Съдят българин на смърт чрез обесване за убийство на тъщата в Кения
Шуменският мисионер Владимир Василев Верби, който е смятан за най-стария бял заселник в колониална Кения, бил съден за убийството на тъща си. Това станало в далечната 1941 г., показва проучван в африканските съдебни регистри. След дълъг съдебен процес, в който българинът първоначално е осъден на смърт чрез обесване, в крайна сметка е оправдан от апелативния съд за района на Източна Африка, и умира от рак на белия дроб в болница в Момбаса през 1956 г. Случаят обаче влиза в историята на колониална Африка и се споменава от историци и автори, които пишат за Черния континент.
“Научих за този случай, докато събирах материали за книгата си “Червените странници – бялото племе на Кения”, казва английската изследователка д-р Кристин Никълс, която неотдавна посвети статия на българина в сп. “Олд Африка”. Документите за Верби д-р Никълс открила в т. нар. африканска библиотека “Бодлиън” в Оксфорд. Според документите шуменецът заминал за Африка като част от Church Missionаry Society – църковното мисионерско общество. “Не знам защо е отишъл в Кения, но обществото е имало осезаемо присъствие там. Заинтeресувах се от него, защото е застрелял майката на втората си съпруга, но не знам дали това е било случайно, или не”, казва д-р Никълс, която е родена в Англия, но израснала на Черния континент, където родителите заминали като учители.
Кой е българинът
Владимир Верби е роден в Шумен през 1874 г. “Баща му Васил бил търговец. На 11 г. момчето било отведено в Истанбул, където брат на баща му имал текстилен бизнес”, разказва д-р Никълс. Там, в Истанбул, приятел на Васил го убедил да прати сина си да учи в Манчестър. “Владимир останал в английското училище 7 г., преди да се завърне отново в България на 17 г., а после да продължи образованието си в Робърт колеж в Истанбул”, казва д-р Никълс. В колежа българинът бил повлиян от нихилистите. “Тези младежи участвали в антицърковни дейности. Но веднъж, когато се опитали да разтурят сбирка на мисионери, завърнали се от Уганда, Владимир бил толкова впечатлен, че предложил услугите си като мисионер”, разказва д-р Никълс. Понеже бил твърде млад, не го приели. Затова излъгал баща си, че ако платят обучението в колежа накуп, ще има отстъпка. Така през 1894 г. шуменецът успява да замине за Занзибар, а по-късно за провинция Тавета в Кения. Мисията му била да наблюдава местните, които вадели сладки картофи, да не бъдат откраднати. Освен това преподавал в районното училище и помагал при списването на местния вестник “Тавета Кроникъл”. “Когато за първи път отидох в Момбаса, вървяхме пеш”, разказал Владимир на британеца Майкъл Арънсън през 1948 г. Двамата се засекли във влак на път за Найроби. “По-късно открих, че това е Владимир Верби, който през 1939 г. стана доста известен, след като бе съден и оправдан за стрелбата срещу тъща си (цялата история виж на 63-а стр. – бел. авт.)”, пише Арънсън. Въпреки инцидента обаче през целия си живот българинът бил последователен и всеотдаен мисионер.
“През 1896 г. в мисията се получила информация, че в района има търговци на роби. Въоръжен с пушка с помощта на няколко местни жители, Верби освободил робите, някои от които били настанени в мисията. Повечето били жени и младежи. Един от тях бил синът на местен началник. В знак на благодарност той подарил на Верби специална маймунска кожа и отличителния си знак. Красивата чернобяла маймунска кожа все още се пази от дъщерята”, обяснява д-р Никълс. Отначало Верби не получавал пари за работата си. По-късно започнал да взема малка стипендия. През 1896 г. към мисията се присъединили две неомъжени сестри. Българинът започнал да ухажва и спечелил едната от тях – Дина Мейър. Двамата се оженили при завръщането си в Англия на 27 септември 1899 г. Българинът и жена му се върнали в Африка през 1900 г. Там се родили синовете му Алберт Васил и Джоузеф Борис. Но след прекарана малария и черноводна треска здравето на семейството се съсипало и то било пратено обратно в Англия да се възстановява. Там се родил третият им син Владимир Чарлз. “По-късно Владимир се върнал в любимата си Африка сам и успял да види жена си и най-малкия си син едва след 2 г. , а големите си момчета – доста след това, защото те останали да учат в Англия”, разказва д-р Никълс.
Междувременно шуменецът отворил нова мисия на хълмовете Таита. Първата му работа била да осигури доставка на питейна вода. Построил каменна къща с прекрасно изложение, където водата се добивала от кладенец. След като английската му леля Амелия починала и получил малко наследство, това му дало възможност да купи земята. Така поставил началото на мисията във Вузи. При едно от връщанията си в Англия Верби изкарал курс по тропически болести в кралското училище по тропическа медицина в Лондон. “Можел да ваксинира, да изражда бебета и да вади зъби. Купил си микроскоп и се научил да взема кръв и да поставя диагнози – въоръжен с новите знания, бил готов да се върне в Африка. Успоредно с това той продължил религиозното си образование, бил провъзгласен за църковен настоятел и зачислен към “Уайтчапъл” – известен бедняшки квартал, където дори приестите ходели само по двойки”, разказва д-р Никълс. По думите Верби бил мъжествен, със сини очи, добре сложен и добре изглеждащ, с рунтави черни вежди. “Той използвал шевната машина на майка си в България и в Англия шиел блузи, които били продавани за фонда на мисията”, разказва д-р Никълс. На 11 януари 1919 г. “Единбург газет” споменава българина като лейтенант, който служи в британските трудови войски в Източна Африка, а през 1926 г. той получава британско гражданство. През 1927 г. съпругата му умира и през 1937 г., шуменецът се жени отново за доста по-младата австралийка Ласелс Лиъри. Младата жена, която била по-малка от двамата му сина, не била така запалена по мисионерството, разказва д-р Никълс. Един ден приятели я поканили на танци, но съпругът отказал да я пусне и я заключил в спалнята. Когато майка й я открила, решила да помогне, но това не се харесало на Владимир, който според Кристин Никълс бил “човек с буен нрав”. “Разгневен, че жена му я няма, той стрелял два пъти и фатално ранил старата жена”, пише изследователката.
Владимир Верби съобщил за инцидента в полицията, твърдейки, че бил в градината, когато тъща му го извикала, той се обърнал внезапно и пушката гръмнала случайно. Българинът обаче е обвинен в убийство, защото прислугата свидетелствала, че чула яростна кавга и два изстрела. Верби е осъден на смърт чрез обесване. Присъдата е потвърдена от Върховния съд в Кения. По-късно обаче българинът е оправдан от апелативния съд за Източна Африка, в който участват трима съдии от Уганда, Танганайка и Кения. Съвсем различна е версията за смъртта на тъщата, описана в това дело. Според описанието инцидентът станал на 26 юли 1941 г. В този ден българинът и втората му съпруга се скарали за пореден път. Тогава младата жена напуснала дома, в който живеела с Владимир, 3-годишната им дъщеря Мери и майка си мис Кориган, и отишла при приятелско семейство.
Същия ден написала писмо до съпруга си: “Скъпи Влади, дойдох няколко дни тук, за да проясня съзнанието си. Мис Мъркот бе така любезна да ме приеме. Съпругът каза, че и ти си добре дошъл, ако желаеш. Моля те, , прати ми дрехите, които опаковах в малкия син куфар, и помоли майка ми да прибави лилавата ми рокля и кафявите ми чехли. Моля те, не мисли, че имах предвид гневните думи, които казах – обичам те и ти знаеш това. Ще пиша отново. Твоя Ласел”.
На другия ден българинът завел момиченцето при съпругата си, върнал се обратно и взел пушката, с която разгонвал птиците, които съсипвали градината му. В това време тъща му плетяла на верандата. Според 3-членния състав на съда произвел 2 изстрела, а заблуден куршум от втория убил жената. След като е оправдан, Верби излиза от затвора Междувременно семейството му не се разпада, но се разделя. Тримата му сина от първия брак са пораснали. Момичетата от втория му брак живеят с майка си, която след смъртта на своята майка наследява малко пари и купува ферма в Томсън Хилс – недалеч от Унданай на хълмовете Таита, където години преди това българинът е купил друг парцел и е построил къща. Там дъщерите му гостуват от време на време през ваканциите.
Владимир умира на 9 юли 1956 г. на 82 г. от белодробен рак в болницата в Момбаса. “Днес къщата му е училище, а гробът му, макар и обрасъл, все още се вижда в градината”, казва Майкъл Арънсън. Една от дъщерите на българина – Мери, живее в Австралия. В София живеят племенници на Владимир Верби. “Да, чувал съм това име – Владимир е бил доведен брат на дядо ми Никола, след като моята прабаба се е омъжила втори път”, разказва племенникът, който работи в СУ “Св. Климент Охридски”. Той споделя, че с радост ще се свърже с братовчедите си, които се падат внуци на Владимир, но не желае семейното събиране да става публично достояние.
Д-р Кристин Никълс открила в британските регистри няколко души с фамилията Верби. Сред тях – някой си Деметриус, роден през 1842 г. в България. Тя няма доказателства, но подозира, че Деметриус – вероятно Димитър, бил брат на Васил – бащата на Владимир. В шуменския исторически музей обаче не са чували за Владимир и Васил Верби. “Имаме информация само за Евтим Вербев, роден през 1847 г. в Шумен, и синовете му Димитър и Петър”, казва Стела Славчева от музея. Тя обаче не може да каже дали и как това семейство е свързано с мистериозния български заселник в Африка, чиято история в родината му е почти неизвестна. Бил запален колекционер на автографи Българинът бил запален колекционер на автографи, разкрива в. “Аделаид нюз” от 11 януари 1933 г. Публикацията го нарича “световен шампион” по търсене на подписи на известни фигури и “ловец на големи имена”. Автографите събирал в книга, с която почти не се разделял. Ценната тетрадка била с него и когато отива на екскурзия в Аделаида, Австралия. Още тогава в книгата имало много подписи на известни автралийци, които Верби събрал, докато служел в Източна Африка. Сред тях бил подписът на австралийска медицинска сестра, която работела в болницата в Момбаса. До автографа Верби написал, че това е най-смелата жена, която е срещал някога. Освен този сред ценните трофеи на шуменеца били подписите на крал Джордж, княгиня Мери и султана на Занзибар.
Последни коментари