За отношението на баща ми към книгите е не само удоволствие да пиша. Това е нужда. Каквото зная трябва да излезе от мен. То стои там с години, без да избледнява. Вече е време да го облека в думи, и да направя един макар и скромен портрет на човека Крали Кралев, пленен и отдаден на книгите и съдържанието им.

Моят баща имаше вродено, естествено и дълбоко усетено чувство към книгите. Търсеше ги. Четеше ги, Събираше ги. Сортираше ги. Почистваше ги. Поддържаше ги в изискан вид. Обичаше ги. Изследваше написаното в тях. Те бяха най-съществената част от живота му. Чрез тях проверяваше доколко е разбрал света и мястото си в него.

Знам много факти за детството и юношеството му. Но никога не го попитах коя е първата книга която е прочел. Грешка. Вероятно буквара в първи клас. Трябваше да знам. Но и онова което ми е казал в минутите на откровение е достатъчно. А и животът ми в близост с него бе дълъг и пълен с впечатления. Те потвърждават стократно онова което казах по-горе. Той бе отдаден и изцяло посветен на книгите човек.

Баща ми е роден през 1919 в Кралчовския род на малкото странджанско село Коджа Бук (Голямо Буково). Дядо му Крали, по бащина линия, е бил даскал. Знаел е говоримо 7 езика, и се е интересувал от наука и всякакви знания. Съселяните му настояли той именно да замести починалия поп. Искали да имат учен поп, знаещ, и образован. Дядо Крали не бил много сигурен, че иска да бъде свещеник, но не им отказал. Тръгнал към Сливен, за да се срещне с владиката. Чул от него изискванията, които трябвало да спазва. И не ги приел. Бил честен. Казал: „Аз не съм за поп. Не ставам”. Върнал се в Голямо Буково неопопен. Цялото село било навън да го посрещне, с цветя, с баници, както му се подобава. Но той се върнал неопопен и продължил да даскалува. Неговите внуци – баща ми и братята му бяха достойни негови наследници. Бяха будни духом и с интерес към наука и изкуство. Иван, най-големият, беше специалист по „жиците”, но беше с изобретателен дух и в библиотеката си имаше цялата поредица от Библиотека „Безсмъртни мисли”. От тези книги аз се започнах с Волтер, Жан-Жак Русо и Нитше. По-малкият брат , Вълко (казвахме му Вълчо) бе естествено изискан. Влечението му към книгите го прави „момче за всичко” в книжарницата на Д. Велчев в Бургас. Най-малкият брат Тодор бе потърсил четките и боите. Той рисуваше. Правеше своя свят пъстър и многоцветен, и беше пленен от планинските пейзажи. Но нека продължа разказа за баща ми.

Когато баща ми навършил 9 години, дядо ми Петко го облякъл баща с новите му дрехи, казал му да си вземе сбогом с майка си, качил го на волската каруца и поели към Бургас. Решено било да го дадат чирак в шивачницата на Мархолев, за да учи занаят. Три години в селското училище били достатъчни за едно дете от бедно чифчийско (градинарско) семейство. Трябвало да си поеме сам прехраната.

От този момент будното момче от Буково започва нов живот – среща се с градската култура, с образовани хора, и с книги, разбира се. В Бургас вече живее Иван, по-големият му брат. Двамата споделят обща стая в къщата на леля Мира, сестрата на баща им. Нейният съпруг бил образован, със земеделски убеждения, и заради събитията през 1923 прекарал известно време в затвора. От неговата библиотека баща ми се запознал с гръцките класици. Четял на светлината на свещ, за да не хаби парите на леля си за ток. С интерес изчел Софокъл, Овидий, Вергилий, Омир. Искал да учи, но успял да завърши само вечерна професионална гимназия. За университет нямал средства. Но поради будния си ум, той не спрял да се самообразова, нещо което дало основен смисъл на живота му. Може би затова по-късно той определя себе си като ученик. Ученик в училището на Живота. Ученик, който всеки ден пише, и добавя нови и нови мисли в многобройните си тетрадки. Прибавя свои мисли с прозрения и догадки, прибавя и мисли на други, на авторитети в знанието, избрани по лично усещане, и следвани с ученическа преданост.

Ще продължа с хронологията. Четейки книгите на известни световни автори, Крали се стремял да постигне онова, което му липсвало в детството, да се образова. След прочитането на всяка книга, той си задава все нови и нови въпроси за света, за хората, за живота. По това време по-големият му брат, вече посещава Протестантската църква на братята петдесятници в Бургас. Петдесятничеството тогава е още в ранните си години. То привлича по-прогресивно мислещи хора, защото е ново, по-свободно тълкуване на духовния явления, отколкото православието. Изчистено е от ритуали и външни атрибути на религиозност. Баща ми, повлиян от брат си, също започнал да посещава тази църква. Пастор е Харалан Попов – прогресивна личност, човек пълен с ентусиазъм да спасява душите чрез Христовата вяра. Баща ми се приобщил към тях. И с това периода на класическата гръцка литература, както и пиесите на Шекспир и поезията на Вазов, приключил. Но не бил забравен. Този период е бил много важен. Той формирал у него определено мислене, и създал интерес към литературата за цял живот.

В църквата очите на баща ми са привлечени от Голямата книга,Библията. Тя събужда в него интерес към разгадаване символите й, към тълкуване на характери и събития. Изучава я усърдно и тя става за цял живот неговата настолна книга. В отношението му към нея няма религиозен фетишизъм или екзалтираност. Там той търси духовни истини. И когато я чете, той не възприема фактите и събитията буквално. Прочетеното всякога подбужда ума му към търсене скрития смисъл в него, води го по път на духовно преобразвание и промяна отвътре.

Попаднал в средата на петдесятниците, баща ми, макар и увлечен в текстовете на Библията, не приема на доверие пасторската теза, че веднъж повярвал в Христос, човек вече е спасен. Умът му не се съгласява с това мислене. Струва му се много лесно, много наивно, и някак по човешки удобно. Баща ми чете, и препрочита Библията, но в ума си постоянно има и неизяснени въпроси. Често ги задава на пастор Попов, и на близките си по дух братя. Не всякога отговорите им го задоволяват. Усеща, че нещо спъва мисленето му, и ограничава представата му за света. Тълкуванията от амвона не всякога го удовлетворяват.

Идва 9-ти септември. Условията се променят. Към религиозните хора се отправят първо глухи, после явни нападки. Новата власт ги ограничава и тайно наблюдава дейността им. Баща ми, който носи в себе си силен дух и жертвено сърце, не се плаши, нито се огъва. Продължава да живее своя петдесятнически живот. Помага на пастора, който го е приел за свой помощник. Води неделни класове по Библия, и участва в списването на малкото списание „Нова надежда”, което се издава в църквата.

С годините неизяснените въпроси за живота се увеличават. Въздухът в църквата все повече намалява и баща ми усеща, че нещо ново ще се случи. Наближава някаква криза. Църковното мислене е на път да отстъпи мястото си на нещо ново, нещо по-дълбоко. И идва момента, в който баща ми застава пред една цялостна, трансформираща, изненадваща и самия него промяна. Търсенията в областта на духа са го подготвяли постепенно за среща, която в по-ранни години той би отхвърлил като невъзможна. Тази среща го въвежда в друго измерение на мисълта. В поле, където тя е чиста светлина и храни директно душата. Годината е 1949. В ръцете си баща ми държи малка книга със заглавие „Учителят говори”. Тя съдържа мисли на Петър Дънов за основите на живота. Съдържа отговор на извечни въпроси, които надрасналият протестантското мислене християнин възприема и прегръща като верую за цял живот.

Веднъж намерил Петър Дънов и възприел учението му като знание за Живота, баща ми се превръща в ревностен ученик. Започва нов период на търсене знание от книгите. Период, в който не само книгата, но и тетрадката, и писалката са постоянно с него. Баща ми купува стотина тетрадка-речник, надписва ги по теми и започва да селекционира знанието, с което се среща в беседите на Петър Дънов. То е е толкова широко, толкова мащабно по съдържание, че тетрадките му винаги са недостатъчни по брой. Библиотеката му се увеличава с все нови и нови книги на Учителя. Той разбира че Невидимия свят говори чрез Дънов, за да даде на хората шанс да прозрат истината за себе си и да се преборят със страха в живота. За няколко години работейки с ентусиазъм и ревностност, той се запознава с ученици на Учителя живяли на Изгрева. Сближава се с онези, които носят в себе си искрата от онези години. Вълнуват го разговорите с тях за книгите, за томчетата с беседи, които те са издали при изключително трудни условия, с много рискове, и с голяма убеденост в нуждата от това. С тяхна помощ той попълва комплекта си с издадено слово на Учителя. През деня работи в работилницата си, шие, изхранва семейството си, а вечер е с книгите и тетрадките си. Чете, пише, отбелязва. Има свои знаци за любимите си теми, които нанася встрани по полетата на книгите. В библиотеката си освен всички издадени книги с беседи на Учителя, баща ми има и всички книги, писани за него, дори и тези, с критики за него. Има и сп. Всемирна летопис, сп. Родина, цялата поредица сп. Житно зърно, всички броеве на в-к” Братство” , издавани в Севлиево от Сава Калименов. Последните той подвързва саморъчно в три големи папки и е щастлив с това богатство. Животът му е пълен и осмислен. Започва да посещава сбирките на белите братя в Бургас, и с радост участва в живота им. Вижда, че учението на Учителя е принизено до ритуали и религиозни форми, и че саморазвитието е на последно място.. Но не се смущава от това, че той учи, а останалите слушат. Всяка сряда и неделя, когато се четат беседи или лекции, мнозинството присъства пасивно. Присъствието там като факт е единствената придобивка. Мнозинството са слушатели. Той е ученик. Но това тогава не се забелязва. Ще дойде друго време, когато слушателите ще застанат срещу ученика и ще му потърсят обяснение, защо чак толкова обича книгите, и защо не е като тях, да слуша беседи, и да реди дълги молитви, след което да сяда на братската софра. Но не. Баща ми не беше човек за софра. Той бе човек, който събираше и ценеше книгите.

Влизайки в средите на Бялото Братсво, и поддържайки тесни връзки с ерудирани последователи на Учителя, баща ми отдаваше все по-голямо внимание на личната си библиотека, както и на архивните снимки и документи свързани с Учителя, до които често най-случайно се добираше. Естествено, с тази своя черта, той веднага бе забелязан от Минчо Сотиров, полковник от запаса, свързан с епопеята на Бдинци, но също така ревностен последовател на Петър Дънов и ръководител на малкото бургаско общество Бяло братство. Брат Минчо, както го титулуваше баща ми, му повери стопанското ръководство в бургаския салон. Това означаваше грижа и за библиотеката. По това време често се получаваха книги – томчета с беседи, списания „Житно Зърно” и др. изпратени от София за нуждите на обществото. Баща ми се грижеше за всичко, което трябваше да е подредено и съхранено. Това беше през годините от 1950 до 1990. Тоест през целия период на атеизма в България.

Естествената будност и активност на баща ми в един момент го доведе до поста ръководител на общество Бяло братство в Бургас. Дейността му продължи да се развива в посока на книжнината. Баща ми си постави задача да събира книги с беседи на Учителя и да снабдява с тях онези, които нямат. Винаги носеше списъци с имената на братята си, за да търси книгите, които им липсват. В братския салон се съхраняваха всички томове, изпратени от София след национализирането на братската печатница.

Един много тъжен момент в живота на баща ми, потресаващо тъжен, бе обиска предприет от МВР през 1957, при която в цщлата страна бе иззета голяма част от книжнината на Петър Дънов. Трима души дойдоха рано сутринта у дома и след като се легитимираха изясниха целта на визитата си. Поискаха от бащами да им предостави всички книги на П. Дънов, които притежаваше. Беше неочаквано. Беше гавра с идеите му. Но той я понесе. Тримата не можеха да носят обискираните книги и поръчаха да дойде камион. Книгите на баща ми бяха изнесени с камион от къщата ни на Толбухин 39. Тримата посетители си отидоха и оставиха лавиците на библиотеката ни празни. Баща ми започна да пише молби, изтри три чифта обувки да ходи от гише на гише за да защитава правата си. Никога не му ги признаха, нито му върнаха книгите. Но той отново се зае, с още повече ентусиазъм и сила, да си ги набави. Книгите с беседи на Учителя не бяха иззети от всякъде. Беше невъзможно да се унищожат. Този акт бе провал за МВР. Провал за идеологията им. След обиска баща ми си изработи тайни скривалища – двойни дъна на шкафовете, прикрити зад стените малки ниши – и държеше там всичко, което би могло отново да бъде поискано от властта. За книгите си той започна много опасна игра с властимащите. Не беше готов втори път да бъде завлечен. Да бъде ограбен.

Освен към Библията и към беседите на Учителя, баща ми имаше голям интереси и към книгите на Г. Томалевски, към сказките на Влад Пашов, и към Посланията на Борис Николов. С тези тримата баща ми бе създал дълбока духовна връзка на основа на общи идеи, и интерес към книги. Георги Томалевски. Писател, есеист, физик,астроном, автор на книгата „Астрономия за народа”, приятел на Илия Бешков, автор на книга за Учителя. Това е казано за него съвсем бегло, само по най- повърхностен спомен. Мога да пиша за него много повече, защото чичо Георги бе част от духовното ми семейство. Буден ум, одухотворен, и великолепен разказвач. Разсмиваше ни със шопски си вицове и с такива за политика, разбира се. Помня още интонацията на гласа му, усмивката му и игривостта в очите му, когато казваше: Кральо, от този ветър завет нема…. С тези думи шопа характеризирал комунистическата власт. Беше чест гост на семейството ни. С баща ми бяха като родни братя, разбираха се без думи, допадаха си по всеотдайност и готовност за жертва в името на идеите. Влад (Владимир) Пашов. Също човек на перото. Един от екипа издавал сп. Житно зърно, астролог и автор на първата българска нига по астрология. Баща ми го канеше да изнася сказки на духовни теми в Бургаския салон, единственото място, просъществувало най-дълго време, и запазило изцяло традициите на Бялото Братство. Казах единствено и това е истина. Бургаския салон бе престроен през 1954 г. и просъществува до 1998. През целия период на атеистичната власт в България в този салон се поддържаше съвършено свободно активен живот по идеите на Учителя. Там Влад Пашов изнасяше периодично сказки, които често пишеше у дома, малко преди да ги изнесе. Казвам това, защото има пряко отношение към моя баща и връзката му с книгите. Баща ми общуваше с хора от Братството, които обичаха, ценяха и създаваха книги. Той разбираше братството като идея, която стимулира човека към духовно развитие, към умствено развитие. Баща ми не беше от хората които отиваха някъде за да седнат на софра, да се разположат, да бъдат хранени. Баща ми ходеше там, където има книги, които могат да бъдат проучени, или да бъдат спасени, да бъдат запазени. Борис Николов. Най-здравомислещият, най-извисеният духом, и най-енергичния и предан защитник на Учителя, прекарал години в затвора по обвинение, че е издал контрабандно( ! ) беседите на Учителя, както и книга за него. Старейшина в Братството, най-високо в йерархията, посочен пряко от Учителя за духовен глава на Братството след неговото заминаване. Борис Николов мечтаеше за времето когато българите ще бъдат свободни да издават, и беше готов като дойде това време да поръча най-скъпа, и висококачествена хартия от Япония, за да се преиздадат беседите на Учителя. Той беше вдъхновен мечтател, създаващ с мечтите си условия те да се материализират. Издателство „Сила и Живот” е една негова материализирана мечта, разбира се, със съществената помощ на баща ми. Така е. Баща ми беше привличан от хора на перото, защото те задоволяваха неговата нужда да е близо до книгата, като такава. И тримата, които споменах до тук са хора, с които баща ми общуваше и заради любовта си към книгите.

Към световната литература баща ми също бе отворен, но не отделяше за нея толкова време, колкото за книги с духовно съдържание. Той откри Томас Ман след промяната, когато в България се издаде книгата му „Йосиф и неговите братя”. Прочете я веднага и дълго след това коментираше епизоди от нея. Томас Ман го порази с прозренията си за характера на Йосиф, и за задълбочения анализ на случилото се назад във вековете. Йосиф бе любим образ на баща ми. Историята за шарената дрешка, която събудила ревността на братята му, и която по-късно занесли на баща си окървавена с обяснението че Йосиф бил убит от зверовете в пустинята, бе разказвана от него на деца и внуци като пример за коварството на братята му. Дълбоко вътре, нещо посказваше на баща ми, че има братя и братя, че братството е велика идея, но не всички братя са братя наистина. Книгата на Томас Ман бе настолна книга на баща ми, редом до Библията, за дълго време.

Поради това, че бе трудно да се работи с книгите на Петър Дънов ако нямаш каталог, баща ми още през 50-те си беше направил малко тефтерче. В него беше написал всички заглавия на томовете с беседи по години в хронологичен ред, както са държани от Учителя. По-късно Елена Андреева му даде свой каталог, който беше изработен по друг начин – в него бяха отразени в хронологичен ред всички беседи според датата на която са държани. Мисля че каталога на баща ми бе по-практичен, за да се създаде пълен архив от книги на Учителя, защото даваше заглавията на томовете и в какъв клас са държани.

С помощта на своя каталог баща ми започна да събира и организира за втори път архива си с беседи на Учителя. Той търсеше том по том отпечатаното слово и го подреждаше. Всъщност след обиска, баща ми събра отново не един а четири комплекта с издаденото слово на Учителя. Един за себе си, един за сестра ми Елисавета, един за мен, и един за Братския салон. В тази събирателска дейност му помагаха и други братя от салона, както и наследниците на починали възрастни братя и сестри. Случваше се някой от тях да донесе чанта с книги в салона и да каже на баща ми: Това остана от майка ми, ще се радвам да може да се ползва. Тогава баща ми изваждаше тефтерчето си – носеше го винаги в себе си – за да погледне какво е дошло, какво му липсва, и какво може да послужи на брат му Тодор, на Димитър Добрев, на Иван Бинев. Това, че бе ръководител на групата в Бургас му даваше морално право да разпределя идващите по различни начини книги, но по-важното е че той вършеше това със съвест, и с разбиране. Имаше подготовка за това. Беше вложил часове, дни, месеци и години работа в орагнизиране първо своите книги, а после и на братята си. Той наистина знаеше по заглавия и по години на издаване, както и по класове, цялото словесно творчество на Учителя.

Общувайки с много хора, свързани с книгоиздаването в Братството, баща ми беше си набавил още много книги с духовно съдържание. Той имаше в архива си и ценеше книгите „Безсмъртната Любов” на Дук де Помар, „Великите посветени” на Едуард Шуре, „Занони” на Едуард Булвер Литън, и още много.

През годините, докато работеше в Бургаския Театър като майстор-шивач, баща ми се сближи с Недялко Йорданов. За връзката му с него допринесе и факта, че познаваше майка му още от младите си години. С нея бяха от един край – Странджанския. Баща ми обичаше Недялко и беше настроен с много добро чувство към него. Възмущаваше се от негативните слухове за него, и всякога го защищаваше. Дъреше се като че ли него бяха обидили. Искаше по някакъв начин да застане редом с Недялко и да каже: Този човек, когото хулите е под моята закрила, аз го обичам и уважавам, той не е това което вие виждате. Някъде през 80-те в Руската книжарница в Бургас донесоха няколко екземпляра от Енциклопедия на световните митове. Прекрасно издаден за времето си двутомник, с много илюстрации и информация, която вълнуваше баща ми. Естествено малко хора можеше да си я купят, просто бройката която се получи бе ограничена. Тогава баща ми помоли Недялко за съдействие. Каза му, че това е не само книга, а Книгата, която би го зарадвала с богатството на съдържанието си. И Недялко Йорданов, светилото на бургаската културна общественост откликна на молбата на майстора-шивач на Театъра. Един прекрасен ден той дойде в къщи с двата тома и ги връчи на баща ми, в малката му стаичка, където стените бяха закрити от рафтове с книги. Онова което направи баща ми като благодарност, бе трогателно. Недялко усети, че моят баща наистина е човек, който разбира от нива на съзнание, от място в обществото, и най-вече от литературен талант. Баща ми му подари нещо в замяна. Нещо ценно. Нещо, за което знаеше че не той, а Недялко, трябва да притежава. В ръцете на неговия гост бяха поставени „Български книжици”, първото издание. Това бе жест на баща ми. Разбира се, той знаеше че тези материали имат стойност, много по-висока от двата тома с митове. Но той знаеше също, че Недялко заслужава тази реликва. И му я подари с радост.

През годините след 1980 баща ми се вдъхнови от идеята да създаде библиотека в Бургаския салон и да постави там всички беседи на Учителя подвързани по всички правила на книговезкото изкуството. Борис Николов го запозна със свой приятел, подвързвач-естет и професионалист от висок ранг. Казваше се Захариев. Работеше в апартамента си в София, квартал „Разсадника”. Реализирането на тази идея костваше на баща ми голям брой пътувания с нощния влак до София и обратно – първо да занесе една-две чанти с книги за подвързване, а после да отиде и да си ги вземе. Той съзнаваше, че тази дейност носи риск – книгите на Петър Дънов бяха официално забранени – и затова извърши този подвиг сам. Не пожела помощ от никого. Отиваше и се връщаше. Подреждаше готовите книги, и подготвяше нови за подвързване. От подготовка имаше нужда, защото не всички книги бяха в добър вид. Имаше книги с липсващи страници, където баща ми прабавяше машинописно подготвен текст, преписан от книги, които вече бяха в друг комплект. Грижата на баща ми да сложи зад витрината на братската библиотека книги в красив вид, беше наистина трогателна. Той влагаше максимум естетическо чувство, както и дълбоко сърдечно отношение към тези книги.

Когато подвързването на книгите приключи, братството в Бургас можеше да се похвали с първата организирана и пълна библиотека в България, в която бяха наредени подвързаните с кожа (имитация, разбира се) всички издадени Неделни беседи, Общ окултен клас, Младежки окултен клас, Съборни беседи, Рилски беседи и Утринни слова. Всеки дял от беседите на Учителя бе подвързан в различен цвят. Самата библиотека бе поставена в дъното на салона от където се четяха беседите. Баща ми поръча по свой проект тази библиотека на наш съсед-дърводелец, и му плати сам, без да ангажира когото и да е от обществото. Във всичко което правеше за книгите баща ми влагаше много ентусиазъм, безстрашие, рискуваше, и не мислеше колко ще струва. Той никога не е имал материалистично мислене. Баща ми беше идеалист и готов за всякаква жертва в името на идеите си.

Има един епизод, който е свързан с поредно пътуване в София, при Захариев. През 1978 по идея на Георги Радев, който бе съставил книгата „Учителят говори” , аз реших и осъществих подобен проект, със селекция на мисли от Учителя за музиката. Моята академична музикална подготовка изискваше да изработя тази книга като професионален музикант . Идеята ми бе да споделя със своите колеги музиканти, незапознати с философските обяснения за Музиката от Учителя. Когато след две години селекциониране аз бях готова с този проект, озаглавих го „Сила Жива”, определяйки музиката като жива сила в пътя на човека към себеусъвършенстване. Книгата ми бе готова. Бях направила само 5 копия, на много тънка хартия – с формат на обикновена книга. Тогава баща ми реши да отиде още веднъж до София при Захариев за да ги подвърже. Пътуването му до София бе пак с нощния влак. Пристигнал и се отправил към „Разсадника”. Току да влезе във входа на блока, отвътре излезли двама милиционери и с поглед му посочили чантата. „Какво носиш” . Народът казва: „Мокър от дъжд не се бои”, но с баща ми не станало така. Тези хора бяха взели книги от къщата му с камион. Бяха го „намокрили”. Но той знаеше че да си мокър не е приятно, нито е безопасно. Както и да е. Той дал чантата с няколко думи: Това са книгите на дъщеря ми, един приятел тук обеща да ги подвърже. Двамата погледнали в чантата, видяли че казва истината, и му я върнали. Казали: Ние търсим друго, откраднати са скъпи дрехи от един магазин… Ти си свободен. Иди за където си тръгнал. Баща ми си отдъхнал. Останалото минало по познатият му вече начин – среща със Захариев, уговорка за цена и дата на получаване, среща с брат Борис на „Волоколамско шосе” 14, и пътуване обратно до Бургас. При тази случка Крали Кралев е вече над 60 годишен. Бурите в живота са го брулили, отстоявал е с достойнство трудностите на времето в което живее, залагал е живота си за идеите които следва, и е търсил знание в книгите, които всякога са били по-важната част от живота му. И не му е било всякога лесно….

Връзката на баща ми с книгите не отслабна никога. Напротив, той винаги търсеше нови форми за изява. Затова веднага след 1989, по време когато отново се даде свобода за печат, той бе първият който организира и създаде българско издателство, с основна дейност Идеите на Петър Дънов. Издателството „Сила и Живот” бе лелеяна мечта от дълги години. Идеята за него бе обсъждана от години с брат Борис. Когато условията дойдоха, баща ми не се поколеба да го оглави. В този момент той беше по-скоро ентусиаст, не си даваше сметка какъв път поема. Знаеше само че има идеалните условия да започне тази дейност, защото е пазил в скритите си тайници неиздадените беседи на Учителя, които трябва да се издадат, макар и 50 години след заминаването му, както и да се възстановят унищожените беседи през 1957. Той усещаше, че създаването на едно издателство, в което се обединяват усилията на повече хора – екипът на ИК „Сила и Живот” бе девет души – ще е радостно събитие за всички братски групи в страната. Той вярваше в сърцето си че осъществява поредният си проект, изцяло отразяващ отношението му към Учителя. В неговите представи ИК „Сила и Живот” не бе лично, а братско издателство.

Не беше така, обаче в представите на заобикалящите го. Понеже след демократичните промени в Бургаския салон започнаха отново да идват хората, стояли настрана от салона поради страха си от властта, те с неразбирането си, внесоха много негативизъм. Някои от тях очакваха, че сега, когато властта вече не създава пречки, ще могат да осъществят своите подпушвани амбиции за първенство. От друга страна в салона се появиха и много нови хора, непознати и непроверени в честността си. Тези последните бяха омотани веднага за да служат на интересите на хитреците върнали се в салона. Баща ми се оказа беззащитен. Той работи безкористно, през целия си живот, даваше от своето за да подпомага другите, работеше като кърт, но всичко това не натежа на везните достатъчно. Дойде момент когато един от братята му, човек с претенции за писателска дарба, но със завистлив и неблагороден характер, се изправи сред многото и посочи баща ми с пръст, казвайки: ”Това издателство е частно. Ти го създаде за да печелиш един ден милиони.” Този човек говореше като обиден, като засегнат. Дали не го засщгаше факта, че майстора-шивач си бе позволил да стане издател. Нямаше с какво друго да го охули, освен да хвърли тази злобна идея за бъдеща печалба. Баща ми никога не бе искал пари нито от него, нито от когото и д а е. За нищо. В същото време го обвиниха в материалистични стремежи. Мирът в братския салон бе нарушен. И защо? Защото баща ми доказа любовта си към книгите по най-естествен начин, като създаде издателство в свободна вече България.

Скоро след това новите, с неизвестно минало хора дошли в Бургаския салон, бяха поканени да гласуват за нов ръководител. Бе избран човек удобен за мнозината, човек, който бе маша в ръцете на хора с амбиция за власт. Времето на баща ми бе минало. Той бе свършил работатат си добре. Събра книгите, подвърза ги, създаде им подходящо място и ги остави на разположение на всички.

Издателството просъществува. Въпреки стрелите на доскорошните братя, то създаде доста книги. Но, за съжаление то не бе прието за братско в града, в който се роди. Бургазлии останаха на особено мнение по отношение на него, и го наричаха частно издателство. Срещу него продължи да се надигна безмълвна, тиха, и непристойна за братя борба. Баща ми не издържа и се премести да живее в София. Взе със себе си всички свои книги, както и тетрадките си. Продължи да се занимава с библейските текстове, и размишляваше над тях проследявайки тълкуванията на Учителя. Никога не се раздели с каталога си, и със „Завета на цветните лъчи”. Те бяха постоянно с него. И ако си мислите, че те единствено бяха важни за него, не е така. Той носеше в душата си всички книги, които бе докоснал през живота си. А те бяха много. И бяха ценни!

За Крали – тръгнал от Голямо Буково с волската каруца на баща си едва навършил 9 години. За Крали – дошъл в Бургас да учи занаят но издигнал се до помощник пастор в най-голямата петдесятна църква в страната. За Крали Кралев –бургаският ръководител на белите братя, преместил се да живее в София, за да е по близо до Изгрева. За баща ми, до когото живях 50 години, и от когото наследих смелост в отстояване на правдата. За този човек – поклон! Той изпълни с чест мисията на живота си. Обичаше книгите, знаеше цената им и беше уверен в тяхната необходимост. Имаше едно желание – да преиздаде книгите, които му бяха отнети насила. За упрек ли е това? Спечели ли милиони? Не. Изгуби много повече отколкото спечели. Но запази душата си свободна. Защото бе изучавал книгите, които бе чел, и прилагаше съветите, написани в тях.

Свободен дух, търсеща душа, бистър ум и грижовно сърце! С това помня баща си!
И с неговите книги!