Макар че моите родители са се заселили в Довня, когато съм бил на осем месеца, те не преставали да посещават малкия Молитвен дом на улица Глез. Баща ми казваше, че арменската църква била за тях източник на духовни сили. Когато ръцете ми станаха достатъчно силни, той ме научи да доя кравите, а когато, стъпвайки на портокаловата щайга, можех да достигна главата на Джек, той ме научи да го впрягам. Малко по-късно си спомням случай, когато сам впрегнах Джек в лека каруца и цялото семейство (по това време аз вече имах и две сестри – Рут и Люся), се отправяхме към църквата. Това пътуване отнемаше три часа за всяка посока, Богослужебното събрание с обедно прекъсване продължаваше пет часа и всяка минута от това време извънредно много ми харесваше. Обичах да наблюдавам мускулестите фермери и надничари, които вдигаха своите ръце нагоре, когато Святият Дух ги подбуждаше, с лица, вдигнати към Небето толкова, че брадите им бяха наравно с масата. Харесваха ми техните силни, дълбоки гласове, пеещи арменски псалми. Даже проповедите бяха завладяващи в това малко дървено помещение на Глез улица, защото в тях се таеше миналата издръжливост.

Божието избавление… Когато и последната от шестте дъщери на моя баща се омъжи, баба дойде да живее при нас в малката дъсчена къща. Аз я помня много добре – белокоса малка женица. Нейните тъмни очи светеха от гордост заради единствения й син. Тя съжаляваше само за едно, както казваше, че дядо Демос не доживя да види пак Шикарянови на собствена земя. Баба Гулисал умря в този малък дом, щастлива и сита от дни.

Преди да стана на десет години, нашето млечно предприятие беше напреднало. От три крави то нарасна на 30, после на 100, а след това на 500 и първоначалните 4 хектара земя станаха 70. Баща ми мечтаеше сега да обзаведе най-голямата и най-хубава млечна ферма в Калифорния. Ако това зависеше от труда, то тази мечта би могла да стане реалност, тъй като баща ми умееше да се труди и поощряваше към усърден труд всички нас. Освен мен като работник, ние имахме работническа барака, заселена от мексикански американци, които наред с нас работеха в краварника, което даде възможност на мен и баща ми да научим испански. Трудно ми е да кажа кой намираше повече удоволствие в разказите, които те разказваха за Мексико или спомените на баща ми за живота в Армения. Те не можеха да се наслушат за Ефим, юношата пророк, или за това как Магардич предсказал раждането ми. Всеки път, когато се наемаха нови работници, баща ми трябваше да разказва за това отново. Баща ми много често разказваше за погребението на Ефим през 1915 година, което е било най-многолюдното в Лос Анджелския район Фелтс. Ефим не посещавал църквата на улица Глез, където Богослуженията ставали по арменски, а руската, където говорели на руски, няколко квартала по-далеч от арменската. В деня на това голямо погребение не само тези две общества отишли заедно, но като отхвърлили своето възражение против „дивите” занимания на петдесятниците, дошли руски и арменски православни хора, понеже много от тях дошли в Америка, в резултат на неговото пророчество. „А какво се чува за второто пророчество? – питаха мексиканските американци. – Това, което трябва да се изпълни?” „То още се пази у сина на Ефим.” „Ако го отворя, ще умра ли?” „Само, ако сте предназначен за това от Бога.” „Кой мислите, че ще бъде този човек?” Никой нямаше отговора на тези въпроси.

Някъде по това време, когато умря юношата пророк, аз преживях нещастен случай, който ми причини много неприятности. Дори не помня как повредих носа си. На 10 години, работейки във фермата, едно момче прави грешки не веднъж. Когато забелязах, че не чувам така добре, както другите ученици в пети клас, моята майка ме заведе на лекар. „Аз мога да ви кажа, Зароуга, в какво се състои работата – каза докторът, – но не зная как да помогна. На Демос е бил счупен носа и е зараснал неправилно. Двата носови и ушни канала са запушени. Ние можем да опитаме да го оперираме, но тази операция не винаги е сполучлива.” И в моя случай операцията не беше сполучлива. Струва ми се, че всяка година аз ходех в болницата на операция и всяка година ушните канали се запушваха. В училище винаги сядах на първия ред, за да мога да чувам учителя.

Никога в моя живот не е имало момент, когато Исус да не е близък мой Приятел, но аз почувствах Неговата близост особено силно през тези месеци на отслабването на моя слух. Струваше ми се, че сега Той е по-близо до мен, отколкото когато и да било по-рано. Аз не можех повече да участвам в груповите игри на момчетата в училище. („Не приемайте Демос, той лошо чува!”). Затова аз често прекарвах часове в самота. Това не ме безпокоеше много. Моето любимо занимание във фермата беше плевенето на царевицата. Тук можех да ходя по полето и да говоря с Господа. На 12-годишна възраст тъмните редове на царевицата ми се струваха като зелени храмове със зелени, отпуснати листа като сводове на покрив. Тук можех да вдигна ръце нагоре за молитва, както нашите старци ги вдигаха в събранието, и да се моля: „Исусе, изцели моя слух! Не ми позволявай да слушам лекарите, които казват, че моят слух няма да се поправи…”

О, как добре помня всеки детайл на неделния ден през 1926 година, когато аз станах 13-годишен. Помня как се събудих и се облякох в стаята си на втория етаж на новия ни дом. Баща ми тогава имаше 1000 дойни крави и той можеше да построи двуетажна къща в испански стил, с бели измазани стени и червен керемиден покрив. Обличайки се за църква, аз се почувствах някак странно. Това странно чувство беше в най-добрия смисъл. Струваше ми се, че цялото ми тяло преживяваше високо духовно настроение. Слязох надолу по дългата извита стълба за закуска, пеейки. Моите родители и сестри вече бяха на масата. По това време в нашето семейство се добавиха още три момичета. Най-малката от тях – Флоренс, беше на две години, останалите от тях, четирите по-големи, възбудено бърбореха за нашата ежеседмична разходка в града. Опитах се да участвам в разговора, но скоро замлъкнах. Как може да се говори с бърборещи?

Нашето старо конче вече не ни возеше 20 км всяка неделя до църквата. Преди една година, когато Джек стана на 16 години, баща ми го пусна на пасището да доживее останалите си години в добре заслужена почивка. Вместо Джек сега имахме дълга черна кола марка Студебейкер, с платнен покрив и кутия запасни оси под задната седалка за каране по изровения фермерски път.

Тази неделя малката църква шумеше възбудено. Тук нямаше нито една душа, която да не помни това, което се случи предната неделя. Майката на една жена от църквата тръгнала от Армения към своята дъщеря в Америка. Изминали два месеца и от нея нямаше никакво известие, затова дъщеря й умираше от мъка. Когато църквата се молеше за нея, мъжът на леля Естир, чичо Георги Степаниян, внезапно стана от мястото си и се отправи към вратата. Дълго стоя и гледа улицата, като че ли виждаше далеч на хоризонта. Накрая каза: „Всичко е наред с майка ви. След три дни тя ще бъде в Лос Анджелис.” Точно след три дни старата пристигна. Атмосферата на очакване беше приповдигната. Всеки очакваше да види в какво ще се изрази следващото Божие благословение. Възможно е някой да бъде изцелен. Възможно е да последват нови пророчества.

Когато размишлявах за това, нещо странно ставаше не с някой друг, а с мен. Докато седях на задната скамейка заедно с другите момчета, аз почувствах нещо подобно на тежко вълнено одеало да покрива моите плещи. Огледах се и се учудих, защото до мен никой не се бе докоснал. Пробвах да вдигна ръцете си, но те не ми се покоряваха, като че ли ги движех във вода. Внезапно челюстите ми затракаха като от студ, въпреки че „одеалото” се оказа топло. Мускулите в гърлото ми се свиха. Появи ми се силно желание да кажа на Исуса, че Го обичам, но когато отворих устата си, за да кажа това, от моите уста излязоха думи, които не разбирах. Аз знаех, че те не са арменски и не са испански или английски, но те течеха от моите уста, като че ли съм ги използвал цял живот. Обърнах се към седящото до мен момче, а то ме гледаше с усмивка.

„Демос получи Духа” – завика момчето и всички присъстващи в църквата се обърнаха към мен. Някой ме попита нещо и макар че разбрах въпроса, отговорих му с нови радостни звуци. От радост цялата църква започна да пее и хвали Бога, а аз Му се покланях с моя нов език.

След това, на път за дома, на всеки, който ме заговаряше, отговарях с нов език. Като се качих на втория етаж, аз влязох в стаята си, затворих вратата, а необяснимите звуци все още продължаваха да текат от устата ми. Облякох си пижамата, угасих светлината и в този момент съзнанието за Божието присъствие се изля повече от преди. Струваше ми се, че невидимата дреха стоя на плещите ми цялата вечер и ставаше за мен непоносимо тежка, макар и приятна. Паднах долу на килима и лежах съвършено безпомощен, безсилен да се вдигна и да легна в леглото. В това преживяване не чувствах страх, а приятно, освежаващо чувство, както преди сън. Струваше ми се, че времето, прекарано в стаята стана вечност и от тази вечност чух гласа, който често чувах в моя зелен царевичен храм. „Демос, можеш ли да седнеш?” – прозвуча към мен гласът. Аз опитах, но опитът ми беше безуспешен. Някаква неизразимо силна и безкрайно нежна сила ме държеше там, където се намирах. Знаех,че съм силно момче. Може би не толкова силен като Арам Мушечан, но все пак силен за тринадесетгодишно момче. Но моите мускули не бяха по-силни от тези на новородено пиленце. Същият глас ми проговори отново: „Демос, дълго ли ще се съмняваш в Моята сила?” „Не, Господи Исусе!” Този въпрос се повтори три пъти. Три пъти Му дадох отговор. След това внезапна сила, която беше около мен, стори ми се, че влезе вътре в мен.

Почувствах прилив на свръхестествена сила, която като че ли ме понесе от дома в Небето. Струваше ми се, че гледам земята от небето с проницателността на Бог и виждам нуждите на човечеството от Божията гледна точка. И през цялото време чувах този глас, който ми шепнеше: „Демос, силата е наследствено право на всеки християнин. Приеми тази сила, Демос!” И внезапно силата слезе върху мен. Аз можех да чувам пеенето на птиците зад прозореца. Изправих се, изпълнен с учудване. Аз мога да чувам?! От дълго време не бях чувал пеенето на птиците.

Скочих на крака, изпълнен с живот и започнах да се обличам. Беше вече пет часа сутринта и ние с татко вече трябваше да сме в краварника, за да започнем да доим кравите в пет и половина. В това чудесно утро, като открехнах моята врата, аз чух пърженето на яйца в кухнята, звънът на чиниите, пеенето на птиците, тропота на краката ми при тичането надолу по стълбата, покрита с червена мушама – това бяха звуци, за които даже и не съм мислил. Аз се втурнах в кухнята:

„Татко, мамо, аз чувам!” Моето изцеление не беше пълно. Когато с майка ми пак отидохме при лекаря, той каза, че имам 90% нормален слух. Защо ми остана 10% глухота аз не зная и това не ме безпокои много. Спомням си, че този понеделник сутрин, когато приключвахме с доенето на кравите, отидох в моя зелен храм. Царевицата вече беше висока и готова за жетва. Седнах между редовете, скъсах кочан царевица и започнах да ям белите зрънца, пълни със сладко мляко.

„Господи – казах аз, – зная, че когато Ти изцеляваш хора, то това е, защото Ти искаш да ги използваш в Своето дело. Покажи ми работата, приготвена за мен!”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *