмото на един пратеник на разбойниците и след като напразно чака двадесетина дни отговора, който този посредник беше обещал, също се завърна  в Со­фия. По време на пътуването им нито единият, нито другият от тези  хора не беше обезпокояван  от мест­ните власти. А що се отнася до пратеника, заминал със същата цел по инициатива на господин императорския представител на Русия, Вие няма да отречете, че той донесе новини от мис Стоун. Аз, прочие, ще Ви бъда много задължен да ми кажете за какви пратеници се отнася Вашето съобщение, на които нашите власти са създавали трудности и  единият от които  е  бил  даже проследен и арестуван по време на неговото пътуване. Ако след разговора, който имахте с моя колега от Ми­нистерството на вътрешните работи сте използували хора освен тези, които Ви бяха посочени от началника на полицията, без да са снабдени с документ за леги­тимиране, напълно възможно е да са били проследени, арестувани и разпитвани от сътрудниците на полиция­та. Вие не можете да отречете, че както обикновено и още повече след извънредните мерки, взети по проте­жение на  границата и в районите, които Вие самият сигнализирахте, нашите власти не биха могли да позволят на лица, които не притежават никакъв документ за самоличност и следователно са подозрителни, да пре­минават свободно границата и да преминават свобод­но от една държава в друга. Впрочем, тъй като Вие искате да ме уверите, че „никога не сте мислили да поискате от българското правителство да преустанови обичайните мерки на полицията в София, Самоков или по границата — не мога да разбера предполо­женията, които Вие правите и оценката, която да­вате по отношение на службата за контрол и общест­вен ред, упражнявана от нашите органи на властта и която ни най-малко не е попречила на Вашите прего­вори. Аз не виждам по какъв начин разпорежданията на заместник-началника на полицията на Самоков би­ха попречили на някого да влезне в къщата на мисионерите в този град: съобщенията на преподобния Томсън по този въпрос не съвпадат с докладите на замест­ник-началника. Колкото се отнася до „обструкциите, които, както Ви се е сторило, са били приложени спря­мо Вас, за да Ви попречат на преговорите“ и за които началникът на полицията в София не знае нищо, имам честта да Ви помоля да благоволите да дадете имена­та на лицата, които са се оплакали, че са били аре­стувани и претърсвани, излизайки от Вас.

Според нашите сведения, Вие започнахте прегово­рите с разбойниците след завръщането на пратеника на господин представителя на Русия, т. е. след завръ­щането Ви от Самоков. По това време, така както Ви каза моят колега от Вътрешното министерство, голя­мата част от военните поделения бяха оттеглени от границата и в момента се намират настанени по села­та; на границата са останали само малки патрули от полицаи и войници за редовната охрана. Оттогава, тъй като не бе констатирано присъствие на четата раз­бойници на наша територия, няма го повече това „раз­гръщане на значителни войскови части, които, според Вашите сведения, тласнаха разбойниците към принудителни пътувания през нощта, през гори и планини“. Също така протестът, който Вие изразихте по този въ­прос, съвсем не е обоснован и впрочем, както изглежда, Вие самият допускате, че предположенията и опасенията, които изказвате, за да подкрепите Вашия про­тест, биха могли да са неоснователни, тъй като Вие прибързахте да прибавите, че „разбойниците са разо­чаровани и може би раздразнени от голямото закъсне­ние, причинено от уреждането на този въпрос.“

При това положение аз няма да скрия своето голя­мо учудване, като виждам, че Вие използувате нашите мерки за контрол и обществен ред, за да направите заключението, че „народът на Съединените щати ще счита Българското правителство морално и фактически отговорно за евентуалната смърт на мис Стоун“, след като сега вече е ясно, че „ако разбойниците предприемат някоя дръзка постъпка“, това ще се дължи само на дългото протакане на Вашите преговори.

Резултатното завършване на преговорите зависи от самия Вас, господин Генерален консул. Княжеското правителство няма да се намесва в това и отхвърля всякаква отговорност: в това отношение аз мога само да се позова на нашето писмо с № 348.

Ст. Данев

А. е. 1647, л. 165—166. Хелиографско копие на френ­ски език, ръкопис.

 

№ 45

Превод на телеграма на английския кореспондент Фергюзон

16 ноември 1901 г.

В едно писмо, получено вчера от Дубница, се каз­ва, че според получените там напоследък сведения, пле­нените били още живи. На последний митинг* на коми­тета в Дубница било окончателно решено да се не уби­ват пленените под какъвто и да било предлог, но във всякой случай да се настоява за цялата сума на от­купа. Политическите кръгове тук намират, че Америка твърде късно направи постъпки, за да принуди Пор­тата да плати откупа или поне да допълни сумата, по­неже е неоспорима отговорността на тур[ското] пра­вителство, даже и ако се допусне, че разбойниците са намерили прибежище в България. Веднъж пленените освободени, може да се упражни натиск върху бъл[гарското] правител[ство] да накаже виновните.

Фергюзон

А. е. 1647, л. 172. Ръкопис.

* Събрание, заседание.

№ 46

Бележка на Вернаца за сведенията на кореспонден­та на агенция Ройтер Фергюзон.

17 ноември 1901 г.

Г-н Фергюзон, кореспондент на Ройтер, ми каза, че според частните сведения, които получил от Лондон й от Цариград, американците решили да изпратят една ескадра в турски води и при нужда (с разрешение на султана да преминат Проливите) в български води, за да направят демонстрация и да получат удовлетворе­ние по повод на мис Стоун.

Американците, добавя Фергюзон, имат убеждение, не само морална, но и абсолютна увереност, че залавя­нето на мис Стоун, е било замислено от бившите чле­нове на Македонския комитет, тъй като според поло­жителните сведения, събрани от г. Дикинсън, ръково­дители на заговора и на четата са именуемите Сандански, Дончов и още един (чието име в момента Фергюзон не си спомня точно) под ръководството и вдъхновението на Борис Сарафов, Герчо Петров и др.; че преди десетина дена един таен комитет е провел заседание в Дубница и е решил да не убиват мис Стоун и да искат цялата сума от 25 хиляди турски лири.

Аз отговорих на този кореспондент, че не мога да вярвам на подобни сведения; той ми отвърна, че той самият е бил информиран от едно сигурно лице за това тайно събрание и за взетите решения; поради това той решил, че може да изпрати телеграмата от 16/25. XI (приложена тук в превод).

Вернаца

А. е.  1647, л.   174.  Ръкопис на  френски език.

№ 47

Писмо от министъра на външните работи до бъл­гарския дипломатически агент в Петербург д-р Д. Станчов

№ 386. Поверително 17 ноември 1901 г.

В отговор на поверителното Ви писмо от 18 мин[а­лия] октомврий под № 872 относително пленяването на Miss Stone и на г-жа Цилка имам чест да Ви явя, че от направените досега разследвания и от щателноти претърсвание на всички погранични местности се установява по най-положителен начин, че разбойниците и техните пленници не са в България, нито пък са минавали някога отсам границата. Следователно всички твърдения за противното са или основани на предположение, или пък произлизат от желанието да се компрометира Княжеството и българското правителство, първото като foyer* на разбойници, а второто като безсилно или недобросъвестно. В едина или в другия слу­чай ний най-енергически протестираме против подобни инсинуации. Ний направихме всичко, за да изпълним длъжността си съвестно: след като претърсихме всички погранични местности и не намерихме никакви сле­ди от разбойници, поставихме усилена погранична стра­жа да пази границата, за да възпрепятстваме на раз­бойниците да я минат или при случай да бъдат зало­вени. Повече от това нито можем да направим, нито пък някой може да изисква от нас.

Не така обаче гледа на работата американският в Цариград генерален консул г-н Дикинсън, с когото тре­тираме по този въпрос, а с него заедно и тези, които черпят сведенията си от него.

Този господин пристигна от Цариград в София с установеното вече убеждение 1) че пленяването на мисионерките е дело на някакъв таен македонски комитет и че разбойниците са българи от Княжеството и Маке­дония и 2) че тези последните заедно с пленниците си са минали границата и се намирали в Княжеството, скрити в някои погранични местности.

Убеждението на г-на Дикенсона по първия  пункт е основано на едно предположение. На няколко пъти сме го поканвали да ни даде доказателства за това си твър­дение и по този начин да ни даде възможност да турим ръка на интелектуалните, а впоследствие и на физиче­ските виновници по това престъпление. Г-н Дикенсон обаче отказва да направи това под предлог, че не му било времето и че имал бил задължение да не изказва имена; а щял бил да ни съобщи всичко, когато той намери това за целесъобразно. При такива условия яв­но е, че нам е невъзможно да вземаме други мерки освен онези, които сме взели досега. Такова едно поведе­ние от страна на г-на Дикенсона не можем да не ока­чествим като некоректно. Толкоз повече, че той не престава да обвинява княжеското правителство, че не му давало съдействие и че даже му препятствувало в сгаранията му да влезе в сношение с разбойниците, за да преговаря с тях по освобождението на пленените.

Нека укажа един пример, който добре характеризи­ра поведението на г-на Дикенсона. Вследствие на не­престанните оплаквания на турското правителство, че нашите погранични власти твърде небрежно пазели границата и пропущали разни съмнителни и даже въоръжени лица да я минават безпрепятствено и пред вид твърдението на г-на Дикенсона и на известни кръгове м Цариград, че разбойниците, които пленили г-ца Стон и г-жа Цилка, са минали от България в Турция, за да извършат престъплението, ний взехме особено строги мерки по границата с цел да възпрепятствуваме на всекиго, който би се опитал да я мине скритом. Г-н Дикенсон бил изпратил някое си лице като пратеник до разбойниците в Турция и когато това лице се опита­ло да мине скритом границата, понеже не притежава­ло никакви книжа, които да удостоверяват самолично­стта му, нашите погранични власти го арестуват. И от този случай г-н Дикенсон прави заключение, че ний му пречим да влезе в сношение с разбойниците. На въз­ражението ни, щото когато иска да изпрати някого като пратеник, той трябва да го снабди с някакъв доку­мент, който да удостоверява самоличността му или пък да поиска ний да го снабдим с такъв документ и по този начин да може да минава границата безпрепятствено, г-н Дикенсон отговаря, че не може да каже имената на тези, с които си служи. При такива условия трудно е да се третира с един човек, който е de mauvaise foi или пък счита, че българското правителство не заслу­жава доверие. При все това ний не престанахме да му да­ваме всяко съдействие, което той поиска, както ще видите от приложения тук препис (в два екземпляра) от но­тата ми под № 379. Доколко поведението на г-на Дикенсона е осъдително, може да се съди и от това, че сам г-н  Бахметиев е възмутен от него. Г-н Дикенсон му се оплакал, че княжеското правителство не само не му давало съдействие, но му и препятствувало да влезе в сношение с разбойниците. За да му докаже, че оплакванието му е неоснователно, г-н Бахметиев изпратил на свои разноски едно лице, което и донесло писмо от г-ца Стон. Г-н Бахметиев съобщи поверително в М[инистер]ството, че заявил на г-на Дикенсона, че не иска да се занимава повече с този въпрос и че ако се случи някое нещастие с пленените, отговорността пада на тогова, който е натоварен да плати откупа и не е напра­вил това о време. В същата смисъл г-н Бахметиев е телеграфирал както на графа Ламздорфа, така и на г-на Зиновиева.

От всичко казано дотук, вярвам да сте се убедили, г-не Агенте, че княжеското правителство в нищо не може да се упрекне по цялата тази афера.

По този случай искам да Ви занимая с друг един въпрос.

От дълго време се преговарваше, но по съвършено частен начин, за отварянието в София на едно дипло­матическо агентство или генерално консулство на Се­вероамериканските съединени щати. Най-после г-н Ди­кенсон, американският генерален консул в Цариград се отнесе с официално писмо до повереното ми м[инистер]ство да бъде агрейран за дипл[оматически] агент у нас. Ний му отговорихме, че с удоволствие посрещаме решението на американското правителство да отвори дипломатическо агентство и че го приемаме за титу­ляр на това агентство, но с условие, щото той да гледа да скъса връзките си с Цариградското генерално кон­сулство и че ний ще игнорираме това му последно ка­чество. Наскоро след този наш отговор появи се афе­рата на Miss Stone и г-н Дикенсон дойде в София да третира за нейното освобождение.

През всичкото време на стоението му тук той показа такава нетактичност в сношенията си с повереното ми м[инистер]ство и държеше такова едно осъдително по­ведение по тази нещастна афера, щото ний намираме, че г-н Дикенсон не е лицето, което може да бъде по­лезно за добрите ни отношения със Съединените щати п че заменяването му с друго лице е в интереса на цел­та, която американското правителство е гонило с от­варянието на дипломатическо агентство у нас.

Моля Ви прочее да се възползувате от срещата си с американския представител в Петербург и като му из­ложите по начин, както Вий намирате за по-добре, положението, което г-н Дикенсон си е създал тук, да се постараете да го убедите да издействува от прави­телството си назначението на друго лице за поста в София.

За нужно считам да добавя, че г-н Дикенсон е по­лучил вече акредитивните си писма от председателя на Съединените щати, но не ги е още предал на Господа­ря.(58)

Ст. Данев

А. е. 1647, л. 175—180. Чернова, ръкопис.

* Огнище.

№ 48

Шифрована телеграма от българския дипломатиче­ски агент в Цариград до МВРИ в София.

№ 1956, 5 декември 1901 г.
Снощи замина за Солун и Горна Джумая първият драгоман на американската легация господин Гарджуло. Той щял да поднови преговорите с разбойниците от Горна Джумая за откупуванието на мис Стон. Подроб­ности с писмо.

Гешов

А. е. 1647, л. 184. Дешифровка, ръкопис.

 

№ 49

Рапорт от българския дипломатически агент в Ца­риград до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев.

№ 1957. Твърде поверително 5 декември 1901 г.

В допълнение на депешата ми № 1956 имам чест да донеса до знанието Ви следующето:

Преди да замине г-н Gargioulo за Солун и Горна Джумая, видя ме г-н Eddy, американский chargé d’Af­faires, който ми съобщи поверително това решение на легацията, за да се направи и това последно усилие с цел да се освободи, ако е възможно, Miss Stone.

Господин Cargioulo отиде оттука придружен с г-н Peet, секретар на Евангелското общество, който знаел много добре български. От Солун щял да ги придружи д-р House, протестантски мисионер. От Горна Джумая или от други някой пункт на границата г-н Gargioulo щял да влезе в споразумение с разбойниците, на кои­то щял да предложи количеството, с което разполага легацията за откупа на Miss Stone и което възлиза точно на 66 000 долара или 15 000 лири турски. Госпо­дин Eddy държеше много да констатирам аз лично, че повече от това количество американската легация не разполага и затова почти против волята ми — защото аз му заявих, че това не е моя работа — той ми даде да прочета последните депеши от Вашингтон, в които Министерството му отбелязваше събраното за откупа на Miss Stone количество, което действително не пре­вишаваше нито със сантим горните 66 000 долара. Го­сподин Eddy даваше ми да разбера, че ако разбойни­ците узнаят положително, че количеството не е по-го­лямо, те биха се съгласили да освободят срещу тоя откуп пленените от тях Miss Stone и госпожа Цнлка.

Освен това г-н Eddy ми каза, че г-н Gargioulo ще направи всички възможни улеснения на разбойниците за условията на предаванието Miss Stone. По прин­цип той бил съгласен със желанието на разбойниците: откупът да се брои на българска територия, а пък ос­вобождението на Miss Stone да стане в Турско. От дру­га страна, г-н Gargioulo щял да гарантира на разбойни­ците от страна на турските власти всяка безопасност във време и после предаванието на Miss Stone.

За успешното изпълнение на тая мисия можело да стане нужда на г-н Gargioulo да замине веднъж и дваж българската граница, за да отиде било в погранични някои български села, било в Самоков или в София. За да можели тия негови съобщения да стават безпре­пятствено, американский charge d’Affaires ме замоли, Господине Министре, да ходатайствувам в София, що­то княжеското правителство да даде надлежните за­поведи и инструкции на пограничните наши власти за свободното пропускане на г-н Gargioulo в България по цялото протежение на западната ни с Турция граница.(59)

Ив. Ст. Гешов

А. е. 1647, л. 185-186. Ръкопис.

 

№ 50

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев

№ 818. Тв. поверително.  9 декември 1901 г.

Имам чест да Ви явя, че в Солун пристигнаха г-н А.

1. Гаржиуло (A. A. Gargioulo), пръв драгоманин на американското генерално консулство в Цариград, и г-н B. В. Пит (W. W. Peet), касиер на Библ-Хаус в Цариград, с цел да се отправят в Разложко и да влязат в споразумение с разбойниците за освобождението на мис Стон. Американският консул в Солун г-н Хаджи-Лазаро се отнесе до мен с просба да му направя една услуга, като се постарая да му се намери едно лице, което да познава местностите в Разложко и да може да сполучи да влезе в някакво сношение с разбойниците. Аз отговорих на г-н Хаджи-Лазаро, че в Солун подобно лице е невъзможно да се намери и аз съжалея, че в случая не съм в състояние в нищо да му бъда полезен.

С драгоманина г-н Гаржиуло се срещах и разгова­рях у английския генерален консул г-н Билиоти. Го­сподин Гаржиуло ми съобщи доста интересни работи по делото на мис Стон, които аз считам за нужно да Ви изложа в настоящето си. — Той ми съобщи, че амери­канският генерален консул прекратил преговорите си в България с разбойниците, защото тия последните му явили, че преговорите трябва да се водят в Турско, а не в България. В началото на преговорите разбойници­те давали условие, че мис Стон ще се освободи в Тур­ско, но че откупът ще се брои на българска територия. Г-н Гаржиуло дава да се разбере, че американската легация в Цариград вярва, че българското правителст­во било внушило на главатарите на разбойниците, които уж се намервали в София, че преговорите за осво­бождението на мис Стон не могат и не трябва да стоят на българска територия.

Американската легация в Цариград разполага с шестнадесет хиляди лири за откупувание мис Стон. Тя разполагала с тая сума още във време преговорите в България, което обстоятелство знаели уж разбойници­те, затова не се съгласили да освободят мис Стон за десет или дванадесет хиляди лири.

Намерението на г-на Гаржиуло и на г-на Пит е да отидат в Разложко, да се спрат на едно място, да опо­вестят в околността, че са дошли да третират за ос­вобождението на мис Стон с цел да отиде това из­вестие до ушите на разбойниците, от които след това да чакат указание де и по какъв начин трябва да броят откупа.

Както генералният английски консул г-н Билиоти, тъй и г-н Гаржиуло съзнават, че е станало важна по­грешка, дето от самото начало не са започнати в Тур­ско, наместо в България, преговорите за освобождение­то на мис Стон. Естествено е тая работа да се свърши там, дето е започената.

А.  Шопов

Резолюция: M. Vernazza. Да се има пред вид съоб­щението относително Dickinson-a, за да ни послужи за мотив да откажем приеманието му.

13. XII.1901  г.                    Данев (60)

А. е. 1647, л. 188-189. Ръкопис.

№ 51

Рапорт от българския дипломатически агент в Ца­риград до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев

№ 7. Поверително 3 януари 1902 г.

На новата година американский министър господин Leischman, като идва в агентството на честито, възпол­зувах се от случая да го запитам има ли някое известие от господин Гарджуло по мисията му за освобождение­то на Miss Stone. Отговорът бе отрицателен; не само че господин Гарджуло не бил успял още да направи някоя стъпка напред за избавянието на пленниците, но и не бил завързал още никакви прями сношения или преговори с разбойниците. Това обстоятелство, а още и фактът, че последните новини от Miss Stone били оста­рели с повече от 2 месеца (последното й саморъчно пи­смо до господин Dickinson носило дата 13 ноемврий н. с. 1901 г.), давали сериозни причини на съмнение и подозрение за самий живот на Miss Stone, за който го­сподин Leischman взел отново да се безпокои. Не е из­лишно да се прибави, че откак е заминал оттук госпо­дин Гарджуло за Солун, Серес и Горна Джумая, из­минали са вече 25 дена.

Ив.  Ст.  Гешов А. е. 1762, л. 2. Ръкопис.

 

№ 52

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи в София д-р Ст. Да­нев (61)

№  14. Поверително 4 януари 1902 г.

В допълнение на писмото си от 2-й януарий т. г. под № 3 имам чест да Ви явя, че изпратената комисия под водителството на г-н Гаржиуло да търси и освободи мис Стон и г-жа Цилка е вече в Горна Джумая, дето се намирал от няколко време и д-р Хаус, началникът на американските мисионери в Солун. Преди да зами­нат г-да Гаржиуло и Пит от Сяр, в тоя град пристиг­нал мъжът на пленената г-жа Цилка, г-н Цилка, кой­то въпреки упоритите слухове, че пленените били уби­ти, уверявал, какво жена му е жива и здрава. Едновре­менно с комисията в Сяр пристигнал и кореспондентът на английското илюстровано списание „Daily Graphic“ г-н Вилиям Т. Мауд с частния си секретар г-н Херман Шари, австро-унгарски поданик. Г-н В. Мауд желаел да следи отблизо дейността на комисията, но му се правели големи препятствия от страна на същата ко­мисия. Г-н Гаржиуло и другарите му отпътували за Горна Джумая скритом от г-н Мауд. Последният, като се научил, поискал от серските власти стражари, за да отпътува и той по следите на комисията, ала властите отказали да му дадат стражари и той бил принуден да закъснее един ден и да отпътува по железницата до Демир Хисар, а оттам да тръгне за Горна Джумая на свой риск и без стража.

А.  Шопов

А. е. 1762, л. 3. Ръкопис.

№ 53

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев

№ 16. Поверителна 9 януари 1902 г.

Имам чест да Ви явя, че според положителните све­дения, които получих, снощи късно е пристигнал от Цариград и е спрял на Демирхисарската станция един вагон, натоварен със сумата, предназначена за откупувание пленената мис Стон. Вагонът е бил придружен с особни чиновници от страна на Цариградското аме­риканско посолство и на турското правителство. При пристигванието на трена на Демирхисарската станция е присъствувал и сам Серският мютесарифин.

От това може да се заключи, че преговорите на ко­мисията под водителството на Гаржиуло, която се намерва в Горна Джумая по освобождението на мис Стон, трябва да отиват успешно.

Неизлишно считам да прибавя при това, господине Министре, че тая нощ са били забележени по планина­та Белащица много и систематически палени и изгасвани огньове, които хората са взели за условни някакви знакове от страна на разбойниците.

А. Шопов

А. е. 1762, л. 6. Ръкопис.

 

№ 54

Рапорт от българския дипломатически агент в Ца­риград до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев.

№ 36. Поверително 9 януари 1902 г.

Днес видях г-на Leischman, американский тук мини­стър, и го запитах за новини от г-на Гарджуло. В от­говор той ми каза, че новини има вече, и те са успо­коителни преди всичко за живота на Miss Stone и г-жа Цилка, които и двете, както и новороденото дете на последната, били в добро здравие и благородни от доб­рото гледание и третирание от страна на разбойници­те. Колкото за освобождението им, мисията на г-на Гарджуло била напреднала достатъчно, тъй като той не само че е антамирал* прями сношения с разбойни­ците, но и влязъл в преговори с тях. Въз основание на тия преговори г-н Leischman е изпратил вече оттука определената за откупа сума 14 500 лири турски, която била сега на път за назначението си. Според прегово­рите на г-н Гарджуло с разбойниците парите щели да им се броят предварително, а освобождението на плен­ниците щяло да стане 24 часа после предаванието на от­купа. Г-н Leischman се надява прочее, че най-много после една седмица Miss Stone щяла да бъде свободна. В течението на разговора стана дума и за г-н Dickinson и за мисията му в София; г-н Leischman no един косвен начин ми каза, че според неговото оценение г-н Dickin­son е правил погрешки в София и че не е трябвало да ги прави.

Ив. Ст. Гешо

А. е. 1762, л. 4—5. Ръкопис.

* От френски език — установил, завързал.

 

№ 55

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев.
№ 39. Поверително 17 януари  1902 г.

Имам чест да Ви известя, че от няколко дена насам се намерва в Солун г-н Цилка, мъжът на пленената заедно с мис Стон българка г-жа Цилка. Той иде откъм Разлог и Горна Джумая и заедно с тукашния главен американски мисионерин г-н Хаскел, разказват, че раз­бойниците заедно с мис Стон и г-жа Цилка не се намервали в България, а в Турско.

За забележвание е, господине Министре, че кръговете около тукашното американско консулство са на мнение, че както г-н Цилка, тъй и пленената му жена са били посветени в тайната на пленяванието на мис Стон и че съставляванието на плана е станало с тяхно знание и съгласие. Предполагат, че те са били близки на Маке­донския революционен комитет.

Тукашният официозен турски вестник „Аср“ едва във вчерашния си брой пише, че драгоманинът на Цари­градската американска легация се намервал в Горна Джумая и Разложко, но целта му била да отиде от­там в България. Мисля, че това се пише нарочно, за да се избегне предположението, че мис Стон и разбойници­те се намерват в Турско.

А. Шопов

А. е. 1762, л. 18. Ръкопис.

 

№ 56

Рапорт от българския търговски агент в  Цариград до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев.

№ 133. Поверително 22 януари 1902 г.

Имам чест да Ви съобщя, че повод пръсканий тия дни слух, какво преговорите, водени между изпрате­ните от тукашната американска легация длъжностни лица начело с г-н Гарджуло и разбойниците, за предаванието на пленените мис Стон и г-жа Цилка били пре­къснати, ходих да видя американский министър г-н Лейшман и от разговора, който имах с него, можах да узная следующето: слухът за прекъсванието на пре­говорите е съвсем неоснователен. Наистина преговори­те били преустановени засега, но това станало по настояванието на разбойниците пред вид на обстоятелство­то, че напоследък се забелязало силно движение на турските погранични войски, от което те се опасявали. Обаче материалната и съществената част на достигна­тото между двете страни споразумение и взетото от тях решение относително предаванието на пленените си ос­тава неизменено, а само изпълнението му се отлага до настъпванието на опортюнно за това време.(62)

Вижда се, че временното пазение на парите, предназ­начени да се дадат на разбойниците за откуп, създава­ло големи мъчнотии на г-на Гарджуло и другарите му, но това обстоятелство се счита повече от локален ха­рактер и като такова не интересува много американска­та легация.

Ив. Ст. Гешов

А. е. 1762, л. 19. Ръкопис.

№57

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев.

№ 52. Поверително 23 януари 1902 г.

Имам чест да Ви известя, че днес г. Гаржиуло, първий драгоманин на американската легация в Цариград, заедно с г. Пит и д-р Хаус са се завърнали през Неврокоп в Сяр. Вторий драгоманин на същата легация заедно с парите за откупа е тръгнал по железницата за Цариград. За участта на мис Стон днес нищо не се знае.

А. Шопов

А. е.  1762, л. 20. Ръкопис.

 

№ 58

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев.

№ 59,  26 януари 1902 г.

В допълнение на писмото си от 23 януарий т. г. под № 52 имам чест да Ви явя, че г-н Гаржиуло, първий драгоманин на американската легация в Цариград, заедно с г-н Пит и д-р Хаус се намерват още в Сяр и според едничкото сведение, дошло в Солун от тях, има­ли още една малка надежда за освобождението на мис Стон.

А. Шопов

А. е. 1762, л. 21. Ръкопис.

№59

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев.
№71. Поверително 3 февруари 1902 г.

По делото на мис Стон днес има да Ви съобщя, че враждебните отношения между турските власти и аме­риканската комисия под предводителството на г-н Гаржиуло се продължават. Серският военен комендантин не оставя американците да направят нето една стъпка, без да ги не съпроводи с един офицер от Генералния щаб. Преди два деня пристигна от Сяр в Солун г-н Пит, съпровождан по железницата от един офицер. Вчера пристигна, тоже от Сяр в Солун, вторият драгоманин от американската легация в Цариград, тоже съпровождан от офицерин. При всичкото това внимание и следение от страна на турските власти, уверяват, че Гаржиуло успешно продължавал своите преговори и работи с раз­бойниците. Уверяват даже, че част от откупа бил вече предаден и че и другата част щяла да бъде скоро пре­дадена на няколко пъти.

Вторият драгоманин на американската легация в Цариград върнал надиря, през Дедеагач, в Сяр парите за откупа. Както той, тъй и г. Пит са пристигнали в Солун с цел да заминат по море в Цариград.

А.   Шопов

А. е. 1762, л. 26. Ръкопис.

 

№ 60

Шифрована телеграма от българския дипломатически агент в Цариград до МВРИ в София.

№ 193, 4 февруари 1902 г.
Американский министър ми каза, че откупът за мис Стон е платен на разбойниците още преди две седмици. Забавата на освобождението трябвало да се търси в местните условия и обстоятелства; но той все вярва, че разбойниците ще удържат думата и ще пуснат пленените на свобода.

Гешов

А. е. 1762, л. 27. Дешифровка, ръкопис.

№ 61

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев.

№ 73. Поверително 5 февруари 1902 г.

Имам чест да Ви съобщя, че снощи началникът на третия военен корпус маршал Хайри паша ми съобщи лично, че според една телеграма, която получил от Во­енното министерство в Цариград, откупът за мис Стон бил вече броен на разбойниците. Според телеграмата това било съобщено на сераскерата от Великото везирство. Тукашните кръгове обаче не вярват в това из­вестие.

Кореспондентът на „Дейли График“ г-н Мод, който беше дошъл за един ден в Солун и вчера пак замина за Сяр, запитан лично от английския генерален консул г-н Билиоти заяви, че действително е разменил с амери­канската легация в Цариград телеграмите, за които съ­общаваше почетният български търговски агент в Сяр и за които Ви писах с писмо от 29 януарий т. г. под № 66. Работата обаче по-нататък не отишла.

А. Шопов

А. е. 1762, л. 28. Ръкопис.

№ 62

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев.

№ 81. Поверително 6 февруари 1902 г.

В допълнение на писмото си с вчерашна дата под № 73 имам чест да Ви явя, че вчерашното ми уведомле­ние относително изплащание откупа за мис Стон се вижда да е действително, при всичко че тукашни някои крьгове не искат още да повярват.  Предполага се, че парите са броени в или около гръцкия манастир „Св. Иван Предтеча“ близо до Сяр, дето господин Гаржиуло и г-н Пит са били на 6-й февруарий н. ст. Условието било мис Стон да се освободи някъде в Серско в тече­ние на 10 деня след броение на парите. Причината, дето дocera това обещание не е изпълнено, била, че турските военни власти много зорко следели стъпките на амери­канците.

Господин Гаржиуло и д-р Хаус сериозно са започна­ли да се безпокоят, задето толкова деня са се Изминали след броение на парите и мис Стон още не е освободена.

А. Шопов

А. е. 1762, л. 29. Ръкопис.

 

№ 63

Телеграма от българския търговски агент в Солун до МВРИ в София.

№ 83 10 февруари 1902 г.
Мис Стон освободена Струмишко.

Шопов (63)

А. е. 1762, л. 33. Телеграмата е на латиница.

№ 64

Рапорт от българския дипломатически агент в Цариград до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев.

№ 261. Поверително 12 февруари 1902 г
После освобождението на Miss Stone в Турско, дета е изплатен и откупът й, естествено ще последва и въп­росът за отговорностите. Говори се вече из меродавни някои кръгове тука, че американското правителстио няма да закъснее да представи на Високата порта la non-а-рауег*, която възлиза, както е известно, на 14 500 лири турски плюс разноските по диренето и освобождението на пленницата. Турското правителство, като предвиждаше това, беше си подготвило почва, върху която да заседне, като подмяташе предварително още, че Miss Stone била отвлечена от българи революционери в Княжеството, вследствие на което стараеше се по тоя начин да отхвърли някак и отговорностите на чужди гръб. Но след като се извърши освобождението на Miss Stone в Турско, всред Македония, тая почва е рухнала изпод краката на Високата порта и тя се ста­раела сега да отхвърли отговорностите върху основа­ние от друго естество, а именно: Miss Stone не е била чужда на разбойниците, които я плениха с нейно зна­ние и съгласие! За доказателство на това турците твър­дели, че пасторът г-н Цилка бил тоже замесен в рабо­тата, че имало не само улики, но и доказателства за неговото съучастие — затова и го арестували вече в Серес. Как и да е, ще следим и ще видим развитието на тоя въпрос за отговорностите и любопитно ще бъде разрешението му. Но той не ни интересува нас и нека се разправят турците с него, както могат! Колкото за разкритията и разобличенията, които печатът и обще­ственото мнение в Европа и Америка очакват с тол­кова голям интерес от Miss Stone по нейната mesaventure** — чини ми се, че няма да се узнае много нещо, защото не е в интерес на протестантските мисионери в Разложко да стане това. Това мое предположение се потвърди някак от американский министър в един ча­стен разговор, който случайно имах през дене-си с него.

В заключение ще прибавя, че Miss Stone била се­га неразположена и почивала в Струмица. Г-н Gargioulо заминал за там от Серес, за да я придружи до Солун и оттам за Цариград. Оттука щели да я изпра­тят в Америка.

Ив. Ст. Гешов

А. е. 1762, л. 37-38. Ръкопис.

 

* Сметката.

** Неприятно приключение.

 

№ 65

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев.

№ 95, 13 февруари 1902 г.

В допълнение на телеграмата си от 10-й того под № 83 имам чест да Ви явя, че снощи пристигна в Со­лун от Струмица мис Стон, придружена от г. Гарджиуло, д-р Хаус и кореспондента Мод, които бяха отишли от Сяр в Струмица, за да я вземат. Днес се срещ­нах и разговарях лично с мис Стон. Тя, както и г-жа Цилка и детето й са здрави. Мис Стон изглежда све­жа и весела. Всичко, щото набързо можа да ми съоб­щи, се състои в следующето. — През всичкото време са гледани и хранени добре. В село или град никога не са живели. Криели са се в планините по дупките, а са живели повечето в нарочно направени колиби, в които всякога са имали изобилно огън. Пътували са всякога ноще и много; пазачите им са ходили пеша, а те са яздили на кон. — Толкова сми ходили по планините, каза мис Стон, щото ми се струва, че сми изходили цяла Македония.

На въпроса ми, минували ли са в България през всичкото това време, мис Стон отговори, че това не са могли да узнаят, защото са пътували всякога ноще; от посоките обаче и от употребеното в известни случаи време при пътуването те заключават, че не са били в България.

Хората, които са ги пазили, всякога са били бъл­гари.

Мис Стон ми каза. че за сега остая в Солун; може би в Цариград и да не отиде.

А. Шопов

А. е. 1762, л. 39. Ръкопис.

 

№ 66

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев.

№ 101, 16 февруари 1902 г.

В допълнение на писмото си от 13-й того под № 95 по разказа на освободената мис Стон имам чест да Ви доставя и следующите сведения.

Онова, което мис Стон ми разказа на 13-й февруарий и което имах честта набързо да Ви рапортирам писмо под № 95, се съглашава въобще с онова, което същата е разказвала на  английския  генерален консул г-н Билиоти, на кореспондентите, на американските мисионери и пр.

Известни солунски европейски кръгове предполагат че има работи, които мис Стон крие и не разказва най-вече като има пред вид, че американската протестантска мисия има назначението си да работи между българи­те, които следователно е длъжна да щади, защото то­ва изискват собствените нейни интереси. И действи­телно, лесно е да се забележи при разказванието на мис Стон, че има работи, които тя замълчава. Във всякой случай разказите и са твърде интересни и аз ще Ви съобщя в настоящето си някои откъслеци, слушани от собствените нейни уста.

Въобще мис Стон се хвали от вниманието и грижи­те на разбойниците, които обикновено им донасяли яс­тие доста добре сготвено, а понякога им доставлявали кокошки и яйца сами да си ги готвят. Въобще всякога почти имали чай, захар, мляко, яйца и сирене. Кога­то се случвало храната да е недостатъчна, разбойни­ците не яли нищо, а всичко давали на пленените. Един ден мис Стон била особено умислена. Разбойниците попитали г-жа Цилка за причините на тая скръб и ко­гато се научили, че него ден бил американски празник, за да доставят удоволствие на опечалената американ­ка, доставили й една охранена мисирка, с която пле­нените се гощавали в чест на празника.

Момиченцето на г-жа  Цилка, родено във време па пленството, е едва на два месеца. То е здраво, пър­гаво, кръстено в планината от самата мис Стон, името на която носи. В деня, когато майката имала най-силни болки, разбойниците решили да пътуват. Мис Стон зая­вила обаче, че е невъзможно да се пътува. Започенали да стаят споразумения и преговори и най-после с голе­ми мъки било решено да се остане на същото място още три деня. В самото време на рожбата пленените били оставени сами в колибата. Когато детето било вече   по­вито, разбойниците един по един се изредили да дохож­дат да поздравляват майката и да милват детето. Об­ща  радост съществувала и въобще разбойниците били много доволни  и внимателни. Веднага доставили мля­ко и ечемик, който варили, размесвали с млякото и да­вали на детето. От време на време по колибите слу­чайно се намервала някоя изоставена овчарска ко­паня, в която къпали детето. Разбойниците се старае­ли да доставляват добра и питателна храна, щото родителката да има мляко, за да не плаче детето. Доставили платно и вълнена материя за пелени, които си приготвили самите пленени. Три деня след рожба­та изново тръгнали на път, но родителката била ту­рена в сандък и тъй качена на коня. Всичкото време, додето да се поправи, родителката била носена в сан­дък лежешком.

В началото на пленството на пленените били доста­вени галоши, а по-после, когато станало студено, уши­ли им един вид дълги калцуни от кожи. На г-жа Цилка се скъсали обущата и й били доставени нови. Когато захванало да стая студено, доставили им юргани и възглавници.

Във всичкото време на пленството мис Стон е има­ла със себе си свещеното писание. Един път само раз­бойниците й доставили българско календарче, в което тя направила една справка и изново им го повърнала. Един ден пазачите им дошли и им известили, че бил ранен председателят на Американските щати, а след няколко деня, че бил умрял.

Два пъти само през всичкото си пленство слушали далечни пушечни гърмежи. Пътуването стаяло ноще и всякога били съпровождани от много разбойници, едни от които вървели напред, а други отдиря и от страните. Никога не вървели по път или по пътека, а всякога през гората. Когато захванало да стая студено, разбойниците им доставили кафян български шаяк, от който пленените си ушили фустани, които нашарили с ширити, доставени им заедно с шаяка.

Никога никакви заканвания или заплашвания не били слушали от разбойниците. Сами пленените чувствували обаче, че ще бъдат изложени на опасност, w случай че ги нападнат някакви потери.

Според мис Стон разбойниците говорили на няколко местни езика; говорили помежду си и турски, но.и пленените всякога говорили български.

Американският министър в Цариград е известил на мис Стон, че няма нужда да отива в Цариград. Спорел названието й след няколко недели тя ще замине за Америка, отдето е получила известие, че е умрял брат й.

А. Шопов

А. е. 1762, л. 41-43. Ръкопис.

 

№ 67

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев.

№  102, 18 февруари  1902 г.

В допълнение на писмото ми от 16-й того под № 101 имам чест да Ви съобщя следующите допълнителни сведения, слушани от мис Стон. При това имам чест да прибавя, господине Министре, че всичките досегаш­ни сведения са слушани от мис Стон в отделни разго­вори и в разни дни, затова и изложението им стана не в един, а в отделни рапорти.

Първите три нощи след пленението пленените пъ­тували все на изток, след което те не можели вече да разберат в какво направление са пътували. На въпро­са дали са минали някоя голяма река, мис Стон отго­вори отклончиво — „струва ми се, че минахме“. Един ден пазачите им съобщили новината, че заточеният в Подрум български лекар от Солун г. д-р Христо Татар­чев избягал от затвора (Както Ви е известно, господи­не Министре, това бе една лъжлива новина, пусната от някои гръцки вестници).

Пленените пътували само ноще и все в мъчно до­стъпни планински местности; никога не са слизали на някоя голяма равнина или долина. Много пъти за­белязали, че когато достигнат до някоя малка поля­на, разбойниците спирали за малко пътуванието и ляга­ли на земята. Един от пазачите им обяснил, че това се правело, за да чуят дали наблизо има някакъв шум. При пътуванието разбойниците се споразумявали със свирение.

Помежду си разбойниците се именували с турски имена (Хасан, Мехмед и пр.) и говорили на български, турски, албански и понякога на гръцки езици. С пленените обаче, всякога говорели на български (мис Стон и г-жа Цилка знаят само български и английски езици). От говора на разбойниците пленените забеляли, че някои от тях говорят много хубаво литератур­ния български език, а някои — македонското наречие. Мис Стон заключава, че мнозина от разбойниците би­ли интелигентни хора. Така, като разправя, че шефът на разбойниците се явил един ден при тях, за да ги увещава да пътуват, тя казва, че той бил строен и ин­телигентен човек; при всичко, че носел големи черни мустаци и брада, лесно се забележвало, че те са из­куствени и че под тях се подават руси косми; по гла­са и движенията началникът изглеждал да е млад човек.

При едно пътувание мис Стон чула оживена пре­пирня между разбойниците, които ги придружавали. Тая препирня ставала на български език и била вър­ху определението на пътеката, която трябва[ло] да вземат. Един от разбойниците, който имал ясен звън­лив глас и говорел на чисто литературно наречие, се показал, че познава много добре тези места и негово­то мнение преодоляло.

Няколко деня преди освобождението си пленените пътували усилено. Разбойниците изглеждали безпокойни. Както всякога, пътували само в планинска местност.

Няколко часа преди освобождението слезли в сравнително по-ниски места и при едно село, името на което мис Стон не може да си спомни точно, но което по описанието трябва да е селото Градошор, били оставени. На повторния въпрос, дали скоро преди освобождението си са минали някоя по-голяма река (р. Струмица или р. Струма), мис Стон отговори смутено, че не си припомня.        I

Мис Стон е паднала от коня, когато пътували една нощ, и се оплаква от болки в единия крак.

А.   Шопов

А. е. 1762, л. 45—46. Препис, ръкопис.

 

№ 68

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев

№ 115, 22 февруари 1902

Имам чест да Ви съобщя, че мис Стон сключи вече своя контракт  с представителя  на  американското списание  „Маклюр Магазин“ за печатание мемоарите по пленяванието и за държание конференции по разни градове в Америка. По тоя контракт на мис Стон ще бъдат заплатени десет хиляди лири, освен някакви още малки проценти от конференциите, а срещу това тя ще достави на казаното списание материал за десетина статии и ще държи в разни американски градове около петдесет конференции. С  полученото възнаграждение мис Стон е решила да основе едно ремеслено училище в някои град в Македония

Когато агенция Ройтер поиска да направи да направи това известие в Европа, цензурата й заяви, че може да пропусне телеграмата, само ако названието „Македония“ се замени с „Румелия“.

А.Шопов

А. е. 1762, л. 47. Ръкопис.

 

№ 69

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев.

№ 120. Поверително 26 февруари 1902 г.

При свижданието си вчера със Солунския валия, тоя последният ми съобщи между другото, че властите по­дозират много, какво г-н и г-жа Цилка са били споразумени с разбойниците за пленяванието на мис Стон. Факти обаче, които да потвърдят това подозрение, съ­дебните власти нямат. Следствените власти продължа­ват разпитванията си и както г-н, тъй и г-жа Цилка няколко пъти бяха канени в конака с тая цел.

А. Шопов

А. е. 1762, л. 50. Ръкопис.

№ 70

Рапорт от българския дипломатически агент в Ца­риград до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев.

№ 423, 3 март 1902 г.

Чест имам да Ви съобщя, че г-н Дикинсон зами­нал тия дни за Солун уж да направи ревизия на та­мошното американско вицеконсулство, но в същност, за да се види с мис Стон и повлияе на тамошните власти да не закачат г-н и г-жа Цилка, които те подози­рали като съучастници в пленението на мис Стон. По въпроса на отговорностите на туй пленение г-н Дикинсон бил видоизменил убеждението си, че България може да има нещо общо с тия отговорности. Впрочем това видоизменение на взглядовете на г-на Дикинсона му се наложи естествено от факта, че мис Стон биде освободена на турска земя, при Струмица, в самата среда на Македония.

Ив. Ст. Гешов

А. е. 1762, л. 51. Ръкопис.

 

№ 71

Рапорт от българския търговски агент в Солун до българския дипломатически агент в Цариград Ив. Ст. Гешов.

№ 206. Поверително 8 април 1902 г.

Имам чест да Ви явя, че почетният княжески тър­говски агент в Сяр ми съобщава, че на 3-й април Серският мютесарифин съобщил на председателя на Бъл­гарската черковна община в тоя град съдържанието на едно императорско ираде, с което се помилват и освобождават от затвора всички лица, които са били арестувани по делото на мис Стон. Помилваните затворници трябвало да дадат клетва за вярност към н. и. в. султана.

В Серския затвор има мнозина българи, които са арестувани като подозрени в участие в грабванието на мис Стон. Такива арестувани има и в казалийските градове на Серския санджак.

Досега обаче не е освободен никой затворник, защото мютесарифинът се отнесъл до Цариград със запитвание дали със споменатото императорско ираде се помилват и освобождават от затвора и ония затворници, които са арестувани по делото на мис Стон, но върху които тежат и други обвинения.

1. Шопов

А. е. 1762, л. 59. Препис, ръкопис.

№ 72

Рапорт от българския търговски агент в Солун до българския дипломатически агент в Цариград Ив. Ст. Гешов.

№ 218, 12 април 1902 г.

В допълнение на писмото си от 8-й април т. г. под № 206 имам чест да Ви явя, че на 8-й април били ос­вободени 8-мина затворници в Серския затвор по де­лото на мис Стон. Освободени били също така 27—29 души затворници в казалийските градове на Серския санджак, които са били арестувани по това дело. Ала ония затворници, които са арестувани по това дело, но върху които тежат и други обвинения, не са освободе­ни; те ще се съдят по последните обвинения, без да се държи сметка за обвинението им по делото на мис Стон.

А. Шопов

А. е. 1762, л. 60. Препис, ръкопис.

Материали (64)

 

№ 1

МИСИОНЕРКА, ЗАДЪРЖАНА ЗА ОТКУП В ТУРЦИЯ

В Турция пътуващите мисионери все още са застрашени от опасността да бъдат ограбени. На 3 ceптември мис Елена М. Стоун, мисионерка от Американ­ския съвет, бе заловена от разбойници на път от Банско за Джумая, Солунска област, Македония, заедно с един албански проповедник и група ученици. Групата била обградена, а мис Стоун — отделена от другите и задържана за откуп от 110 000 американски до­лара. В писмата си тя съобщава, че е в добро здраве и че с нея се отнасят добре. В Цариград вярват, че пряко отговорен за това насилствено отвличане е Бълrapo-македонският комитет. Американският съвет е поискал от правителството да предприеме стъпки, които да осигурят освобождаването на   мис Стоун, но той също търси и начини за събиране на сумата за откупа. Мис Стоун работи в станцията в Солун и е високо почитана и силно обичана от мисионерите и местното население.

Сп. „Мишънърн ревю ъв дъ уърлд“, Ню Йорк, Нова серия, г. XIV, № 11, ноември 1901, с. 871.

 

№  2

СЛУЧАЯТ МИС СТОУН

Случаят с мис Елена М. Стоун занимава обществе­ното мнение с необичайна сила. Тя е една много оча­рователна и образована жена от Челси, Масачузетс която преди четвърт век отиде в България. Работила в редакцията на ежеседмичника „Конгрегейшъналист“ в Бостън, а в задграничната си дейност е ръководила библейските жени, като ги е обучавала да работят сред жените от народа по домовете им. Тя е пътувала много из обширната територия, за която отговаряла, и е широко известна и много обичана и в Бьлглрии, и в Македония. През лятото тя провеждала обичайното обучение в планинското село Банско и на 3 септември с група от 12 души тръгнала за Джумая. Късно през деня в един планински проход групата била обкрьжена от 30—40 въоръжени мъже в турски дрехи, с маски и начернени лица, които взели в плен мис Стоун и госпожа Цилка. Впоследствие те поискали голям откуп от мисионерите в България, заплашвайки, че ще убият пленничките, ако той не бъде изплатен.

До този момент всички опити да бъдат проследени или заловени бандитите се провалиха, но на 27 октом­ври бе получено съобщение, че пленничките все още са живи и здрави.

Тъй като сумата на искания откуп — 110 000 аме­рикански долара — е приблизително колкото обезще­тението, което Турция трябва да заплати на мисио­нерите за унищоженото им имущество по време на арменските кланета, това накара много хора зад дей­ствията на тъй наречените „разбойници“ да подозират скритата ръка на турското правителство. Но за сега не се знае нищо за истинските подбуди за това насилст­вено отвличане. Все още не можем да установим дали това е заговор, целящ да застави Съединените щати да върнат на султанската хазна изплатеното обезщетение, или да застави най-накрая султана да заплати на Съе­динените щати искания сега откуп и по този начин кос­вено да подпомогне   революционния „Македонски ко­митет“.

Но докато въпросът за изплащането на откупа се обсъжда, до момента в който пишем по-голямата част от исканата сума е събрана. Сега обаче възниква един нов много важен въпрос: Какво ще стане, ако се съз­даде такъв прецедент? След отвличането на сина на г-н Кудахи и изплащането на огромната сума, поиска­на от похитителите, това бе последвано от много подобни, повечето от тях несръчни опити за отвлича­не. Явно започна някаква епидемия от такива отвличания. Ако мис Стоун е отвлечена с политически цели, да се избегне смъртта й е безполезно. Но независимо дали животът й е застрашен или не, изплащането на такъв голям откуп създава прецедент, който би по­ощрил подобни престъпни случаи на изнудване.

Използувани бяха всички дипломатически средства за освобождаването от пленничество на мис Стоун и за отстраняването на заплахата за живота й. Надява­ме се, че преди читателят да прочете тези редове, нейното избавление ще бъде вече факт. Но цялата афера има много по-широк смисъл. Във всеки случай остава големият въпрос. Как да се осигури неприкосновеността на личността на мисионерите и как да се отнасяме с техните похитители в такива случаи? Струва ни се невероятно, че във всеки случай мис Стоун би могла да бъде убита, тъй като, ако тя е задържана с поли­тически цели, нейната смърт би могла само да им навреди, а ако откупът не бъде платен, нейната смърт би могла само да вдигне на крак цивилизования свят, който да настоява на всяка цена за смъртта на нейните убийци. Малко събития са вълнували хорските сър­ца така, както пъкленото дело на тези непознати похитнтели. И ако тази благородна жена пострада по някакъв начин, искането за нейното отмъщение ще бъде съответно още по-настойчиво.

Сп.  „Мишънъри ревю ъв дъ уърлд“, Ню Йорк, Нова серия г. XIV, № 12, декември 1901, с. 938—939.

 

№  3

МИС СТОУН НАЙ-ПОСЛЕ СВОБОДНА

 

В ч е р а   т я   п р и с т и г н а л а   в   С т р у м и ц а,   M а к е д о н и я

ЦАРИГРАД, (23 февруари) — Американската мисионерка мис Елена М. Стоун, която на 3 септември миналата година беше заловена с г-жа Цилка от разбойници в Солунска област, бе освободена.

Мис Стоун пристигна с г-жа Цилка и нейното бе­бе в Струмица, Македония, в три часа тази сутрин. Всички са добре.

В Струмица нямало никой, който да посрещне мис Стоун, тъй като разбойниците не били дали никакви указания относно мястото, където възнамерявали да освободят пленничките. Мис Стоун веднага съобщила за пристигането си на властите в Струмица.

Новината за освобождаването на мис Стоун се съ­държа в телеграма на вицеконсула на Съединените ща­ти в Солун до генералния консул на Съединените ща­ти тук г-н Дикинсън. Телеграмата не съдържа подроб­ности за освобождаването.

Тъй като Струмица е близо до железопътната линия Солун—Скопие и само на 58 мили от Солун, мис Стоун незабавно ще тръгне за Солун.

ЛОНДОН, (24 февруари) — Кореспондентът на „Дейли Кроникъл“ в Цариград съобщава, че той разбира, за­що американските представители ще запазят в тайна завинаги мястото и начина на изплащане на откупа за освобождаването на мнс Стоун, поради необходимостта да бъдат предпазени невинни хора, които са им оказали съдействие. Все пак кореспондентът узнал, че хитростта с напълването на куфарите с парите с оло­во след изплащането на откупа с цел да се създаде впе­чатление, че мисията по изплащането на откупа е пре­търпяла неуспех, е излязла напълно сполучлива.

Почти сигурно е, казва кореспондентът, че парите от откупа са предназначени за Македонския комитет.

Мис Стоун, продължава телеграмата, не е знаела абсолютно нищо относно заговора за нейното отвлича­не, но има сериозни подозрения, че някои от българи­те, които са я придружавали или са останали, са били и течение.

БОСТЪН, (23 февруари) — Секретарят на Американ­ския съвет Бартън е получил от Солун следната те­леграма  без подпис:

„И двете — мис Стоун и г-жа Цилка с детето, осво­бодени от пленничество, в добро състояние и добро настроение.“

Г-н Бартън смята тази новина за напълно достоверна, тъй като мисионерите от съвета били инструкти­рани да не изпращат телеграми, основани само на слу­хове за освобождаването на мис Стоун, а да изчакат докато може да се даде точна информация.

Преподобният д-р Джъдсън Смит, един от секрета­рите на Американския съвет, посетил днес след обяд в Чесли дома на г-жа Бенджамин Ф. Стоун — майката на мис Елена М. Стоун, донасяйки телеграма от Со­лун с дата 23 февруари, съдържаща само една дума „Спасена“ и подпис „Хаскел“. Телеграмата била из­пратена от Едуард Б. Хаскел, един от мисионерите на Американския съвет в Солун.

*

Мис Стоун е родена в Роксбъри, Масачузетс на 2 юли 1846 г. и почти целият й живот е посветен на ре­лигиозна дейност. Казват, че когато я кръщавали, май­ка й я обещала на каузата на задграничните мисии. Мис Стоун получила образование в държавни училища В Челси и станала учителка. През октомври 1878 г. напуснала Ню Йорк, за да започне дейност в мисиите в Турция.  Първото й назначение било в Самоков, къде­то останала до 1882 г., след което се завърнала в CA1L на кратко посещение. След това тя поела една станция в България. През 1898 г. отново се завърнала в CAЩ и след това била назначена в Солун. Ръководила 35 библейски жени, разпръснати из обширна дива територия. Повечето от пътуванията до тези места извършвала на кон и с придружители. В последните години по време на тези посещения била придружавана от г-жа Цилка.(65)

На 3 септември миналата година мис Стоун, придружена от г-жа Цилка, три учителки, пасторите Димитров и Вирков (и двамата българи) и няколко приятели преминавали през тесен проход на път от с. Банско за Джумая, когато се появила чета разбойници. Според мълвата някои от членовете на  групата били зверски заклани, а съпротивата на охраната била сломена. Мис Стоун и г-жа Цилка били заловени и отведени в едно от свърталищата  на  разбойниците в планината.

Когато вестта за залавянето на мис Стоун била получена в седалището на Американския съвет за чуждестранни мисии в Бостън, идеята за изплащането на от­купа първоначално  предизвикала единодушен протест. Смятало се, че изплащането на откупа би поставило в опасност живота на всеки американски мисионер в чуж­бина. Обърнали се с молба към Държавния департамент, който изпратил генералния консул Дикинсън от Цари­град в София като представител на правителството в преговорите с разбойниците. Смятало се, че след ка­то искането за откуп се отхвърли, мис Стоун ще бъде освободена. Когато обявили искането за откуп, раз­бойниците заявили, че ако парите не бъдат платени до 8 октомври, мис Стоун ще бъде или убита, или заста­вена да се омъжи за разбойник. Три дни преди тази дата Американският съвет отправил апел към амери­канския народ за събиране на сумата за откупа.

Разбойниците искали 25 000 турски лири (около 112 000 щатски долара), но били събрани само 72 500 долара за откупа и след продължителни преговори, та­зи сума била изплатена на разбойниците на 6 февруари от г-н Гарджуло, главен драгоман на легацията на Съединените щати в Цариград и У. У. Пийт, касиер на американската мисия в Цариград.

В Македония на разбойниците гледат като на ге­рои и главно на тях населението възлага надеждите си да отхвърли турското иго.

Обикновено малко се чува за разбойниците, докато не нападнат някой европеец. С местните жители се от­насят още по-грубо. Известният Нико веднъж отвля­къл две деца от различни семейства в Лариса. По-заможните родители откупили своето дете като платили откуп от 400 лири. Родителите на другото дете били бедни и изпратили на разбойника 50 лири с плахи извинения.  Нико върнал парите. Накрая с голяма мъка били събрани и изпратени 200 лири, но разбойникът ги върнал с нетърпящо възражение писмо, давайки на родителите три дни да съберат исканата сума или да понесат последствията. Когато трите дни изтекли, той върнал детето разсечено на четири.(66)

Секретарят на легацията на Съединените щати в Цариград Спенсър Еди, който пристигнал  вчера с кораба „Кронпринц Вилхелм“, бил интервюиран в Холдън Хауз снощи, преди да отпътува в полунощ за Вашингтон. Той заявил, че е много доволен от получената новина за освобождаването на Мис Стоун и че той напълно вярва на известието. Отбелязал, че членовете на много посолства в Цариград ще бъдат удовлетворени, тъй като те проявили голям интерес към тази афера от самото й начало. Г-н Еди заявил, че посланикът на Съединените щати в Цариград заслужава най-голямо признание за освобождаването на мис Стоун.

Г-н Еди заявил, че не е уместно да говори за поли­тическите страни на аферата, преди да се е консулти­рал с държавния секретар Хей. Според него разбойни­ците били наели някой селянин да отведе мис Стоун в Струмица. Той добавил:

— Не съм запознат с последните подробности око­ло случая, тъй като напуснах Турция на 11 януари, а от тръгването ми досега са получени пет писма от по­сланика. Винаги, когато искахме да се срещнем с раз­бойниците и да разговаряме относно положението на пленените мисионерки, ние обявявахме това в някой от местните вестници. Един човек, винаги различен от те­зи, които бяхме виждали преди, идваше и заявяваше, че познава човек, който познава друг човек, който съ­що познава друг, който можел да се свърже с разбойниците. Ние му давахме писмото и той изчезваше. По­някога на следващия ден, а понякога не по-рано от седмица ние получавахме отговор. Беше безполезно да проследяваме куриера, тъй като писмото никога няма­ше да бъде доставено, пък и бе невъзможно да се до­берем до човека, който го получаваше. Всички отгово­ри, които получавахме от мис Стоун. бяха написани бодро. Никога не се оплакваше от болести и във всич­ките си писма заявяваше, че с нея се отнасят добре. Мисля, че ще установим, че тя няма да бъде по-зле след преживените трудности.

Г-н Еди бе запитан дали разбойниците са искали парите от откупа за себе си. Той отговори:

— Не, не са и именно поради това хората в Аме­рика не разбират случая. Касае се изцяло за полити­чески въпрос, цялото население на Македония симпатизира на отвличането, защото смята, че това е стъпка към освобождаването на Македония от турско господ­ство. Парите от откупа са предназначени за македон­ското дело.

Ако имахме работа с професионални разбойници, които просто искат пари, а не с политически разоойници, мис Стоун щеше да бъде отдавна освободена. Много е възможно нейното отвличане да е замисляно отдавна, а избраните жертви са смятани като най-подходящи за целите на каузата в сравнение с възможни жертви от други националности.

Като правило македонците са настроени приятелски към мисионерите, но те желаят да привлекат внима­нието на света върху своето дело и между другото да се сдобият с малко от тъй необходимите им пари. Имам всички основания да вярвам, че те са се отнасяли въз­можно най-добре с мис Стоун и нейната другарка по пленннчество. Когато се родило бебето на г-жа Цилка, доколкото знаем, с майката са се отнасяли най-любезно.

Г-н Еди казал, че мис Стоун нямало да се върне в САЩ, а щяла да остане в Македония. Той добавил:

— Слуховете, че съм бил извикан, защото правител­ството не било доволно от това, как съм действувал по аферата там, са напълно неверни. Ще се върна в Тур­ция след три седмици, ако не и по-рано. Докато съм тук, ще посетя Чикаго, където съм роден и където жи­веят повечето от моите роднини.

По време на пътуването г-н Еди бе придружаван от своята майка.

В. .Ню Йорк таймс“, 24 февруари  1902, с.  I.

№ 4

ВЕСТИ ОТ МИС СТОУН

Тя описва своето посрещане от прияте­ли в Струмица

БОСТЪН, (25 февруари) — Първото писмо от мисионерката Елена М. Стоун до семейството и приятелите й след освобождаването бе получено снощи от брат й Чарлз А. Стоун. Преди това писмо г-н Стоун е получил следната телеграма, подадена в Солун от г-н Гарджуло:

„Освободени събота през нощта село Градошор, бли­зо до Струмица, където са доведени от селския кмет в 9 часа, неделя. Довечера пристигат в Солун с Хаус.“

После дойде дългоочакваното писмо от мис Стоун със следното съдържание:

„Ристовац, 25 февруари

Чарлз А. Стоун, Челси, Масачузетс,

Благодарение на бога ние сме свободни и добре след пленничеството ни от почти шест месеца. Вчера, неделя сутринта, г-жа Цилка, седем седмичната й дъ­щеря Елена и аз се намерихме оставени от нашите по­хитители близо до едно село на един час разстоя­ние от Струмица. Три часа чакахме да съмне, после на­мерихме коне и дойдохме в този град.

Сърдечни български приятели изскочиха от къщи, щом зърнали странно изглеждащите пътници, поеха ни от конете в обятията си със сълзи, усмивки и при­ветствени думи и ни отведоха в дома си. Бе пратена бързо вест на приятелите, присъствуващи на утринната служба в църквата, и стари, и млади дойдоха да ни поздравят. Какъв благодарствен молебен на бог за доказателството, че молитвите им са чути, защото всич­ки — даже и малките деца — никога не са преставали да се молят за нас, техните изчезнали приятели.

От този час, още със ставането бяхме заобиколени от приятели от града и околните села, които искрено ни поздравяваха за нашето избавление.

Турските власти не закъсняха да ни разпитат за нашите премеждия. Управителят на града и свитата му ни посетиха тази сутрин и отново следобед след при­стигането от Солун на д-р Хаус и сина му, придруже­ни от г-н Гарджуло, пръв драгоман на американската легация в Цариград. Тримата дойдоха, за да ни съ­проводят утре до Солун, където г-н Цилка очаква дълго изчезналата си съпруга и тяхното бебе. Те ми донесоха купчина писма от майка ми, братята и най-скъпите ми приятели.

Така започнахме нашия свободен живот — с неиз­разима благодарност към бог и към всички приятели, които с молитви и дарения помогнаха за нашето осво­бождаване. Твоя сестра.

Елена М. Стоун “

СТРУМИЦА, (23 февруари) — Г-н Цилка, съпругът на г-жа Цилка — другарката на мис Стоун по пленничество, отишъл на гарата в Солун с надеждата да при­дружи групата на г-н Гарджуло до Струмица, но тур­ските власти не му разрешили да стори това, заявявай­ки, че има съмнения, че той е съдействувал за залавя­нето на мис Стоун.

Мис Стоун и г-жа Цилка са настанени в дома на г-н Кимов, протестантски пастор, където те с голямо вълнение посрещнаха г-н Гарджуло и г-н Хаус.

През последните две седмици на своето пленничество жените пътували из планините. Денем били дър­жани скрити, а нощем бързо продължавали, яздейки със завързани очи. Веднъж конят на мис Стоун паднал и я хвърлил на земята, но тя се отървала само със силно наранено коляно.

В Струмица двете жени бяха заети с ушиването на дрехи за себе си и за бебето. Когато ги намерили, те били облечени в местни носии и овчарски наметала. Бебето нямало прилични дрешки, а било повито в пар­чета от груб плат, какъвто планинците използуват за навуща. Бебето не се простудявало.

 

СПЕЦИАЛНО ЗА „НЮ ЙОРК ТАЙМС”

БОСТЪН, (23 февруари) — Преподобният д-р Джъдсън Смит, секретар на Американския съвет на комиса­рите за чуждестранните мисии заяви днес в отговор на запитване:

— Вярно е, че бяха получени солидни предложения за първа публикация на разказа на мис Стоун за пре­живяното сред разбойниците, но нищо не знам за не­обоснованото твърдение, че едно списание предложило 23 000 долара. Вярно е също, че установеното от Съве­та правило препятствува получаването от страна На ми­сионерите, освен със специално разрешение, на всякак­во възнаграждение за странична дейност.

Вие, разбира се, можете да схванете причината за това правило. Когато един мисионер постъпва на служ­ба в Съвета, на него или на нея се гарантира заплата, достатъчна да живее в разумен комфорт. Заплатата се мени в зависимост от условията, както и от характера на работата. Срещу тази заплата от мисионера се очаква да отдаде цялото си време за службата, на която е нает. Не се предполага той да има достатъчно свобод­но време за много литературна дейност.

Колкото до мис Стоун, не мисля, че някой знае как­во тя може да предприеме. Има сведения, че е напъл­но изтощена. Тя е на 56 години и естествено трябва да се върне у дома, за да се възстанови,

В. „Ню Йорк таймс“, 26 февруари  1902, с. 9.

 

№ 5

МИС СТОУН В СОЛУН

СОЛУН, (26 февруари) — Мис Стоун и г-жа Цилка с нейното бебе пристигнаха тук снощи бодри и в добро здраве. Те приеха във вагона членовете на англо-американската колония.

Мис Стоун и нейната група пътували на коне 5 ча­са от Струмица до най-близката железопътна станция. Местните мисионери и много от жителите на Струмица изпроводили на известно разстояние групата, пеейки химни. Бебето на г-жа Цилка, увито в одеяло, било носено от един слуга.

По молба на г-н Гарджуло турският управител на Струмица върнал на жените извзетнте в неделя на­метала и облекла, които им били дадени от разбойни­ците. Мисионерките смятат да запазят тези облекла като спомен от своето приключение.

Мис Стоун казва, че получила навреме всички пис­ма на г-н Хаус, изпратени в течение на нейното пленничество. Веднъж тя си изкълчила коляното, пропа­дайки в отвора за избата в една тъмна стая. Мис Стоун казва също, че разбойниците винаги се отнася­ли добре с пленничките. Те направили за жените коли­ба в планината, предоставяли им коне за пътуванията и носели детето на г-жа Цилка, когато им позволява­ли да вършат това. Разбойниците никога не са се сблъсквали с войската, въпреки че на няколко пъти се налагало групата да спира, докато похитителите на мис Стоун, по фалшива тревога, се подготвяли за дей­ствия.

Разбойниците нарочно помолили жените да преда­дат техните поздравления на г-н Гарджуло, г-н Пийт и другите за проявената находчивост при изплащането на откупа.

Когато групата от Струмица изкачила прохода Чипели, пътниците били изненадани от неочакваната поя­ва на г-н Цилка и станали свидетели на трогателната среща между съпрузите.

Мис Стоун казва, че разбойниците са заклели две­те пленнички да пазят в пълна тайна всичко, което бя могло да установи самоличността на разбойниците, местностите, където са били държани и други факти, които биха могли да издадат похитителите.

ЛОНДОН, (27 февруари) — В телеграма до „Дейли Експрес“ се съобщава от Виена, че мис Стоун ще се върне в Съединените щати през следващото лято.

СПЕЦИАЛНО ЗА „НЮ ЙОРК ТАЙМС“

ВАШИНГТОН, (25 февруари) — В телеграма, получе­на днес в Държавния департамент от посланика Лейш­ман в Цариград, се съобщава, че мис Стоун била сво­бодна и се намирала в Струмица, че била много измо­рена и изтощена и се налагало малко да почине, но че ще продължи пътуването си днес или утре.

Сега, когато пленничките са свободни, Държавният департамент заявява без колебание своето пълно одоб­рение на всички действия на г-н Лейшман, г-н Спенсър Еди (секретар на легацията) и генералния консул Дикинсън за постигане на освобождаването. Държавният секретар Хей лично изказал признателност на г-н Еди, който в момента е в САЩ, за неговото поведение, как­то и за умението и енергията, с която е действувал ка­то временно управляващ в Цариград в първия етап от опитите за освобождаване на пленничките. Дали г-н Еди ще се завърне в Цариград, или не, зависи само от него, но ако той не пожелае да поеме отново поста си. Държавният департамент ще му предостави друга въз­можност за дипломатическа служба.

Сега, когато тревогата за безопасността на мис Стоун изчезна, най-голям интерес предизвиква въпро­сът, какви стъпки могат да бъдат предприети за оси­гуряване на обезщетение. Държавният департамент е все още в неведение по въпроса и няма установена оп­ределена политическа линия. Двете искания, които, ако е възможно, сигурно ще бъдат отправени, са за обезще­тението и за залавянето и наказването на разбойници­те. Но докато не се узнае повече за обстоятелствата около случая, Държавният департамент не може поло­жително да реши какви мерки следва да бъдат взети. От само себе си се разбира, че насилието не може да остане ненаказано.

Най-неотложният въпрос е дали Съединените щати трябва да настояват за залавянето на разбойниците. По този въпрос Държавният департамент изчаква повече подробности. Няма съмнение, че разбойниците могат да бъдат заловени. Веднъж или два пъти българите и турците са били толкова близко до залавянето им, че се наложила намесата на американските представители в Турция, за да го предотвратят от страх, че разбойници­те могат да наранят или убият мис Стоун и г-жа Цилка, преди да бъдат заловени. Безспорно е също, че Съе­динените щати имат право да настояват за залавянето на бандитите. Съществуват съмнения само относно не­говата целесъобразност. Задава се въпросът, дали ако Съединените щати поискат залавянето на разбойниците и Турция се съгласи, което тя несъмнено ще стори, ре­зултатът няма да бъде по-нататъшни насилия над аме­рикански граждани в Турция и България.

Ако разбойниците и техните съмишленици, които, из­глежда, са многобройни, имат възможност да отмъстят на американците за каквото и да било увреждане на похитителите на мис Стоун, ще е необходимо да се дей­ствува по-внимателно, отколкото при друг случай. Дър­жавният департамент не иска да жертвува живота на американци, настоявайки за определена форма на обез­щетение, дори това да бъде най-логично и правилно. Още повече, че има основание да се предполага, че мис Стоун и хората, помогнали при освобождаването, са да­ли обещание да пазят тайна, което много ще усложни всякакви усилия да  бъдат наказани разбойниците.

В. „Ню Йорк таймс“, 27 февруари  1902, с   9

 

№ 5

ПРЕЖИВЯВАНИЯТА НА МИС СТОУН С ПЛЕНИЛИТЕ Я РАЗБОЙНИЦИ

ЦАРИГРАД, (1 март) — Американската мисионерка мис Елена М. Стоун, която доскоро бе задържана от разбойници, пристигна днес от Солун и посети легация­та на Съединените щати. Мис Стоун и нейната другар­ка г-жа Цилка са в отлично здраве.

А. А. Гарджуло, първи Драгоман на легацията на Съединените щати, също се завърна днес. Той казва, че разбойниците наричали бебето на г-жа Цилка „Късметче“ или „Щастливо дете“, защото уж им било донесло щастие.

Получено бе следното описание на пленничеството на мис Стоун, като част от информацията бе доставена от съучастници на разбойниците.

След залавянето на мисионерките близо до Банско на 3 септември миналата година, разбойниците побър­зали да преминат границата и се установили в плани­ната Гьолтепе, в областта Еледере в България, където цялото население симпатизирало на това начинание. То­зи факт дал възможност на четата да живее удобно и в безопасност, и да бъде във   връзка с външния свят.

Докато очаквали резултата от опитите да получат откупа, разбойниците се снабдявали от съседното село Леджума (67). Чувствувайки се напълно в безопасност, чле­новете на четата често се появявали открито в съседни­те села, докато местните им съмишленици не ги преду­предили да бъдат по-внимателни. Пленничките обаче били ревностно пазени.

Когато в началото на октомври м. г. генералният консул на Съединените щати в Цариград М. М. Дикинсън пристигнал в София и разкрил на властите ме­стонахождението на похитителите на мис Стоун, резул­татът бил почти пагубен за пленничките. Българското правителство прибързано изпратило войска в околно­стите на Гьолтепе, което накарало разбойниците да пре­къснат преговорите и четата сменила мястото си в Рила.

Студеното време направило пътуването в планините ужасно изпитание за мис Стоун и г-жа Цилка, обреме­нени от детето на последната. Всяка смяна на место
пребиваването ставала нощем. Планинските пътища ре­довно били почти непроходими и често затрупани от сняг. Разбойниците се отнасяли толкова любезно с пленничките, колкото позволявали обстоятелствата. Снабдяването с храна било несигурно, макар жените да получавали най-хубавото, което можел да предоста­ви негостоприемният район.

Напрежението и неизвестността били равни на фи­зическите страдания. Пленничките никога не знаели ме­стонахождението си, разбойниците винаги им казвали, че не са в България и те изпитвали постоянно страх да не бъдат нападнати от войската, която понякога била по петите на четата. Еднакво голяма грижа било и бебето, за което се боели да не умре от простуда.

Не по-рано от 2 ноември американските емисари се свързали с четата, която по това време се била разпололожила в една пещера близо до Дупница, но страхът от войската накарал разбойниците да предприемат още един преход. Той бил направен в непрогледна снежна буря, която заличавала следите на разбойниците, но причинявала горчиви страдания на пленничките.

След този случай разбойниците успели напълно да се измъкнат от властите и към края на ноември им се удало да се върнат по заобиколен път в старите си колиби в местността Еледере. После пуснали слуха, че пленничките са мъртви и оттогава успели необезпокоя­вани да държат скрити мис Стоун и г-жа Цилка до действителното им освобождаване.

В. „Ню Йорк таймс“, 2 март 1902, с. 4.

 

№ 7

ПОЧТИ ВСИЧКИ ПОХИТИТЕЛИ НА МИС СТОУН – БЪЛГАРИ

 

ЛОНДОН, (2 април) — Виенският кореспондент на „Таймс“ съобщава, че нови подробности, уличаващи Сарафов (македонския ръководител) са били узнати във връзка със залавянето на мис Елена М. Стоун. Водачът  на  разбойниците, заловили мис Стоун, се казва Сандански и е млад последовател на Сарафов.(68) Всичките 29 съучастници на Сандански са българи, с изключение на двама гърци.

Кореспондентът посочва, че мис Стоун и г-жа Цил­ка на два пъти, за кратко време били в България. Еди­ния път били в Рилския манастир, където монасите оказали помощ на разбойниците и охранявали плен­ничките.

Добавя се, че сега Сандански се е присъединил към друга чета на Сарафов.

Има слухове, че Сарафов и неговите приятели об­мислят залавянето на един влиятелен чуждестранен консулски представител. Неотдавна Сарафов е бил в Пловдив, България.

Кореспондентът съобщава, че дори и сред македон­ското население има постоянно недоволство от поведе­нието на четите на Сарафов.

Кореспондентът на „Таймс“ в Цариград съобщава, че неотдавнашните инциденти в Македония са предиз­викали дипломатически постъпки пред Портата, но по­солствата в турската столица очакват добри резултати от новоназначения управител на Солун, който се пол­зува с доверието на мирното население и чиято власт е подсилена с окръжна на Великия везир
.

ЛОНДОН, (2 април) — Виенският кореспондент на „Дейли телеграф” съобщава, че положението на Бал­каните започва да става критично, съдейки по призна­ци, на които той вярва.

Ежедневно се получават сведения за престъпления, извършени от български чети, информира кореспон­дентът, а вчера главите на седем български разбойни­ци били отнесени в Солун и окачени в двора на затво­ра. Един турски агент, който помогнал за залавянето на една българска чета бил подло убит за отмъщение.

*

Отвличането на мис Елена М. Стоун несъмнено не е първото сериозно престъпление, приписвано на Сара­фов и неговите чети от македонски революционери.

През август миналата година Сарафов и други чле­нове на Македонския комитет бяха подведени под отговорност за убийството на проф. Михайляно и г-н Фитовски, но бяха освободени от предварителния съд в София. Това стана малко след Македонския конгрес в София, който избра за председател на Върховния ко­митет г-н Михайловски, с което умереното крило удър­жа победа над Сарафов и неговите привърженици.

Проф. Михайляно беше убит на 22 юни 1900 г. в Букурещ. Той бе заможен румънски поданик, който се противопоставяше на Македонския комитет, а неговата смърт бе едно от многото престъпления, от които изнудванията за пари бяха най-чести, приписвани на маке­донците.

Едва след енергичните протести от страна на ру­мънското правителство в България бяха предприети действия срещу Сарафов и неговите последователи. По едно време войната между България и Румъния из­глеждаше неизбежна; но Австрия и Русия дадоха да се разбере, че те не биха допуснали конфликт.
В. „Ню Йорк таймс“, 2 април 1902, с. 1.

 № 8

МИС СТОУН ОТНОВО У ДОМА

M и с и о н е р к а т а  с е  з а в р ъ щ а  с л е д  п л е н н и ч е с т в о  с р е д  б ъ л г а р с к и  р а з б о й н и ц и

Мис Елена М. Стоун, която пристигна вчера с пара­хода „Дойчланд“, не изглежда по-зле след дългото пленничество сред разбойниците в България, но е мно­го изморена от едноседмичен пристъп на морска болест.

— Това е най-щастливият миг в живота ми — каза тя, когато брат й Чарлз А. Стоун я посрещна малко след като корабът пристигна в Куорънтин*. След като пре­караха четвърт час в нейната кабина, братът и сестра­та излязоха да се срещнат с журналистите, които бяха дошли да посрещнат парахода на борда на полицей­ското митническо корабче „Калъмит“.

— Предполагам, че искате да чуете всичко за разбойниците — каза мис Стоун любезно и очевидно с желание да разказва за своето неприятно преживява­не. — Те не бяха чак толкова свирепи, колкото може би си мислите, но говореха с много обидни и груби ду­ми. Обаче никога не са ни удряли или били.

Мисионерката беше облечена в тъмносин итънски** костюм със семпло украсена шапка в същия цвят. Тя изглеждаше много щастлива и изпъстряше разказа си с изрази на радост от невредимото завръщане в Амери­ка. Гласът й, който беше твърде слаб, на няколко пъти щеше да секне, но тя разказа много за своите прежи­вявания, преди корабът да заеме мястото си на кея.

— Разбойниците ни отвлякоха на 3 септември. Те се нахвърлиха внезапно върху нашата единадесетчленна група късно следобед. Бяха около 50 човека. Смятам, че нападението бе така внезапно, че всяка съпротива би била безполезна, даже и да искахме да я окажем. С изключение на господин Цилка, ние бяхме невъоръ­жени. Когато разбойниците отвлякоха жена му, той за­почна да стреля, но останалите от групата го разубедиха (69)

— Не е вярно, че г-жа Цилка бе задържана за откуп. Просто нашите похитители я взеха за моя придружителка. Те винаги постъпват така, ако пленницата е не­омъжена, независимо от възрастта й. Мислили са да заловят първата омъжена жена, на която попаднат, но първата беше г-жа Ушева, местна мисионерка и вдови­ца, която бе много болна. Ето защо те избраха г-жа Цилка и впоследствие аз бях много доволна, че те по­стъпиха така, по причина, която ще ви обясня.

Седем седмици преди да бъдем освободени, г-жа Цилка роди. Преди това разбойниците бяха станали така груби и жестоки в приказките си, че бе почти не­поносимо, но появата на бебето сложи край на всичко това. Разбойниците в Турция вярват, че клетвите ще ги стигнат, ако сторят зло на дете или на майка му, зато­ва те се отнасяха с нас отлично. Подигравателните на­меци престанаха и започнаха да ни дават по-добра храна, макар че трябва да призная, тя винаги беше сравнително добра.

Те се отнасяха с нас по-зле, само когато преговорите за нашето освобождаване бяха нарушени. „Ще умрете след двадесет дни считано от днес“ или „Скоро ще прекараме куршум през мозъка ви“ — бяха само някои от любезностите, които ни говореха, но да благодарим на небето, те не ни сториха зло.

Веднъж аз се простудих, а друг път паднах и си изкълчих коляното. И в двата случая райоойниците бя­ха разгневени, тъй като, изглежда, мислеха, че тези зло­полуки станаха по моя вина. Ние винаги пътувахме но­щем и никога не срещнахме каквито и да било пре­следвачи, макар нашите похитители да се държаха та­ка, сякаш някой ги гонеше. Понякога в средата на го­ра извикваха „Стой!“ и изпращаха напред съгледвач, който много смешно се помотаваше насам-натам из дърветата и скалите.

Разбойниците никога не ни казаха кога трябваше да бъдем освободени. Най-накрая основната група из­чезна и ние видяхме, че бяха останали само двама. Усъмних се, че ще се случи нещо странно и запитах единия от тях къде са отишли останалите. „Никога ня­ма да ги видите отново — отговори той. — Отивате при приятели.“ Можете да си представите как ни по-действуваха тези думи. Г-жа Цилка и аз се прегърнах­ме и заплакахме на глас от радост. Да бъдем освобо­дени изглеждаше почти невъзможно, но ето ме тук, благодарение на божията воля и на молитвите на аме­риканския народ.

Мис Стоун разказа как за пръв път отишла в Бъл­гария преди 23 години като учителка в девически пан­сион на Американския съвет за чуждестранни мисии. Скоро след това тя се заела с мисионерска дейност из­вън училището. За последен път посетила САЩ преди четири години.

Тя бе запитана дали разбойниците в България при­личат на тези, изобразявани в театъра. Смеейки се, тя отговори, че не би могла да каже, защото през живота си никога не е ходила на театър. Дали залавянето й е било продиктувано от политически или користолюбиви съображения, тя не би могла да каже и не знае дали някога ще се върне отново в България.

Тя съобщи, че турското правителство отказало да поеме отговорността за залавянето й, твърдейки, че тя би трябвало да пътува с охрана. „Това твърдение — каза тя — е смешно, тъй като залавянето стана посред бял ден и биха били необходими голям брой войници, за да ме защитят от толкова много разбойници.“ Всич­ки мъже изглеждали като турци и говорели турски, но тя не била сигурна, че това е била тяхната национал­ност.

На кея имаше над една дузина лели, чичовци и бра­товчеди на мис Стоун, които бяха дошли да посрещнат завръщащата се роднина, а така също и представители на Американския съвет за чуждестранни мисии и много приятели. Митническите служители бързо приключиха проверката на багажа й и тя напусна кея с брат си и приятелите си, след като заяви, че веднага заминава за дома си в Челси, Масачузетс, където я очаква майка й. През следващата година тя ще изнесе лекции из цялата страна и е сключила договор с една изда­телска къща да опише преживяното. Поради това тя е задължена да не разкрива пред журналистите твърде много подробности от своето приключение.

БОСТЪН, (10 април) – Тази вечер, малко след девет часа, тук пристигна мис Стоун, придружена от брат си и сина му. Тя веднага нае кола за дома на г-н Стоун в Челси. Минавайки през града, те не се отбили в дома на майката на мис Стоун поради късния час и напред­налата възраст на майката, която е на 90 години. Мис Стоун решила да не я безпокои тази нощ.

Във вторник вечерта в Първата независима църква е организиран прием за близки приятели и другари по църква, а в четвъртък вечерта на същото място ще се състои прием за обществеността, на който обаче няма да има официални речи.

В. „Ню Йорк таймс“, 11 април 1902,  с. 8.

 

* Мястото за карантинен престой на корабите — бел. ред.

** Or Итън (Eton) — град в Южна Англия — бел.  ред.

№ 9

ПЛЕННИЧЕСТВОТО НА МИС СТОУН

Т я  о п и с в а  с в о и т е  п р е ж и в я в а н и я  п р е д  н ю й о р к с к а  п у б л и к а

Около 600 души чуха снощи разказа на мис Елена М. Стоун за преживяното сред разбойниците в Бълга­рия и Турция. Това бе първата от серия лекции, които мисионерката ще изнесе под ръководството на майор Дж. Б. Понд. Лекцията се състоя в залата на Бродуей Тейбърнакъл — на Бродуей и 34 улица.

Мис Стоун започна своята лекция с кратко изложе­ние на политическите условия в Турция и на необходи­мостта от намеса на външни сили за възстановяване на реда и цивилизованите порядки. „Ако резултатът от преживяното от нас бъде такъв — каза лекторката, — сигурна съм, че си е струвало всичко, което тряб­ваше да изтърпим.“

След като разказа подробно за известните случки от тяхното плениичество, тя продължи:

— Няколко дни не знаехме защо сме задържани. После дойдоха при нас и ни казаха, че са ни задържа­ли за откуп — за 25 000 турски лири. Казаха също, че този откуп трябва да бъде платен до 20 дни, или ние сме щели да бъдем убити. След това мъжът, който бе главатар на четата, ме застави да напиша писмо, с което да обясня на външния свят нашето положение, като заявя, че сме задържани за откуп и поискам от турското правителство да оттегли войската, която ни преследваше. Не вярвах, че моите думи можеха да по­влияят на Портата, но последвалите събития доказаха тяхната полза. Войската се оттегли и ние по-спокойно продължихме нощните си пътувания.

След като изминаха 11 дни, а резултат нямаше, ни бе дадено продължение от още 20 дни. Когато глава­тарят ми съобщи това, той каза зловещо: „И ако па­рите не са тук до това време — ще има куршум за нея и един за тебе.“

По някакъв начин разбойниците узнали за подготвяното в САЩ движение за събиране на пари за наше­то освобождаване. Те ме накараха да напиша общо три писма. Това бяха ужасни неща за писане. Приличаха почти на смъртни присъди за г-жа Цилка и за мене.

На 29 октомври, неделя, те приготвиха всичко за нашето убийство. Изкараха револверите си и ги сложи­ха на земята. Чух главатарят да пита: „Защо с револ­вер? Защо не с нож?“ След това те говориха нещо шепнешком за предсмъртни викове и споменаха, че бих умряла, без да вдигам много шум. Обаче денят мина спокойно. Няколко дни по-късно научих, че убийството било отложено поради различия в четата. Мнозинството искали да се изчакат по-нататъшните преговори.

Най-накрая разбойниците научиха, че консулът Дикинсън бе дошъл в София да преговаря. Когато прего­ворите приключиха окончателно, разбойниците бяха най-доволните хора, които сте виждали, първо защото полу­чиха парите и второ, че се отърваха от нас.

Най-впечатляващото събитие бе раждането на мал­кото бебе през нощта на 4 януари. Майката беше язди­ла десет часа в нощта преди появата на детето. Ние ви­наги пътувахме под прикритието на тъмнината. На вто­рата вечер след раждането на детето майката прие раз­бойниците. Те всички дойдоха в малката колиба, къ­дето бе настанена, и засвидетелствуваха своето уваже­ние към майката и бебето. Поздравиха майката и по­галиха детето. Но скоро нашите нощни пътувания се подновиха и това дете пропътува цели три нощи от първите пет след своето раждане.

Във втората част на своята лекция мис Стоун по­каза и обясни около 50 стереоптични фотоса.

В. „Ню Йорк таймс“, 29 април 1902, с. 5.
№ 10

АПЕЛ ЗА ПОМОЩ НА МАКЕДОНЦИТЕ

Мис Елена Стоун, която християните в Америка ос­вободиха от македонските разбойници, се обърнала пис­мено към  „Крисчън Хералд“, призовавайки да се помогне на македонските бежанци, прокудени от домове­те им от „отвратителните турци“. Тя изпратила възвание на Българското евангелистко общество, което от­части гласи както следва:

„Сегашното избиване на хиляди християни и уни­щожаването на стотици села и техните християнски църкви е победа на мохамеданския деспотизъм над християнството и християнската цивилизация на XX век. Нима вярващите от целия християнски свят ще ос­танат безмълвни и няма да отвърнат на горчивите воп­ли на умиращите в Македония?

Протестантските църкви в България, които обикна­ха силно Христос, благодарение на Българското еван­гелистко общество, което в продължение на 28 години бе сила в подкрепа на доброто сред европейските про­винции на Турция, най-искрено Ви умоляват да пред­приемете своевременно такива действия, които ще спрат ужасните зверства и масовото избиване на християн­ското население в Македония.“

Сп. „Мишънъри ревю ъв дъ уърлд“, Ню Йорк, Нова серия, г. XVII, № 1, януари 1904, с. 70—71.

Бележки

I.

1. Спомените на Елена Стоун са публикувани в сп. „Mc Clure’s Magazine“, vol. XIX, № 1. May 1902 — № 6. Oktober 1902, без броя от август, където са поместени спомените на К. Цилка. След заглавието във всеки брои има и подзаглавия (в първия брой и в текста), които за уеднаквяване па изложението тук са изпус­нати.
2. Залавянето е извършено на 21 август по стар стил или 3 септември по нов стил. Елена Стоун и Катерина Цилка сочат да­тите по нов стил.
3. Става дума за кираджия (водач, проводник) — човек, който предоставя превозното средство (в случая мулета) и придружава пътуващите.
4. За пръв път протестантски мисионери посещават Банско през 1867 г. На следващата година няколко семейства се обявя­ват за привърженици на новата вяра. Сред първите са семейства­та на Георги Сарандов, Петър Ушев и Марко Петканчин. През август 1871 г. протестантите (тогава 15 души) се организират в община, която е първата протестантска община в българските земи. В навечерието на Руско-турската освободителна война (1877— 1878 г.) тя наброява около 100 членове — повечето от Банско, е някои от съседните села Баня, Елешница, Якоруда и др. Има собствен молитвен дом и свое училище.

Както и на други места, в началото съществува вражда между православни и протестанти, но по-късно отношенията се оглаждат. Интересно в Банско е, че понякога към новата вяра се присъе­диняват отделни членове на семействата, а другите остават православни. Напр. от семейството на Катерина Димитрова Стефанова (Попстефанова) майката на Катерина, а с нея и децата стават протестанти, а бащата остава православен.

5. С името Добрия човек пленничките наричат Яне Сандански, а с името Лошия човек — Христо Чернопеев.
6. Това са тримата ръководители на четата — Яне Сандански, Кръстьо Асенов и Христо Чернопеев.
7. Тези писма са написани на 7/20 септември 1901 г. Препис на писмото до Уйлям Пийт вж. тук, док. № 32.
8. Това писмо — второ до Хаскел в Самоков — е предадено от Кръстьо Асенов на 12 октомври 1901 г.
9. Писмото е без дата, но тя явно е отпреди 13 октомври, де­ня, в който е било предадено на Кръстьо Асенов в Дупница (Станке Димитров).
10. Тримата, които отиват да преговарят с комисията, са Яне Сандански, Кръстьо Асенов и Сава Михайлов. Съставът на чета­та не е постоянен и затова Стоун говори за нови лица, на които са оставени пленничките. За Сава Михайлов вж. тук неговите спо­мени и бел. 37.
11. Датата, изглежда, не е предадена точно. По всяка вероят­ност става дума за 17/30 декември 1901 г.
12. Този спомен е отпечатан в сп. „The Missionary Review of the World“, June 1902, p. 451—452. Отбелязано е, че е взет със съкращения от „The Christian Herald“.
13. В действителност мис Стоун не получава разрешение от турското правителство и не идва повторно в Македония.

 

II.

14. Спомените на Катерина Цилка са публикувани в „McClure’s Magazine“, vol. XIX, № 4. August 1902, p. 291—300.
15. По стар стил датата е 21 декември 1901 г.
16. Тези спомени са писани 10 години след събитието, прав 1911—1912 г. В основата им стоят спомените от 1902 г., но има и отделни различия и неточности. Някои от неточностите са отбе­лязани в бележките по-надолу. Спомените се съхраняват у Любен Стефанов от Банско.
17. В спомените на мис Стоун не се говори, че те са отишли заедно в Банско, тръгвайки от Корча. Тя посочва, че е пристигна­ла три седмици преди залавянето й, като е минала през Стру­мица и Горна Джумая. Възможно е семейство Цилка да е пре­карало три месеца в Банско, но не и мис Стоун.
18. Съставът на групата не е предаден точно. Мис Стоун по­сочва, че в нея влизат 13 души. Учителките са три, а не четири. Ушева пътува само със сина си, който е един от тримата ученици.

Като отпаднат и „тримата непознати“, получава се числото 13.

19. За състава на четата в деня па залавянето на жените вж спомените на Яне Сандански.
20. Тримата рьководители на четата тук са представени в след­ния ред: Яне Сандански, Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов. Разкриването на истинската цел на отвличането и посочването на размера на откупа става няколко дни по-късно.
21. Тук и в следващите пасажи има неточности. Писмото наКасърова вж. в спомените на мис Стоун.
22. В изпуснатия текст се говори за раждането на бебето.
23. Макклюър е издателят на списанието, в което са публику­вани спомените на мис Стоун и Цилка през 1902 г.
24. Руският дипломатически представител в София има зва­нието дипломатически агент, а не консул.
25. Григор Цилка не е участвувал пряко в преговорите за ос­вобождаване на пленените жени и в плащането на откупа. За­това неговият разказ не е съвсем точен.

 

III.

26. Яне Сандански е роден през i872 г. в с. Влахи, Мелиишко. Израства в гр. Дупница (дн. Станке Димитров), където семейството му се преселва след Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. Участвува в македоно-одрипското движение в свободна България, а през април 1901 г. влиза с чета в Македония и се отдава изцяло на освободителната борба на поробените. След Илинденско-Преображеиското въстание от 1903 г. се утвърждава като ръководител на Серскн революционен окръг и па левицата в македоно-одринското движение. Убит на 22 април 1915 г. в Пирин от противници в движението.

Спомените му, обхващащи периода до въстанието от 1903 г., са записани от проф. Л. Милетич през януари 1904 г. и са пуб­ликувани в кн. VII от поредицата „Материали за историята на македонското освободително движение“, издадена в София през 1927 г. под заглавие „Движението отсам Вардара и борбата с върховистите“. Обнародваният тук откъс включва с. 17—24 от това издание.

27. Кръстьо Асенов е роден през 1877 г. в Сливен. Завършва Висшето училище (университета) в София и под влияние на Гоце Делчев се включва в борбата за освобождение на Македония и Одринско. Известно време учителствува в с. Лешко, Гориоджумайско (дн. Благоевградско), а след това става нелегален. Участвула в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание от лятото на 1903 г., но непосредствено преди започване на въстаническите действия е убит от противници край с. Корнишор, Енидже-вардарско.
28. Според запазени сведения от Банско членове на револю­ционния комитет тогава са Димитър (Мингьо) Лазаров Тодев — председател, Иван (Йонка) Вапцаров — секретар, Борис Тодев, Симеон Молеров, Иван Колчагов и Иван Хадживъканов — члено­ве. След пленяването на мис Стоун и Катерина Цилка Мингьо То­дев е арестуван и държан в затвора до освобождаването им. През 1903 г. взема участие във въстанието, а след това се преселва в Пазарджик и София, където се занимава с търговия.
29. Първото писмо до Хаскел също е предадено. Вж. тук док. № 16. След това в София пристига Дикинсън. Връзката с него се установява след второто писмо до Хаскел, но не в резултат на не­го, а благодарение на посредничеството на пратеника на руския дипломатически агент в София Юрий Бахметиев. Това става през октомври 1901 г.
30. Дончо Златков от с. Палат, Мелнишко, стар харамия, кой­то не се подчинява на Вътрешната организация и минава на стра­ната на Върховния комитет. Той се опитва да отнеме пленените жениот  Сандански  и  Чернопеев  и  да   вземе  откупа  за   себе  си.
31. Задгранични представители на организацията по това време са Димитър Стефанов от Бесарабия (Русия) и Туше Делииванов от Кукуш.
32. В действителност парите са получени на 20 януари 1902 г. (ст. ст.).
33. По време на аферата „Мис Стоун“ Гоце Делчев се намира на инспекционна обиколка в Югозападна Македония — Битолско, Костурско, Леринско и пр. Завръща се към 10 март 1902 г.
34. Христо Чернопеев е роден през 1868 г. в с. Дерманци, Ло­вешки окръг. До 1899 г. служи като подофицер, а след това се включва в македоно-одринското освободително движение. Той е един от първите и най-изтъкнатите войводи на Вътрешната органи­зация. След Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. се утвърждава като ръководител на Струмишки революционен окръг и един от ръководителите на левицата в освободителното движе­ние. Загива на 6 ноември 1915 г. като офицер от българската армия.

Спомените на Хр. Чернопеев са записани от проф. Л. Милетич в началото на 1904 г. Публикуваният тук откъс е взет от книгата „Движението отсам Вардара и борбата с върховистите“, С, 1927, с. 58—60.

35. Според Сандански детето е родено в с. Сърбиново. Кресна се намира на пътя между Сърбиново и Влахи, където се устано­вява четата след раждането.
36. Откупът е получен през януари, а жените са освободени през февруари 1902 г.
37. Сава Михайлов е роден през 1877 г. в с. Мачуково, Гевгелийско. Завършва Солунската българска мъжка гимназия, след което учнтелствува на различни места в Македония. По време на залавянето на мис Стоун е учител в Горна Джумая. В края на 1901 г. забягва с четата иа Сандански и Чернопеев. От началото на 1903 г. е войвода в Гевгелийско. Загива на 1 март 1905 г. в сра­жение с турска войска край с. Смол, Гевгелийско.

Спомените му са записани след Илинденско-Преображенското въстание от проф. Л. Мнлетнч. Откъсите тук са взети от книгата ..Движението отсам Вардара и борбата с върховистите“, С, 1927, с. 86—87, 90—91.

 

IV.

38. 38. Публикуваните тук документи се пазят в Централния държавен исторически архив (ЦДИА), ф. 176, оп. I. Част от тях, както е посочено в предговора, са обнародвани, а останалите се публикуват за първи път. Правописът е осъвременен, ио са запазени стиловите и езиковите особености. Имената на лица, селища и пр. са предадени така, както са означени в документите, независимо от някои различия със сега възприетата транскрипция. Част от документите са преведени от английски и френски език — при тях имената са дадени съгласно произношението. За краткост обръщенията в началото и заключителните думи в края на рапортите и писмата са изпуснати. Някои от документите са изпращани в преписии до други лица.  Тук е означен  основният адресат.

Документите са подредени хропологическп съобразно с възприе­тата тогава у нас датировка, т. е. по стар стил. Където има двойна дата, тя с запазена, както и оригинала. Когато датата в докумен­та е само по нов стил, съответното число по стар стил с дадено в скоби. И в двата случая обаче при подреждането па документи­те е взета пред вид датата по стар стил.

39. 39.В същност по-предния ден, отвличането е извършено на 21 август след обяд. Останалите пътници се връщат в Банско н съобщават за станалото па следващия ден. Тогава то става пззестно и в Солун. Затова българският търговски агент п този град Атанас Шопов известява за него като станало един ден по-късно. Телеграмата е получена в София на 24 август в 12,20 часа.

Мехомия, който се споменава по-надолу, е днешният гр. Раз­лог. С името Разлог тогава по-често се е означавала цялата Разложка котловина, т. е. Разложко.

40. Тук и в някои от следващите документи имената са предадени неточно — става дума за мис Стоун и Катерина Цилка.
41. За състава на групата вж. спомените на мис Стоун.
42. Периклес Хаджи Лазаро е местен жител, роден в Турско. Длъжността вицеконсул на САЩ в Солун изпълнява от февруари 1870 г.
43. Писмото е изпратено в София от българския дипломатически агент в Цариград Ив. Ст. Гешов. Той го получил от извънредния гратеник и пълномощен .министър (назначен в края на 1900 г.) па САЩ в Турция Джон Г. А. Лейшман.

Писмо със същото съдържание същия ден е изпратено и до Военното министерство. В него министерството се умолява да даде „нужните заповеди на княжеските военни погранични власти за преследванието и залавянието на разбойниците, в случай че пре­минат в България“.

44. Двамата ученици са Иван Радулов и Петър Ушев. Третият в някои материали е означаван като слуга в училището в Самоков. Петър Ушев е синът на Ушева, жената, която е трябвало да бъде взета като придружителка на мис Стоун. Иван Радулов след Илинденско-Преображенското въстание е изпратен от ВМОРО в САЩ за събиране па средства за движението и участвува в основаването и ръководството на Македонския комитет в Ню Йорк. Секретар на този комитет е Алберт Сониксен, който след това идва в България и през 1906 г. пребивава в продължение на няколко месеца с че­та в Македония.
45. В отговор на 1 септември 1901 г. МВРИ съобщава на Ге­шов в Цариград, че са взети „строги мерки“, в случай че четата мине в България „да бъде заловена и жените освободени“.
46. Борис Сарафов е председател на Върховния македоно-одрински комитет в София до 24 март 1901 г., когато е арестуван. През лятото на 1901 г. на IX македоно-одрински конгрес за пред­седател па ВМОК е избран поетът Стоян Михайловски, а за под­председател ген. Иван Цончев. Нито Б. Сарафов, нито новият Върховен комитет е свързан с пленяването на мис Стоун и Кате­рина Цилка, то е дело на Вътрешната организация.
47. Михаил К. Сарафов — министър на вътрешните работи, вре­менно заместващ министъра па външните работи и на изповеда­нията д-р Стоян Данев.
48. Тези сведения са съобщени па МВРИ предния ден, 4 септември, с една бележка от началника на политическото отделение и директор на протокола при министерството Г. Вернаца.
49. Малко по-късно Асен Хадживасилев дава писмени показа­ния, в които отрича да има нещо общо с лицата, отвлекли мис Стоун.
50. Става дума за пласиране на облигации от т. нар. Македон­ски патриотичен заем на Върховния македоно-одрински комитет, чрез който се събират средства за освободителното дело.
51. Дикинсън заминава на следващия ден вечерта.
52. Граф В. Н. Ламздорф е министър на външните работи на Русия. Дипломатически агент на Русия в София е Ю. Бахметиев; Н. Етер временно замества Бахметиев.
53. Зиновиев — руски посланик в Цариград.
54. Препис от рапорта е изпратен до МВРИ в София. След получаването му на 27 септември M. K. Сарафов отбелязва: „Види се, г. Гешов не е имал йоще това писмо, когато е давал вчерашната депеша. Желателно е да си послужи с него и сведенията, що му даваме, за да разсипе вярването, какво четата е у нас.“
55. Добрович — началник на тайната канцелария на Фердинанд.
56. Спенсър Ф. Еди — роден в Чикаго; назначен за секретар на легацията през юни 1901 г. По-късно пълномощен министър в Румъния и Сърбия и дипломатически агент в България (до 1909 г., когато се пенсионира).
57. Според Ив. Харизанов (в. „Ден“, бр. 33 от 19 септември 1945 г.) точно по това време четата се намира в България. Той твърди, че след сражението при с. Тросково жените са прехвърлени в Дупнишко, където остават в продължение на месец и половина. Смесването на дейци на Вътрешната организация с хора от бив­шия състав па Върховния македоно-одрински комитет идва от това, че през 1899—1900 г. между двете организации съществува съгласие и сътрудничество и се действува общо.
58. Чарлз М. Дикинсън — роден в Ню Йорк, генерален консул на САЩ в Цариград от септември 1897 г., е назначен за диплома­тически агент в България през април 1901 г. (да заеме поста от 1 юли 1901 г.). Оттеглен като агент в София в края на юни 1903 г., но продължава да е генерален консул в Цариград до средата па 1906 г.

От юни 1903 г. за дипломатически агент на САЩ в България е назначен извънредният пратеник и пълномощен министър в Ру­мъния, Сърбия и Гърция (със седалище в Атина) Джон Б. Джексън, преназначен на 8 март 1905 г. След него, от 1 юли 1907 г., дипломатически агент в България със седалище в Букурещ е Хорас Грийли Ноулис и после Спенсър Файет Еди.

59. Александър А. Гарджуло е драгоман на американската легация в Цариград от 1873 г. Като местен жител и добре запознат с порядките в държавата, той е поставен начело на комисията за освобождаването на мис Стоун и Цилка.

Сведенията в рапорта относно начина и мястото на предаване на откупа и освобождаване на жените вероятно имат за цел да заблудят турските .власти. В действителност Гарджуло не минава на българска територия. Този и някои от следващите рапорти са четени и от Фердинанд.

60. Рапортът е четен и от Фердинанд. Подчертаното е от него.
61. От 2Î декември 1901 г., когато се съставя самостоятелно правителство на Прогреснвно-либералната партия, д-р Стоян Данев е едновременно министър-председател и министър на външните ра­боти и на изповеданията.
62. В действителност откупът е бил вече платен н Лейшман е знаел това.
63. Телеграма със същото съдържание Ат. Шопов изпраща и до дипломатическия агент в Цариград Ив. Ст. Гешов, който от своя страна също телеграфира в София.
64. Представените тук материали, част от много други от по­добен характер, са издирени от Константин Пандев в библиотеката на университета в гр. Колумбус, щата Охайо, САЩ.
65. Тук има неточности. Мястото на първото назначение на мис Стоун е отбелязано като Самовар, вместо Самоков, а Джумая — като Динвала. Стоун не с била придружавана по време на пъту­ванията си от Цилка. Срещата им в Банско е случайна. В група­та няма пастори Димитров и Вирков.
66. Явно тук се смесват две понятия — обикновеното разбойни­чество (в посочения пример се говори за гръцки разбойник) и от­вличането за политически цели, какъвто е случаят с мис Стоун и Цилка.
67. Такова село не съществува, възможно е името да не е пре­дадено точно. За предположението, че четата се намира в района на Гьолтепе вж. док. № 28. Несъмнено това били слухове, пускани с цел да се отклони вниманието от истинското местонахождение на четата с пленничките.
68. Срв. бел. 46 и 57.
69. Това не е вярно. Григор Цилка наистина имал револвер, но не го използувал, тъй като според запазени спомени той бил предварително скрит от жена му в багажа, с който пътували.

Ст. и. с. КОНСТАНТИН ПАНДЕВ

---

ГАЛЕРИЯ

Мис Стоун	Г-жа Катерина Стефанова Цилка
Класът на Мис Стоун от летния подготвителен курс в Банско	Улица в Банско с изглед към къщата на Димитър Тодев (Мингьо)
Мис Стоун и г-жа Цилка, както са изглеждали по време на завръщането си от пленничество	Бебето и баща му
Д-р Джон Х. Хаус, шеф на протестантските мисионери в Солун	г-жа Цилка, бебето „късмет“ и мис Стоун
Чарлз М. Дикинсън генерален консул на САЩ в Цариград	Уйлям У. Пит касиер на мисионерите в Цариград
Г-н Цилка, който получава бебето, и придружаващите ги лица	Мис Стоун по време на завръщането си в Америка

 

---

[нагоре]