Стефан Бочев: Семейство на „приложно християнство”

Стефан Бочев: БЕЛЕНЕ (PDF): ИЗТЕГЛИ

Стефан Бочев: АВТОПОРТРЕТ (PDF): ИЗТЕГЛИ

Много ми харесва терминът „приложно християнство“ по две причини: първо, че съм го създал и почнал да го лансирам от 1990 г. насам във в. „Мир“, от една страна, и в средите на Младежките християнски дружества (МХД – ИМКА), от друга – самият аз. Търсейки да изразя в две думи това християнство, което според мен е „истинското“ – тоест християнството на дела, а не само на думи, – хрумна ми този израз. И второ, понеже днес какви ли не индивиди – включително и такива, които сигурно и довчера не са знаели аджеба там това „Св. Александър Невски“, храм ли е, музей ли е, някакъв „паметник“ ли е – награбиха „християнството“ и си го закачиха на байрака: нали сега „се много харчи в европа“, я. Та терминът е необходим, мисля, като напомняне, че християнството не е бърборене-мърморене на празни слова, ами сериозна, делова – изискваща, живееща само чрез дела – работа.

Имах честта да се родя, на 1 февруари 1910 г. в София, в едно – тъкмо в горния смисъл – много религиозно българско семейство. Баща ми, помня го от най-ранно детство, беше доста активен както в протестантската църква, така и в какви ли не дейности покрай нея.

Майка ми е дъщеря на един от тримата първи протестантски духовници в България – пътуващия книжар и проповедник Стефан Гечев. всяка неделя семейството, издокарано в неделните си дрехи – с децата, то се знае, чинно напред, – крачи към тогава съвсем новата, но сега вече потъмняла от патината на времето евангелска черквица на ул. „Солунска“. Спомням си, че няколко години ходих и на „неделно училище“ – пак в тази черквица. Но ще призная, че какво точно правехме – то се състоеше обикновено преди неделната служба, горе, на „етажа“ в църквата, откъдето пееше хорът, – не мога каза: изумил съм го.

Но не главно в черкуването се изразяваше християнството на родителите ми. Те бяха душата на младежкотохристиянско движение (ИМКА) в България – тогава все още предимно протестантско. Помня ги в настоятелството, непрекъснато водещи всевъзможни дейности на организацията и все даващи от скромните семейни доходи, за да подпомагат делото. Списанието бюлетин на съюза на МХД, станал широко известен сетне под названието „ИМКА“, се е издавало от баща ми още от 1907 година. Когато в края на Първата световна война почнах да ходя на училище и усвоих азбуката, включих се и аз в работата по издаването, разпространението и експедицията на „Младежки вестител“ – така се зовеше списанийцето. всеки пореден месечен брой минаваше и през нашите – на братчето, сестричето ми и моите – ръчички. Сгъвахме този скромен, но списван с много любов бюлетин, обвивахме го в халваджийска хартия, лепяхме адресите и марките, отивахме да го пуснем на пощата. За брат ми не зная, но аз успях да пласирам и няколко абонамента в моя клас в прогимназията.

В това дружество впрочем всичко, от край до край, се вършеше, гдето е думата, „на обществени начала“. Тогава всъщност такъв израз изобщо не познавахме, но никому и на ум не би минало да иска или да приеме някакво възнаграждение за дружествена работа. в МХД само се даваше. Награда? Тя беше „на небето“ – тоест във вътрешното удовлетворение от чувството за изпълнен дълг.

Едвам казах за „дълга“ и веднага се улових, че се жабуркам с думи. Ами у нас, вкъщи, всичкото време се вършеше нещо: я за дома и децата, я за „дружеството“, я за „църквата“. „Приложното християнство“ на родителите ми беше нещо най-естествено: има работа да се върши – върши се. И толкова. Така например, като се разрасна дружеството от 1922 г. нататък, баща ми и приятелите му, без много-много да философстват, се запретнаха да събират пари за сграда. Почнаха, като сами записаха по две месечни заплати. И понеже бяха честни и уважавани стопански деятели, познатите им от деловите среди се чувстваха неудобно да откажат, та даваха и те. И пари се събраха, и сграда се купи, и дейността на дружеството се разрасна десетократно. „Приложното християнство“
на родителите ми и такива като тях – последно ехо от богоблагословения дух на нашето възраждане, създаде, ако е чувал някой днес, юношеските лагери „чайка“ (на море), „Бор“ и „Пирин“ (на планина).

Да, точно така: „приложното християнство“ на родителите ми беше продължение – в началото на ХХ в., та чак докъм 30-те години – на възрожденския буржоазен дух на огромна работливост и чувство, че човек трябва да бъде „полезен роду“. Но вече осъвременено от протестантския англо-американски прагматизъм за здрав, чист, оптимистичен, обществено осмислен живот.