Сред българите в Ямбол към края на робството намират свои привърженици две инославни вероизповедания – протестантството (евангелизмът) и католицизмът. В първите години след Освобождението (1878 г.) двете инославни пропаганди дотолкова жънат успехи в Ямбол, че сериозно застрашават и разклащат позициите на православието в нашия град. Този проблем намира отражение дори в изключително ценния „Български дневник” на видния историк Константин Иречек, който е бил български министър на народното просвещение от 29 април 1881 до 23 юни 1882 г. Та на 16/28 април 1882 г. министър Иречек записва в подробния си дневник следното за ямболските протестанти: „В Ямбол общината била тяхна. Главатар им бил Бояджиев; бъркал се във всички обществени работи; постоянно провокирал с консулска интервенция”.
Белег за значимостта и тежестта на протестантите в ямболския обществен живот е и фактът, че при своето първо посещение в нашия град на 23 януари 1888 г. княз Фер-динанд (сам той е, макар и съвсем формално, католик) проявява особено внимание и благоразположение към тях.
Малко по-късно, през 1889 или 1890 г., Българската православна църква прави опит за защита (в своя специфичен език църквата използва за „защита” древногръцката дума „апология” – бел. на Х.Б.) на своите позиции в Ямбол от двете инославни пропаганди. Задачата да осъществи православната „апология” в нашия град е възложена на Архимандрит Максим (14 септември 1850 – 1 март 1938 г.), бъдещ Скопски (1892 – 1895 г.) и Пловдивски (1906 – 1938 г.) митрополит. От началото на 1886 до 1891 г. той е управлявал проектираната, но все още официално несъществуваща тогава Старозагорска епархия. В своята автобиография, написана през 1929/30 г., дядо Максим Пловдивски отбелязва следното: „Моята проповедническа работа се простря и вън от Стара Загора, в града Ямбол. В тоя град беше свила гнездо още от турско време протестантската пропаганда. Още … в 1858 г. се явил в Ямбол стар протестантски проповедник на име Байнгтон, американец, мисионер, който обикаляше по онова време България да проповядва и разпространява своите книги,повечето даром или с нищожна цена. Установил се бе в Ямбол. Ямболчани дълго време се бориха с протестантската пропаганда. Прибавила се и католическата пропаганда. Благодарение на железницата в Ямбол имаше няколко французки къщи, които се посещаваха от патери (католически отци – бел. на Х. Б.). Тая (католическа) пропаганда беше отворила училище и храм в една къща. Двете пропаганди 0предизвикаха българите на борба. Бориха се дълго. Заема посредническа роля и местната турска власт, а после Освобождението – и българската. И двете пропаганди се покровителстваха отвънка, от Европа и американците”.
Към сбития, но съдържателен обзор върху инославните пропаганди сред бълга-рите в Ямбол, направен от дядо Максим, малко може да се добави. Така например за начало на протестантската пропаганда сред ямболци се приема не 1858 г., а времето около Димитровден през 1865 г. Официално, обаче, Ямболската евангелска (съборна или конгрешанска) църква е призната на 10/22 ноември 1874 г. Към същата 1874 г. трябва да се отнесе и „стартът” на католическата пропаганда в нашия град, защото тъкмо тогава (1873/1874 г.) се строи железопътната линия Търново Сеймен (днешен Симеоновград) – Нова Загора – Ямбол, чийто последен участък (от 22 км) Кермен –Ямбол е открит на 7 януари 1875 г. Своя църква („Пресвето Сърце Исусово”) ямболс-ките католици от западен („латински”) обред имат от 1888 г.
Що се отнася пък до борбата на православните срещу инославните ямболци, то тя се води напълно в духа на завършилата в общи линии към 1870 г. борба на правос-лавните българи срещу техните гръцки (гръкомански) православни архиереи. Новата борба на православните ямболци – вече срещу техните съграждани протестанти или католици – също се води с неособено привлекателни средства и изтънчени способи. С други думи тази борба не се води по християнски и затова се постига съвсем обратен ефект, който си личи в наши дни и по факта, че сега в Ямбол на 4 православни църкви се падат 2 католически и 10-ина протестантски (евангелски), т. е. съотношението е 3 : 1 в полза на инославието… (Отделно пък в самото православие у нас от 1992 до 2012 г. имаше разкол, чийто главен двигател е ямболецът лъжемитрополит Инокентий)…
И след тези доуточнения нека пак се върнем към спомените на митрополит Мак-сим Пловдивски. Той пише още: „Нй-после и Светият Синод като видял, че и прави-телството (на Стефан Стамболов) гледа твърде снизходително, твърдейки, че „преос-вещението в България е свободно”, земал решение да ме командирова в Ямбол, да се помъча в ред проповеди да увещая нашите християни да пазят праотеческата си вяра и да отбягват и от протестантите, и от католиците. С тая цел Негово Блаженство екзар-хът (Йосиф /1877 – 1915/) ми писа да отида и извърша възложената ми от Синода мисия. Тази мисия – продължава дядо Максим – извърших в продължение на година време, като ходех в неделни и празнични дни от Стара Загора в Ямбол, придружен понякога от свещеника Василий Желев от Стара Загора, който беше бързописец и записваше проповедите ми, които изпратих на Негово Блаженство с едно обширно изложение. Тези проповеди през 1927 г. се отпечатаха в отделна книга – „Апологетични беседи”“.
Както и трябва да се очаква, „Апологетичните беседи” на Архимандрит Максим в Ямбол през 1889 – 1890 г. не възпират триумфалното шествие на инославните пропа-ганди в нашия град. В случая, от историческа гледна точка, по-интригуващо от беседи-те е това „обширно изложение” на Максим до Екзарха за стореното от него при коман-дироването му тук. В този документ явно са се съдържали множество детайли и под-робности от живота (не само религиозния) в Ямбол по онова време. Дано този ценен извор за ямболската история се е съхранил (най-вероятно в архива на Екзарх Йосиф) до наши дни…
Само 5-6 години след ямболските беседи на архимандрит Максим, които – уви! – попадат на камениста почва, през 1895 г. в нашия град се появява като напук и като-лическа църква от източен (или униатски) обред – „Св. Св. Кирил и Методий” … А от своя страна пък набралата инерция и мощ Ямболска евангелска църква същата 1895 г. кани за свой пастор … Петър Дънов (1864 – 1944)!
Този прелюбопитен факт от ямболската история ще предадем така, както го на-мираме в книгата „Петър Дънов и българите. Земен път и слово” (1994 г.). Там в глава-та „Защо Учителят отказа амвона в Ямбол и участието си в Теософската ложа” четем: „ След завръщането му от Америка през 1895 г. видни люде от евангелските среди в Бъл-гария, които имали високо мнение за неговите познания и добродетели, му предложили амвон в една от евангелските църкви на град Ямбол … Учителят не останал служител нито в православната църква, нито когато му бил предлаган амвон в евангелската църква в град Ямбол. Пред евангелистите той заявил, че са му чужди неща, които ограничават свободата, а най-вече му е чуждо обстоятелството, че трябва да получава заплата по ведомост. „Човек трябва да служи на Бога без пари!” – казал той и отминал учтиво честта, която му била направена”… И добре, че Дънов започва проповядването на собственото си учение след 1897 г., та 7-8 години преди това на „командирования” архимандрит Максим не му се налага да се бори в Ямбол и срещу „Бялото братство”! Католиците и протестантите в нашия град са му стигали и са му артисвали даже…
Макар че това е извън хронологическия обхват на статията, не мога като ямбо-лец да не изтъкна следния любопитен факт: Един от първите и най-видни привържени-ци на Дънов в Ямбол (тук дъновистката „църква” е основана най-вероятно през 1918 г.) е Ради Георгиев. По сведение на бележития ямболец Любен Брънеков именно този наш съгражданин е послужил като модел (прототип) на скулптора Марко Марков при извайването на популярния паметник на Патриарх Евтимий (1939 г.) в централната част на столицата. Даже в тази връзка Дънов (явно на шега) казва на ямболеца: „Ти си виновен за турското робство!“
И след това малко отклонение нека се върнем пак в 1889/90 г. И тогава, както и сега, нашият Ямбол си е бил към Сливенска, а не към Старозагорска епархия, затова би трябвало защитата на тукашните православни българи да бъде задължение на сливенс-кия владика. А такъв от 1873 г. до кончината си през 1896 г. е бил митрополит Сера-фим. Възможното обяснение на ситуацията, че в Сливенската епархия проповядва уп-равляващият Старозагорската епархия, е, че дядо Серафим е бил тогава 70-71-годишен (Максим е на 39-40 години), а освен това изглежда, че вече е бил ослепял…
Ямболските проповеди на архимандрит Максим, както бе казано по-горе, изли-зат в отделна книга близо четири десетилетия след произнасянето им – чак през 1927 г. Това ни говори, че тези „Апологетически беседи” от 1889/90 г. не са били изгубили значението си и са били все така актуални, макар и вече да е станало близо половин век по-късно… Само че и през 1927 г. изглежда техният ефект не е бил по-силен, отколкото през 1889/90 г., и е нямало до чие сърце и съзнание да достигнат…
Последни коментари