Стотици хора са били изцелявани докато просто си стоят спокойно на местата, без каквото и да е проявление. Никакво. Много често дори без да бъде проповядвана проповед. Понякога дори преди да бъде изпята и една песен.

Никакви шумни проявления, никакви силни викове към Бог, сякаш Той е полуглух. Без писъци, без викове, в самата тишина на Неговото присъствие. Имало е случаи, когато присъствието на Святия Дух е било толкова реално, че човек сякаш е можел да чуе как хиляди сърца туптят като едно.

 

В захласа на тази тишина се чува един глас: „А-аз… вя-я-ярва-а-а-ам въ-ъв чудес-с-с-са-а-а!” Изведнъж избухват оглушителни аплодисменти, докато хилядите погледи са насочени към високата, стройна фигура, изникнала от сянката в своята бяла дантелена рокля. Тя се плъзга до средата на сцената и ето че е започнала още една чудотворна служба на Кетрин Кулман.

В своето интернационално служение г-ца Кулман е проправила пътя за работата на Святия Дух в живота на безброй хиляди по целия свят. Нейното уникално служение върнало фокуса на Христовото Тяло от външните прояви на свръхестествените дарби на Святия Дух отново към ДАВАЩИЯ тези дарби.

В нейното служение имало пророческа нотка, която изявила каква ще бъде църквата в идните времена. Служението й буквално е било предвестник на Църквата на следващото поколение.

Въпреки че е наричала себе си „обикновен човек”, Кетрин е била уникална. Мнозина са се опитвали да имитират нейния глас и сценичното й поведение, но без никаква полза. Други безуспешно са се опитвали да сведат специалното и помазание до техники и методи.

Аз благодаря на Бог за Кетрин Кулман. Тя е била пример за човек, който безстрашно е приел да плати цената, за да ходи в служба на Бог. Благодарен съм за уроците, които съм научил от живота й. В тази глава искам да споделя с вас някои от тези уроци, много от които разказани със собствените й думи. 

ЧЕРВЕНА КОСА И ЛУНИЧКИ

Град Конкордия, Мисури бил основан от германски емигранти, които започнали да пристигат в края на трийсетте години на деветнайсети век. Майката на Кетрин Ема Уолкенхорст се омъжила за Джоузеф Кулман през 1891 г. Според записаното в училищните архиви Кетрин Джоана Кулман е родена на 9 май 1907 г. в семейната ферма на пет мили от Конкордия. Кетрин била кръстена на двете си баби. Тя не е имала акт за раждане, тъй като до 1910 г. законите в Мисури не изисквали такъв.

Когато Кетрин била на две години, баща й продал тяхната ферма от сто и шейсет акра земя и построил голяма къща в града. Това била къщата, която Кетрин винаги наричала свой „дом”.

Един от приятелите на Кетрин от нейното детство я описва с „… широко лице, червена коса и лунички. Не можеше да се каже за Кетрин, че е красива. Тя не беше изтънчена, нито приличаше на момиче, в който и да е смисъл на тази дума. Беше по-висока от всички в ‘нашата тайфа’ (метър и седемдесет), буйна, с момчешки вид, а големите й крачки ни караха да се задъхваме, докато подтичвахме до нея.”

Като малко момиче Кетрин била позната със своята „независимост, самоувереност и желанието да върши нещата по свой начин”. Тя успявала да върти своя „татко” на малкия си пръст, получавайки почти всичко, което си поиска. Според Кетрин възпитанието и било предадено изцяло в ръцете на нейната майка — строга жена, от която Кетрин никога не получавала похвала или ласка. Въпреки това Кетрин винаги се чувствала желана и обичана. Нейният татко й давал цялата любов и ласка, от която се нуждаела. Всъщност, тя до такава степен обожавала своя татко, че и тридесет години след неговата смърт сълзи се стичали по лицето й, когато говорела за него.

Веднъж, когато Кетрин била на около девет години, й се приискало да направи нещо наистина хубаво за рождения ден на майка си. Затова решила тайно да организира парти по случай рождения й ден.

Е, Кетрин дори и не помислила, че рожденият ден на майка й се пада в понеделник. И така, тя обиколила съседите, като казала на всички да дойдат с кейк.

За семейство Кулман понеделниците били ден за пране. През всеки друг ден от седмицата Ема Кулман се обличала от главата до петите в най-хубавите си дрехи. Човек никога не знаел кога може да почука някой неочакван гост, а тя се ужасявала от мисълта, че някой може да я види зле облечена.

Дошъл понеделник и Ема Кулман била облечена като за пране. Докато работела над горещото корито, косата и провиснала цялата в пот, дрехите й били мокри и мръсни, а краката и били боси. Тогава някой почукал на вратата и когато тя отворила, пред нея стояли съседките, всички облечени в най-хубавите си дрехи. И ето, пред тях стои Ема, смазана и уморена от нейния ден за пране! Нейната гордост била съсипана и Ема се заклела шепнешком, че добре ще се погрижи за Кетрин по-късно.

И наистина се погрижила добре за нея! Всъщност Ема Кулман накарала Кетрин да изяде права всички кейкове, които съседките били донесли!

Бащата на Кетрин я научил на правилата в бизнеса. Той притежавал конюшня. Тя обичала да ходи с него, когато събирал таксите и по-късно щяла да му бъде благодарна за всичко, което научила от него за организацията и бизнеса. 

«ТАТКО! ИСУС ВЛЕЗЕ В СЪРЦЕТО МИ!»

Кетрин била на четиринайсет години, когато се новородила. Тя разказвала много пъти през живота си историята за това, което изглежда е било суверенна покана от Святия Дух, а не от човек. Средата, в която израснала, била по-скоро „религиозна”, отколкото духовна, затова църквите, които посещавала, никога не отправяли призиви за покаяние.

Затова Кетрин по-късно написала следното:

„Стоях до мама, а стрелките на църковния часовник показваха дванадесет без пет. Не помня името на служителя и нито дума от неговата проповед, но нещо се случи с мен. То е толкова реално за мен днес, колкото беше и тогава – най-истинското нещо, което ми се е случвало някога.

Както си стоях там, започнах да се треса до такава степен, че не можех да държа песнарката, затова я оставих на пейката… и хлипах. Аз чувствах тежестта на обвинението и осъзнах, че бях грешник. Чувствах се като най-подлия, най-долния човек на света. А бях само на четиринадесет години.

Направих единственото нещо, което знаех: промъкнах се от мястото, където стоях, до първата пейка, седнах в края и започнах да плача. О, как само плачех!

Бях станала най-щастливият човек на света. Тежкото бреме се бе вдигнало. Преживях нещо, което никога не ме е напускало. Бях новородена и Святият Дух бе направил точно това, за което говореше Исус (Йоан 16:8).”

Бащата на Кетрин бил в кухнята, когато тя влетяла в къщата на връщане от църквата, за да сподели с него добрата новина. Тя имала навик да казва всичко на своя татко.

По нейните думи, тя изтичала при него и казала: „Татко… Исус току-що влезе в сърцето ми.”

Без никакво вълнение, той просто казал: „Радвам се.”

Кетрин така и не разбрала със сигурност дали нейният баща наистина разбрал онова, което му казала. Тя решила да се присъедини към баптистката църква на баща си, а не към методисткото събрание на майка си. Но дори и тогава продължила да има свое виждане за нещата.

Кетрин казвала, че никога не е била напълно сигурна дали баща й е бил новороден. На няколко пъти тя твърдяла, че той е бил спасен, но пред приятели понякога признавала, че се бои, че не знае със сигурност.

Обаче Кетрин знаела със сигурност, че баща й изпитва силна ненавист към проповедниците. Всъщност, тя казвала, че той ги мразел! Ако Джозеф Кулман видел проповедник да върви срещу него по улицата, той преминавал от другата страна, за да не говори с него. Той мислел, че всички проповедници са такива заради парите. Той посещавал църква единствено по празниците и на специалните служби, когато Кетрин рецитирала. Доколкото й било известно, той никога не се молел u не четял Библия. 

ПЪРВАТА ИМ ПРЕГРЪДКА

Според Кетрин посещаването на църква било също толкова важно, колкото и ходенето на работа. Тя посещавала методистката църква заедно със своята майка. Именно там през 1921 г. била новородена. Но от 1922 г. нататък всички в семейството били записани за членове на баптистката църква. Въпреки че идвала от деноминационна среда, нейното служение по-късно щяло да бъде общоцърковно и тя щяла свободно да се движи между всички църкви от петдесятни до католически. Нито една деноминация не се затворила за служението на Кетрин Кулман. Тя обаче отказвала да стане част от деноминация и не благодаряла на никоя организация за служението, което имала. Благодаряла единствено на Бог.

През  юношеските години на Кетрин, нейната майка водела Младежката лига на Епуьрт в методистката църква. Техен съсед твърдял,  че  г-жа Кулман била  „отличен библейски учител и Кетрин и сестра й, и техният брат трябва да са получили много добро обучение у дома”. Същият съсед разказвал, че е чувал някой в дома на семейство Кулман да пее вечерно време, докато някой друг свирел на пианото.

Въпреки че майка й била наречена отличен библейски учител в Лигата на Епуьрт към църквата, тя всъщност била новородена едва през 1935 г. на една от службите на Кетрин в Денвър.

Кетрин поканила майка си на събранията. След края на първата служба Кетрин слязла от амвона и отишла в молитвената стая, за да се моли за онези, които откликнали на призива за спасение. Малко по-късно нейната майка влязла в стаята и казала, че иска да познава Исус така, както Кетрин го познавала.

Задавена от сълзи, Кетрин се протегнала и сложила ръка на главата на своята майка. В момента, в който пръстите й я докоснали, „мама” започнала да се тресе и да плаче. Това било същото треперене и същия плач, които Кетрин преживяла, когато стояла до „мама” в онази малка методистка църква в Конкордия. Но този път имало нещо различно. „Мама” вдигнала глава и започнала да говори, отначало бавно, после все по-бързо. Но думите не били на родния й език, те били ясни, кристално чисти звуци на непознат език.

Кетрин паднала на колене до нея, плачейки и смеейки се в същото време… Когато Емма отворила очи, тя се протегнала и прегърнала силно Кетрин. Това било първия път, за който Кетрин си спомня да е била прегърната от майка си.”

Нейната майка не спала в продължение на три дена и две нощи след това преживяване. Тя била нов човек и през оставащите години на своя живот в Конкордия имала чудесно общение със Святия Дух. 

ПРИСЛУЖНИЦАТА НА ЕВАНГЕЛИЗАТОРА

Една от характеристиките на онези, които Бог използва, е тяхната готовност да изоставят всичко, за да последват Неговото водителство. През 1913 г. по-голямата сестра на Кетрин Миртъл се омъжила за млад, красив евангелизатор, който току-що бил завършил своето обучение в Библейския институт на Муди. И така Миртъл и нейният съпруг Евърит Парът започнали своето евангелизационно служение в палатка. Около десет години по-късно, през 1924 г., двете с Миртъл убедили техните родители, че било Божията воля Кетрин да пътува с тях.

По онова време семейство Парът, които се били установили в Орегон, се запознали с д-р Чарлс С. Прайс, който имал изцелително служение. Той ги запознал с кръщението в Святия Дух. Но колкото и прекрасно да било това преживяване, бракът им не бил щастлив и започнали да им са струпват финансови проблеми.

Кетрин можела лесно да изпадне в самосъжаление поради тези обстоятелства. Но вместо това тя си намерила работа в дома на Парът, като се заела с прането всеки понеделник и гладенето във вторник. 

ЧАСТ ОТ НЕЙНИЯ ХАРАКТЕР

По онова време наред с уроците за търпение в трудностите Кетрин научила също и как да не се предава на самосъжаление. Много от посланията й по-късно щели да се родят от личното й духовно израстване в тези области. За Кетрин самосъжалението и егоизмът били едно и също нещо. Очевидно, още в юношеството си тя решила да не позволи нещо такова да има място в живота й, независимо от онова, което й се случва.

«Бъди много внимателен с човек – бил той член на семейството ти, твой колега, или пък твой служител – бъди внимателен с човек, който не може да каже: Съжалявам. Ще откриеш, че този човек е голям егоист.

Това е причината да сте ме чували хиляди пъти да казвам, че единственият човек, на когото Исус не може да помогне, единственият, за когото няма опрощение за греховете, е човекът, който не може да каже: «Съжалявам за греховете си…» Такъв егоцентричен човек обикновено привлича болестите към себе си като магнит.”

Кетрин научила рано в своя живот, че егоизмът, както и всички други „себични” грехове като самосъжалението, себелюбието, както и самобичуването, карат хората да се осъждат и обвиняват. А това възпрепятства работата на Святия Дух в техния живот.

Кетрин винаги казвала, че всеки може да преживее действието на Святия Дух в своя живот, ако е готов да заплати цената.

„Плащането на цената” не е еднократно преживяване. То започва с първоначално посвещение и решителност да следваш Бог всеки ден от своя живот.

Имало много моменти и места, където Кетрин можела да избере да не се покори на корекцията на Святия Дух. Но за щастие на днешното Христово Тяло тя взела  правилните решения и днес е пример за нас, който да следваме. 

НЕ Е ОСТАНАЛО НИЩО ЗА ПРОПОВЯДВАНЕ!

Кетрин прекарала пет години със сестра си и зет си, подготвяйки основата за своето собствено служение. Тя вършела домакинска работа, за да облекчи, доколкото може, допълнителното бреме, което нейното присъствие може би донесло, но прекарвала и много часове в четене и изучаване на Словото.

През 1928 г. семейство Парът пристигнали в Бойзи, Айдахо. По онова време те вече се били сдобили с палатка и пианистка на име Хелън Гълифорд. Но техните семейни проблеми нараствали. Затова те решили Евърит да продължи за Южна Дакота, а Миртъл, Кетрин и Хелън да останат и да провеждат събрания в Бойзи.

След две седмици те открили, че събраните дарения не стигат, за да платят наема на сградата, наема на малката им квартира и да купят храна. Те едва преживявали с хляб и рибени консерви.

Скоро Миртъл почувствала, че единственият й изход бил да се присъедини отново към -съпруга си. Кетрин и Хелън не виждали бъдеще за себе си, ако продължат да пътуват с двамата Парът. И както сторили Павел и Варнава в Новозаветната църква, те решили да се разделят. Местен пастир на църква в Бойзи им предоставил възможност да проповядват в някогашна игрална зала, преустроена в мисия — това било началото на служението на Кетрин Кулман!

От мисията в бившата игрална зала те отишли в Покатело, Айдахо, където Кетрин проповядвала в сградата на операта. Залата била занемарена и трябвало да бъде изчистена, преди да може да се използва. Може би се досещате кой я е почистил – евангелизаторът, разбира се. Оттам в средата на зимата те поели към Туин Фолс, Айдахо, където Кетрин се подхлъзнала на леда и си счупила крака. Въпреки че лекарят й бил казал да не стъпва на крака си поне две седмици, тя веднага продължила да проповядва с гипсиран крак. Никога не се оставила плътта й да я накара да направи компромис с волята на Бог.

Веднъж Кетрин казала:

„От онази първа проповед, която проповядвах в Айдахо – «Закхей на дървото», а Бог знае, че ако някой се е бил качил на дърво, това със сигурност съм била аз – разбрах едно нещо, че съм се отдала изцяло на Божиите неща. Исус беше реален. Бях решила в сърцето си.”

Кетрин се шегувала как след четири или пет проповеди, била объркана:

„…Чудех се: За какво още мога да проповядвам? В Библията няма нищо друго. Напълно бях изчерпала запаса си от проповеди. Не можех да измисля какво повече да проповядвам, дори животът ми да зависеше от това.” 

ЗДРАВА И СИЛНА В ПУЙЧАРНИКА

Много често през онези години те трябвало да живеят при, меко казано, мизерни условия. Веднъж семейството, при което трябвало да остане, нямали къде да я настанят, затова изчистили пуйчарника. Кетрин често казвала, че била готова да спи и в копа слама, толкова силно било желанието й да проповядва. Години по-късно тя често се смеела, като разказвала как заключвала вратите и не оставяла никой да си тръгне, докато не била сигурна, че всички са спасени! Това било на шега, но тя също така оставала до ранни зори при олтара, за да се моли с някой, който все още се бавел.

Може някои от другите места, където Кетрин отсядала, да са били по-чисти от пуйчарника, но не са били по-топли. През онези години стаите за гости не се отоплявали. По-късно тя разказвала, как се сгушвала под планина от одеяла, докато стоплела мястото, където лежала. Тогава се обръщала по корем и изучавала Словото на Бог часове наред.

Сърцето й било „предадено на Господ”. Това била тайната на нейното служение. Сърцето й неотлъчно следвало Исус. Тя била решена да Му остане вярна и да не наранява Святия Дух.

В ранните години на своето служение Кетрин развила други две качества на своя характер – посвещение и лоялност към Бог и Неговите хора. Кетрин увеличила и разбила своето духовно разбиране на основата на характера, който отрано изградила в живота си.   

ЛОЯЛНОСТТА НА КЕТРИН

Какво кара хората да останат посветени на своя призив? Отговорът на Кетрин бил: „Лоялността.”

„Думата лоялност не говори много на хората днес, защото много малко от нейното значение се практикува… Лоялността не е нещо осезаемо… Тя е като любовта. Можеш да я разбереш едва когато я видиш в действие… Любовта е нещо, което правиш, и същото важи за лоялността. Тя означава вярност. Тя означава зависимост. Тя означава отдаденост.

… Сърцето ми е твърдо решено. Ще Му бъда вярна на всяка цена, каквото и да ми струва. Лоялността е много повече от обикновен интерес към някой или нещо. Тя е лично посвещение. Казано с няколко думи, тя е да кажеш: Ето ме! Можеш да разчиташ на мен. Няма да те проваля.”

С други думи, истинската лоялност на онези, които са призовани в служение, се изразява в тяхното решение никога да не се отклонят от призива на Бог. Не прибавяйте на него и не вземайте от него, просто го изпълнете, както е. Според Кетрин, когато хората започнат да вършат своите си неща, тяхната лоялност не е насочена вече към Бог, а към самите тях. 

ИСКАМ ГО Г-О-Л-Я-М-О!

След като проповядвали из целия Айдахо, Кетрин и Хелън се преместили в Колорадо. След шестмесечно съживление в Пуебло те пристигнали в Денвър. Един бизнесмен на име Ърл Ф. Хюит се присъединил към нея в Пуебло като неин бизнесменажер. По това време, през 1933, Депресията била в най-тежката си фаза. Много фирми прекратявали дейността си, милиони хора били останали без работа, а църквите се борели за съществуването си.

Кетрин била пътуващ евангелизатор без финансовата подкрепа на никоя деноминация и все пак тя вярвала в един голям Бог, чиито ресурси не били ограничени. Тя смятала, че ако служиш на Бог с ограничени финанси, то си избрал неправилния бог. Тя живеела чрез принципите на вярата и разчитала на Бог.

Тя казала на Хюит да отиде в Денвър и да се държи сякаш има един милион долара. Когато той й напомнил, че всъщност имат само $5, тя заявила:

„Бог не е ограничен от това, което имаме, или от това, което сме. Той със сигурност може да използва нашите пет долара и да ги умножи също толкова лесно, колкото умножи хлябовете и рибите… Сега иди в Денвър. Намери ми възможно най-голямата сграда. Наеми най-добрия роял за Хелън. Напълни мястото със столове. Пусни една голяма реклама в Denver Post и поръчай съобщения по всички радиостанции. Това е Божието дело и ще го направим по Божия начин – голямо!”

Хюит послушал думите й и ги изпълнил дословно. Сградата била бившият склад на Montgomery Ward Company. Събранията продължили пет месеца, през което време те се преместили в друг склад. Първата вечер присъствали сто двадесет и пет души, на второто събрание дошли над четиристотин, а след това всяка вечер хората изпълвали склада до краен предел. След пет месеца Кетрин обявила, че прекратява събранията, но хората не искали и да чуят. Един мъж предложил да направи първоначалната вноска за закупуването на собствена сграда и да издигне голям неонов надпис, който да гласи: „Молитвата променя нещата”.

Хората били гладни за Словото на Бог. И все пак основното й послание през онези години било спасението. От време на време пастири откликвали на поканите й за хора, които искат да приемат Исус като Господ и Спасител, и били новораждани. Служението на Кетрин било служение на вяра и надежда. По онова време Хелън била събрала хор от сто гласа и композирала много от песните, които пеели.

Кетрин се съгласила да остане в Денвър, заради големия интерес към нейното служение. Всичко вървяло гладко и те започнали да търсят постоянна сграда за събранията. Тогава изневиделица я сполетяла трагедията. 

ТАТКО СИ ОТИДЕ

Кетрин преживява първото голямо сътресение в живота си през декември 1934 г., когато нейният обичан баща бил убит при катастрофа. По-късно тя научила, че той се е подхлъзнал на заледена улица и е бил ударен от кола, която завила, опитвайки се да го заобиколи в снежната виелица.

Бурята била причина да минат часове, преди неин познат да може да се свърже с нея в Колорадо. Когато научила, че баща й умира, тя тръгнала за дома, шофирайки във виелицата от Денвър през Канзас за Мисури. Тя казала, че само Бог знае колко бързо е карала по заледените пътища и при почти нулева видимост.

На 30 декември Кетрин стигнала в Канзас Сити. Оттам тя позвънила у дома, за да каже на баща си, че почти е пристигнала, но научила, че той бил починал рано същата сутрин.

Когато пристигнала у дома, тя намерила своя татко положен в ковчег във всекидневната, заобиколен от скърбящите, пазещи традиционното бдение. Болката била по-голяма, отколкото Кетрин можела да понесе. В нея се надигнала омраза към младежа, управлявал колата, която блъснала баща й.

„Винаги съм била щастлив човек и татко ми помагаше да бъда щастлива. Сега него го нямаше и аз се борех с непознати за мен страх и омраза, които се опитваха да се настанят  на негово място.

Имах най-съвършения баща, който едно момиче може да има. В моите очи татко не можеше да сгреши. Той беше моят идеал.”

Кетрин била напуснала своя дом преди десет години и оттогава го била посетила само няколко пъти. Нейният татко вече никога нямало да може да я чуе как проповядва. По-късно тя разказвала, че омразата към младежа, който бил виновен за смъртта на баща й, се надигнала вътре в нея и бълвала отровата върху всеки, с когото говорела за катастрофата до деня на погребението.

„Стоейки там, на първия ред в малката баптистка църква, аз все още отказвах да приема смъртта на моя баща. Не можеше да е истина… Един по един членовете на моето семейство ставаха от местата си и минаваха покрай ковчега. Двете ми сестри. Брат ми. Само аз продължавах да седя на пейката.

Човекът, който ръководеше погребението, дойде при мен и каза: „Кетрин, не искаш ли да видиш за последен път баща си, преди да затворят ковчега?”

Изведнъж аз се намерих при олтара на църквата, а очите ми гледаха надолу, приковани не върху лицето на татко, а върху рамото му — същото това рамо, на което се бях облягала толкова често… Наведох се и нежно поставих ръката си на това рамо в ковчега. И в този момент нещо се случи. Всичко, което моите ръце докосваха, беше един костюм… Всичко, което този сандък съдържаше, бе просто нещо захвърлено, обичано някога, но сега оставено настрана. Татко го нямаше там.

Тогава за първи път осъзнах силата на възкръсналия Христос. Изведнъж аз вече не се страхувах от смъртта… заедно със страха изчезна и омразата ми. Татко не беше мъртъв. Той беше жив.” 

ОБНОВЕНИ И УСМИХНАТИ

Кетрин се върнала в Денвър с ново разбиране и състрадание. След завръщането й била намерена сграда и през февруари 1935 г. започнали възстановителните работи. На 30 май същата година Денвърската съживителна шатра отворила врати под обещания огромен неонов надпис – «МОЛИТВАТА ПРОМЕНЯ НЕЩАТА». Залата имала две хиляди места, а името й можело да се види от далечно разстояние. Хиляди хора от околността посещавали събранията на Кетрин през следващите четири години. Служби се провеждали всеки ден от седмицата без понеделник.

Съживителният център скоро прераснал в организирана църква. Нямало обвързване с деноминации. Накрая било отворено Неделно училище и били пуснати автобуси, които да карат хората на службите. Били достигнати затвори и частни болници. По-късно Кетрин започнала радиопрограма, наречена „Винаги усмихнати”.

През 1936 г. много музиканти и проповедници посетили Денвърската съживителна шатра, за да послужат. Един от тях бил Реймънд Т. Ричи, прочут евангелизатор, който прекарал три седмици в църквата. Ричи бил водещ новатор в ранните изцелителни съжибления в Америка.

Кетрин нарекла травмата от смъртта на нейния баща „най-дълбоката” долина в нейния живот, но тя приближавала друга долина, която щяла да се окаже не по-малко дълбока. 

КАКВО „ПЪТУВАНЕ”

През 1935 г. в Шатрата бил поканен да проповядва евангелизатор на име Бъроуз А. Уолтрип от Остин, Тексас. Той бил много красив мъж, осем години по-възрастен от Кетрин. Скоро те открили, че изпитват взаимно привличане.

Единственият проблем бил, че той бил женен и имал две малки момченца. Кетрин, изглежда, пренебрегвала предупрежденията на Святия Дух в нея, че тази връзка е грешка. Малко след първото си посещение в Денвър Узлтрип се развел с жена си, но заявил пред всички, че тя го е напуснала. Обаче неговата бивша съпруга Джеси казала, че Уолтрип вярвал, че ако човек не е обичал своя партньор по времето, когато се е оженил за него, тогава заветът не е бил сключен и даденият човек бил свободен да се ожени повторно. След като Уолтрип напуснал своята съпруга, той повече не се върнал при нея и двете му малки момчета никога вече не видели своя баща. 

ГОСПОДИН СЕ ПИШЕ КАТО Г~Р~Е~Ш~К~А

След като напуснал семейството си, Уолтрип се преместил в Мейсън Сити, Айова, като се представил за неженен, за да започне съживителен център, наречен Radio Chapel. Той бил познат като драматичен и сензационен евангелизатор и започнал ежедневни радиопредавания. Кетрин и Хелън пристигнали в града, за да му помогнат да събере нужните пари за служението.

Скоро романтичното увлечение на Кетрин и Уолтрип, когото тя наричала „Господин”, излязло наяве пред обществеността. Хелън и някои приятели от Денвър искрено посъветвали Кетрин да не се омъжва за красивия евангелизатор, но тя смятала, че съпругата му го е напуснала, което му давало правото да се ожени.

Трябва да се отбележи, че подробностите около раздялата на Уолтрип и жена му не са известни, както и не е ясно кога точно е започнала връзката му с Кетрин. Онези, които обичали и ценели служението й, запазили в тайна тези неща. Очевидно те чувствали че Бог е простил на Кетрин за всичките й грешки около тази нейна връзка, така че подробностите не били от значение.

На 16 октомври 1938 Кетрин обявила пред нейното събрание в Денвър, че планира да съединят служенията си с „Господина” в Мейсън Сити, Айова. Два дни по-късно, на 18 октомври, почти шестнадесет месеца след неоспорения развод на Уолтрип, Кетрин и Бъроуз се оженили тайно в Мейсън Сити. 

ЗА КАКВО ВСЪЩНОСТ СТАВА ВЪПРОС?

Нека отбележа нещо тук. Проблемът не е бил в развода. Разбира се, разводът е проблем за религиозните хора и техните себеправедни деноминации, но не и за Бог. Той го е казал много ясно. Според Новия Завет съществуват две библейски причини за развод. Едната е многократни неморални действия на един от партньорите, а другата е случаят, когато някой от двамата напусне брака. Ако се е случило някое от тези две неща, другият брачен партньор е свободен и благословен да се ожени повторно. Ако си взел решение за развод, което не е в съгласие със Словото на Бог, има опрощение, възстановяване и ново и чисто начало, които те очакват. Себеправедните хора и определени деноминации може да не ти дават ново начало, но ако потърсиш Бог, Той ще може да ти помогне.

Кетрин се намерила в ситуация, където действали лъжливи и измамливи духове. Уолтрип изоставил своята съпруга в Тексас и се развел с нея, което било първата му грешка. После той се опитал да я скрие зад една измамлива доктрина и излъгал хората около себе си. Бракът на Кулман и Уолтрип бил напълно неправилен от самото начало! 

ТЯ ПОЧТИ ГО НАПРАВИЛА

Кетрин избрала да повярва на историята на този човек, че жена му го била напуснала. Все пак сърцето й се тревожело непрекъснато, докато правела сватбените си планове. Тя не намирала покой в духа си. Повечето хора казвали, че „Господинът” въобще не обичал Кетрин. Вместо това обичал способността й да привлича тълпи и да събира пари. Той бил известен с алчността си и екстравагантния си начин на живот. Когато се оженил за Кетрин, хора от осем различни щата го „издирвали” заради злоупотреби с пари.

Дори майката на „Господина” я молела да не се омъжва за сина й. Тя се надявала той да се вразуми и да се събере отново със съпругата и синовете си. Може би се питате защо тогава Кетрин е сключила този брак.

Преди уговорената сватба в Мейсън Сити Кетрин обсъдила въпроса със своите приятелки Лоти Антъни и Хелън. Лоти си спомня, че Кетрин казала: „Просто сякаш не мога да открия волята на Бог в този случай.” Жените се опитали да убедят Кетрин да изчака и да следва мира на Бог. Но тя не ги послушала.

Когато трите стигнали в Дес Мойн на път за Мейсън Сити, Хелън заявила пред Кетрин, че няма да я придружи. Тя останала в хотела. Лоти се присъединила към Хелън и също отказала да присъства на церемонията.

Но Кетрин намерила друга нейна приятелка, която да бъде свидетел на брака й с Уолтрип. Кетрин припаднала по време на церемонията. Уолтрип й помогнал да се съвземе, за да довърши брачните обещания. Съзнателното решение да излезе от волята на Бог явно й тежало много.

Когато младоженците се върнали в Дес Мойн след церемонията, Кетрин направила нещо странно. След като двойката се регистрирала в хотела, Кетрин отказала да остане със своя нов съпруг. Нейната близка приятелка Лоти Антъни твърди, че Кетрин скочила обратно в колата и отишла до хотела, в който двете с Хелън били отседнали.

Кетрин седнала в хотелската им стая и разплакана признала, че е направила грешка с този брак и че щяла да поиска анулирането му. Лоти се обадила на Уолтрип и го информирала за плановете на Кетрин. Когато той започнал да недоволства от загубата на своята съпруга, Лоти го отрязала: „Тя поначало никога не е била твоя!”

Трите жени напуснали Дес Мойн в надеждата да обяснят някак си създалата се ситуация на събранието в Денвър. Но хората не й дали тази възможност. Те били ядосани за това, че е взела първоначалното си решение с толкова лека ръка, както и за тайното бракосъчетание. Лоти споделила, че събранието в Денвър „я върнало обратно в ръцете на Уолтрип”. 

РАЗБИТИТЕ МЕЧТИ

Делото, за което Кетрин се трудила толкова усърдно през последните пет години, бързо започнало да се разпада. Xюит изкупил дела на Кетрин от сградата, а Хелън отишла да работи за една по-малка църква в Денвър. „Овцете” се пръснали. Заради тази трагична грешка Кетрин загубила своята църква, своите близки приятели и своето служение. Дори взаимоотношенията й с Бог пострадали, понеже Кетрин поставила „Господина” и неговите желания преди своя копнеж за Бог.

Кетрин Кулман, жената, на която някои се покланяли като на „съвършена мадона”, всъшност била човешко същество, податливо на изкушенията, присъщи на хората. Тя била велика жена на Бог, но онова, което я направило велика, било нейното решение и действие да се възстанови от последствията на тази грешка. Била й нужна велика вяра и твърда решимост, за да може да възкреси служението си въпреки погледите, шушуканията и пълното отхвърляне. Казват, че собствените й грешки донесли мощното откровение зад нейните проповеди за изкушението, опрощението и победата.

Но това действие и откровение не дошли за една нощ. Кетрин прекарала следващите осем години в забвение, що се отнася до служението й. Шест години били прекарани в брака й, а през останалите две тя се опитвала да намери пътя обратно към пълното отдаване на служението. Приятелите й, които посетили Мейсън Сити в годината, през която Кетрин живяла там, разказвали, че тя седяла на платформата зад своя съпруг и плачела, докато той проповядвал.

Когато хората от Мейсън Сити научили, че Уолтрип е излъгал за първия си брак, те спрели да идват и Radio Chapel скоро бил затворен. Малкото пъти, когато Уолтрип позволявал на Кетрин да служи, били в места, където никой не знаел, че тя е омъжена. Поне веднъж поредица от събрания била отменена в по-следния момент, когато пастирът, който я бил поканил, научил от член на събранието, че Кетрин била омъжена за разведен мъж. 

БОЛКАТА НА УМИРАНЕТО

Кетрин напуснала Уолтрип през 1944 г., когато те живеели в Лос Анджелис, но той не получил развод до 1947 г.

В един от редките случаи, когато Кетрин говорила за онези години и за онова, което се случило, тя казала:

«Трябваше да взема решение – дали ще служа на мъжа, когото обичах, или на Бог, когото обичах? Знаех, че не бих могла да служа на Бог, докато продължавам да служа на „Господина”. Никой не познава болката от „умирането”, както я познавам аз, защото аз го обичах повече от самия живот. За известно време го обичах дори повече от Бог. Накрая му казах, че трябва да напусна, защото Бог така и не бе вдигнал от мен първоначалния Си призив. Аз не живеех само с него, но трябваше да живея и със съвестта си, а обвинението на Святия Дух беше почти непоносимо. Бях се уморила в опитите си да се оправая.”

При една от последните си появи, в една сесия, посветена на въпроси и отговори, един младеж я попитал как е „срещнала смъртта си”. Той я бил чувал на няколко пъти да говори за това.

Тя отговорила:

„Това стана след огромно разочарование, чувствах се сякаш целият ми свят е стигнал своя край. Знаете ли, не е важно какво ви се случва, а какво ще направите, след като ви се случи. А това има връзка с волята на Господ.

По онова време аз чувствах, че това, което ми се беше случило, бе най-голямата трагедия в живота ми. Мислех си, че никога вече няма да мога да се възстановя, никога, никога. Никой, който не е умирал, никога няма да разбере това, за което говоря… Днес аз чувствам, че това е било част от съвършената воля на Бог за моя живот.”

Кетрин на няколко пъти споменала, как е страдала заради служението. Но всъщност е имало и други страдащи хора. Имало е една съпруга, изоставена в Тексас с две малки момчета, на които трябвало да се обясни защо никога вече няма да видят своя татко. Случилото се донесло много болка на всеки, който познавал двойката. 

ДВЕТЕ СТРАНИ НА МОНЕТАТА

Но от момента, в който взела това решение, Кетрин Кулман никога вече не се поколебала да отговори на призива за своя живот, никога не се отклонила от пътя, който Бог бил начертал пред нея и никога вече не видяла „Господина”. Тя си купила еднопосочен билет за Франклин, Пенсилвания, и никога вече не се обърнала назад.

Кетрин била изцяло възстановена в живота си с Бог. Въпреки че това било тежко време за Кетрин, благословенията на Бог скоро се излели върху нея. А съдбата на Уолтрип е неясна. Той просто се изгубил от погледите на своите познати, като не се свързал дори и със семейството си. Според неговата бивша съпруга Джеси години по-късно неговият брат Джеймс Уолтрип научил с тъга, че Бъроуз е намерил смъртта си в един калифорнийски затвор, където излежавал присъда за това, че откраднал пари от някаква жена. 

ИЗВЪН ПЕЩЕРАТА

Изглежда, никой никога не е знаел защо Кетрин избрала точно Франклин, Пенсилвания, за да започне своето „завръщане”. Франклин бил миньорско градче, основано от германски емигранти. Може би там тя се чувствала у дома. Може би, защото там я приели. Каквато и да е била причината, това проработило.

От Пенсилвания тя преминала през Средния Запад и на юг към Вирджиния и Каролините. На места била радушно приета, другаде миналото й бързо изплувало и събранията били прекратявани. В Джорджия местен вестник се добрал до историята за брака и с разведен мъж и я публикувал. Тогава Кетрин хванала отново автобус за Франклин.

През 1946 г. Кетрин излязла от своята „пустиня” и навлязла в „обещаната земя” на своето служение. След едно провалено турне на юг тя била поканена да проведе поредица от събрания в петнадесетхилядната Евангелска шатра във Франклин, Пенсилвания. Шатратa била известна с това, че Били Сънди бил проповядвал в нея. Събранията на Кетрин в тази сграда били толкова славни, като че ли последните осем години никога не били съществували. 

МНОГОТО ГЛАСОВЕ

Не много след началото на събранията в Шатрата Кетрин започнала ежедневни радиопрограми по канала WKRZ в Ойл Сити, Пенсилвания. Отзивите били толкова добри, че за броени месеци тя прибавила и станция в Питсбърг.

Вместо да бъде отбягвана, сега Кетрин била затрупана с писма. Накрая радиостанцията в Ойл Сити трябвало да забрани достъпа на посетители до студиото, понеже те затруднявали работата на екипа.

Втората световна война току-що била завършила и много от луксозните стоки все още се намирали трудно. Един ден Кетрин случайно споменала по радиото, че току-що била скъсала последния си чифт дамски чорапи и скоро след това студиото било затрупано с найлонови чорапи.

В края на войната Святият Дух започнал да се движи, възстановявайки Христовото Тяло чрез дарбите на изцеление. Великите изцелителни съживления били в разгара си и се случвали забележителни изцеления чрез служенията на хора като Орал Робъртс, Уилиям Бранхам и покойния Джак Коу. Покойният Гордън Линдзи, основателят на списанието «Глас на изцеление» и Библейското училище «Христос за нациите» публикувал новините от тези велики съживления в списанието си.

По това време Кетрин все още се молела основно за хората, дошли да приемат спасение. Но тя започвала да се моли и да полага ръце и на хора, излезли за изцеление. Въпреки че мразела термина „изцелител на вяра”, тя посетила събрания на тези служители с надежда да открие нещо повече за този феномен на Бог. Кетрин нямала и най-малката представа, че именно „изцелително служение” щяло да й донесе международна слава.

Докато наблюдавала различни палаткови събрания, Кетрин получавала все по-голяма яснота. Въпреки че винаги имала открити въпроси относно божественото изцеление, тя успяла да изгради стандарт за своето служение:

„В началото на моето служение аз бях силно обезпокоена от много неща, които бях видяла В областта на божественото изцеление. Бях объркана от много от методите, които видях да се използват. Бях отвратена от нелепите сцени, на които станах свидетел, никоя от които не можех да свържа нито с действията на Святия Дух, нито с природата на Бог.

И до ден днешен за мен няма нищо по-отблъскващо от липсата на мъдрост… Има едно нещо, което не мога да търпя, и това е фанатизмът – проявленията на плътта, които донасят укор върху нещо толкова великолепно, нещо толкова свято.”

Кетрин продължила да говори за своята сърдечна болка, докато наблюдавала събранията. До края на живота си тя насърчавала хората да гледат само на Исус и на нищо друго. След като посетила палатково събрание в Ири, Пенсилвания, тя споделила:

„Започнах да плача. Не можех да спра. Всички тези лица, по които се четеше разочарование и отчаяние, когато им беше казано, че липсата на вяра ги спира да стигнат до Бог, ме преследваха със седмици. Това ли бе Бог на милостта и великото състрадание? Напуснах палатката и с горещи сълзи, стичащи се по лицето ми, погледнах нагоре и извиках: Взели са моя Господ и не знам къде са го положили.”

Интересно е да се отбележи, че Кетрин Кулман избрала да не свърже служението си с издаваното от Гордън Линдзи списание „Глас на изцеление”. Изданието било трибуна на изцеляващите евангелизатори от онова време и Кетрин избрала да не става част от него. Много от тези евангелизатори били искрени и честни, но други търсели само сензации и използвали съмнителни методи в служението си. 

ЕТО ГИ И ЧУДЕСАТА!

В момента, в който Кетрин видяла в Божието Слово, че изцелението е осигурено за вярващия също както и спасението, тя започнала да разбира взаимоотношенията, които един християнин има със Святия Дух. През 1947 г. тя започнала поредица от проповеди, посветени на Святия Дух. Някои от нещата, които казала през първата вечер, били откровение дори за самата нея. По-късно тя казвала, че същата нощ останала будна и се молила и чела още от Словото.

Втората вечер останала незабравима. Било споделено уникално свидетелство за изцеление по време на събрание на Кетрин Кулман. Една жена станала и казала, че е била изцелена предната вечер, докато Кетрин проповядвала. Без някой да й полага ръце и дори без Кетрин да разбере какво се е случило, тази жена била изцелена от тумор. Тя вече била на преглед при своя лекар преди събранието и той потвърдил изцелението.

На следващото неделно събрание се случило второто чудо. Един ветеран от Втората световна война, който бил освидетелстван пред закона като сляп вследствие на производствена авария, си върнал 85 % от зрението на необратимо увреденото око, а другото му око възстановило съвършеното си зрение. 

АКУЛА, ШЕРИФ И СЛАВА

Веднъж щом започнали чудесата, тълпите, прииждащи в Шатрата, станали по-големи дори от онези на Били Сънди. С Божията помощ служението на Кетрин започнало да процъфтява, но се появили противници, изпратени от дявола, които се опитали да подкопаят делото и потока на Святия Дух в служението на Кетрин.

Атаката дошла от страна М. Дж. Малоуни и членовете на управителния съвет на Шатрата. Малоуни настоял да получава определен процент от всички приходи на служението, включително и от радиопредаванията и кореспонденцията. Кетрин отказала и Малоуни заплашил да я съди.

Действията около това „разкриване на картите” включвали опита на Малоуни да заключи сградата за Кетрин. Завързал се бой между Кетрин и нейните миньори и хората на Малоуни, като в края на краищата привържениците на Кетрин разбили катинарите, за да може службите да продължат. Те свършили едва когато поддръжниците на Кетрин събрали $10.000 и закупили стара пързалка за ролкови кънки в близкия Шугър Крийк. Нарекли пързалката Храм на вярата. Залата била два пъти по-голяма от тази на Малоуни и била претъпкана от първата служба.

По ирония на съдбата по време на тези трескави и решителни събития през 1947 се случило нещо удивително. Една вечер Кетрин чула, че някой почукал на вратата на апартамента й. Когато отворила, там стоял шерифът, облечен в цивилни дрехи. Той й съобщил, че „Господинът” бил подал молба за развод в Невада и същата сутрин в неговия офис били получени документите, в които тя присъствала като ответник.

Кетрин погледнала надолу и видяла документите в ръцете му. Тя останала с наведена глава. Виждайки нейния срам и разочарование, шерифът се протегнал и докоснал ръката й. Той посещавал нейните служби и знаел, че тя била изпратена от Бог в тази област. Знаейки, че имената на известни хора върху документи за развод често били давани на медиите, шерифът решил да й ги връчи лично, за да е сигурен, че обществеността няма да научи.

После я уверил, че никой друг освен тях двамата няма да разбере за тези правни действия. Кетрин казала на шерифа, че ще му бъде благодарна до края на живота си. Неговата добрина спасила Кетрин от големи неприятности. Седем години по-късно журналистите все пак разбрали за това, но по онова време служението на Кетрин било напреднало толкова, че не можело да бъде засегнато от стари новини.

Големите изцелителни събрания продължили да се провеждат в преустроената пързалка и в съседните градове. В Стамбоу Аудиториум в Йънгстаун, Охайо се провеждали допълнителни служби. Святият Дух бил намерил служение, което не се опитвало да си припише заслугите за Неговите дела, нито славата за резултатите от Неговите проявления.

Някогашна секретарка си спомня:

„Госпожица Кулман беше толкова нежна с Бог. Аз стоях в Шатрата една вечер и можех да видя в стаята на озвучителите. Там госпожица Кулман, без да знае, че някой я наблюдава, бе паднала на колене и хвалеше Бог за службата.”

С развиването на служението и тя наблягала все по-малко на вярата и все повече на суверенното действие на Святия Дух. На нейните събрания нямало карти за молитва, нито отделни палатки за инвалидите или пък дълги редици от болни хора, чакащи да им положи ръце. Тя никога не обвинявала хората, които не получавали изцеление, че са слаби в своята вяра. Очевидно изцеленията се случвали из цялата зала, докато хората седели на местата си, гледайки към небето, фокусирани върху Исус. 

ПОКРИВЪТ ПРОПАДА!

Преди първото и събрание в Карнеги Хол в Питсбърг, уредниците заявили, че дори и оперни звезди не са успявали да напълнят залата, но тя настояла да бъдат поставени достатъчно допълнителни столове, за да се използва цялото пространство. И направила добре, понеже всички столове били заети.

Първата служба била следобед и залата била претъпкана. Същата вечер се провело второ събрание, за да бъдат побрани тълпите. Джими Милър и Чарлс Бибий служили с музиката си на тези събрания и останали с Кетрин до края.

Радиослужението продължило да се развива и през ноември 1950 г. хората започнали да приканват Кетрин да се премести за постоянно в Питсбърг. Дори Маги Хартнър, жената, която се превърнала в „дясната й ръка”, се съгласила, че трябвало да се преместят. Кетрин се дърпала, понеже се чувствала посветена на хората във Франклин, които застанали зад нея и я подкрепяли, приемали и обичали, когато никой друг не я искал.

Но знаци от небето подтикнали Кетрин да се премести в Питсбърг.

В отговор на молбите да се премести Кетрин била заявила:

„Не! Трябва покривът на Храма на вярата буквално да пропадне, преди да повярвам, че Бог иска да се преместя в Питсбърг.”

На Деня на благодарността през 1950 г. покривът на храма пропаднал под тежестта на най-големия сняг в историята на областта.

Три седмици по-късно Кетрин се преместила във Фокс Чапъл, едно от предградията на Питсбърг, където живяла до смъртта си. 

„ИСКАМ ДА СЪМ КАТО ЕЙМИ”

През 1950 г. започнало да се развива международно служение. Години по-късно Кетрин казала, че Бог не я бил призовал да строи църква, имайки предвид, че служението й не трябва да се свежда само до една сграда. Някои може да са били призовани да строят сгради, но тя не била една от тях. фактът, че участвала в изграждането на църкви, останал в сянката на чудотворните служби, фондацията Кетрин Кулман, основана в Питсбърг, финансирала повече от двадесет църкви на мисионерското поле извън страната с местни пастири.

Мнозина я наричали „пастир” от любов и уважение, но Кетрин никога не била ръкополагана в този кабинет. След престоя си в Денвър тя никога вече не пастирувала над църква. Кетрин казвала, че не е призована в петкратен кабинет (Ефесяни 4:11). Тя ходела в простотата на „слугиня” на Господ.

Онези, които били най-близо до нея, казват, че в самото начало на своето служение ще бъде следващата Ейми Семпъл Макферсън, основателката на деноминацията Форскуеър (Движение, в основата на което стоели „четири истини” – бел. пр.). Ейми определено е била моделът на Кетрин. След като екстравагантната „Сестра” построила Анджелъс Темпъл в Лос Анджелис, Кетрин го посетила по време на най-силните му дни. Казват, че Кетрин посещавала Библейското училище на Ейми и седяла на балкона на нейната църква, попивайки всяка подробност от помазаните послания и театрални представления на „Сестрата”. За разлика от останалите ученици на Библейското училище L.I.F.E., Кетрин избрала да не продължи с деноминацията на Фоурскуеър. Тя избрала да е независима. Интересно е да се отбележи, че Ролф Макферсън, синът на Ейми, не си спомня Кетрин да е била ученичка в училището.

Въпреки че тя никога не се срещнала лично с Ейми, влиянието на нейното служение оставило траен отпечатък върху Кетрин. Между двете имало една голяма разлика: Ейми учела хората да търсят кръщението на Святия Дух, докато Кетрин смятала, че „да го търсиш” е практика, измислена от хората. Кетрин била петдесятна, но не го афиширала. Хората винаги сравнявали Кетрин с Ейми, но едва шест години след преждевременната смърт на Ейми името на Кетрин се появило в заглавията на националните вестници. 

МЕДИЙНА ЦЪРКВА

Нейните послания били слушани навсякъде из Съединените щати и на различни места отвъд океана, препредавани от радиостанции на къси вълни. Изглежда Америка нямала търпение да чуе топлия, приятен глас, който питал слушателите в началото на програмата: „Здравейте всички, очаквахте ли ме?”

Нейните предавания не били религиозни или старомодни. Вместо това те карали хората да се чувстват сякаш Кетрин току-що се е отбила на чашка кафе. Тя посрещала нуждите, страховете и болките на своите слушатели, а нейните насърчения променяли живота на хората. Тя често се смеела тихичко, карайки слушателя да се чувства сякаш току-що са имали чистосърдечен разговор само двамата. Ако й се приисквало да заплаче, тя плачела. Ако ли й се приисквало да попее, тя запявала. Кетрин имала способността да говори по радиото също както служела пред хората. Малцина били способни на това, но Кетрин го правела. Поради обществения натиск фондацията Кетрин Кулман била помолена от радиостанциите да предостави записите на радиопредаванията, за да бъдат излъчвани в продължение на шест години след нейната смърт!

За повече от осем години до нейната смърт ежеседмичната й телевизионна програма била излъчвана в цялата страна. По това време нейната поредица била най-дълго задържалата се половинчасова програма, записвана в студията на CBS, въпреки че не била излъчвана по мрежата на CBS. 

ТРЯБВАЛО ДА Е „ПО НАЧИНА НА КЕТРИН”

Нейните събрания се преместили от Карнеги Хол в Първа презвитерианска църква в Питсбърг и в продължение на много години те били посещавани от някои от най-елитните библейски учители в Питсбърг. През последните десет години от живота си тя провеждала служби в Шрайн Аудиториум в Лос Анджелис, където служела на безброй хиляди и стотици били изцелени. Проповядвала също пред големи църкви, конференции и международни събрания. Особено се радвала да служи в Международно сдружение на бизнесмените на пълното евангелие, една организация от обикновени християни, основана от Демос Шикарян в Лос Анджелис.

Минали няколко години, преди Кетрин да се съгласи да включи чудотворни събрания в други конференции. Тя смятала, че ограниченията на дадена конференция с нейната програма и разпределено време могат да застрашат свободата на Святия Дух, който бил сърцето на нейните събрания.

Ако някоя група искала Кетрин да говори за тях, те трябвало да променят своята програма, за да подхожда на нейния стил. Тя знаела, че Бог я е призовал да служи по определен начин и нямала намерение да прави промени. Ако изглеждало, че няма да има свобода, или ако присъствали съмнителни хора, които можели да опетнят нейното служение, тя отказвала. Казват, че дори „ръководителите не ръководели”, когато там присъствала Кетрин. 

ТЯ УМИРАЛА ХИЛЯДИ ПЪТИ

Кетрин никога не проповядвала срещу пушенето или пиенето на алкохол. Тя не защитавала тяхното използване, но отказвала да отблъсква хората. Също така не харесвала начина, по който служели някои от изцеляващите евангелизатори. Кетрин чувствала, че е „груб”, и не подкрепяла този вид служения.

Тя никога не учела, че болестите идвали от дявола. Избягвала въпроса, като вместо това посочвала колко голям е Бог. Чувствала, че ако само можела да обърне погледите на хората към Бог, всичко щяло да си дойде на мястото. В началото на своето служение приканвала хората да напуснат своите деноминации. През по-късните си години, ги окуражавала да се върнат и да бъдат източник на светлина и изцелителна сила.

Казват, че животът на Кетрин бил молитва. Тъй като била все на път, тя нямала време за общоприетата всекидневна молитва, затова се научила да прави от всяко място, където се намирала, своя молитвена стая. Преди събранията си Кетрин била виждана „да крачи напред-назад, като ту вдига глава, ту гледа в земята, ту вдига ръце към небето, ту ги държи зад гърба си”. Лицето й било покрито със сълзи. Сякаш молела Господ, казвайки: „Скъпи Исусе, не отнемай Сбятия Си Дух от мен.”

Въпреки че отстрани тази дълбока молитва изглеждала нещо много лично, за Кетрин не било така. Много пъти тя била прекъсвана с някакъв въпрос, на който отговаряла, а след това продължавала молитвата си със същата дълбочина. Орал Робъртс описва нейното общение с Духа така:

„Изглеждаше сякаш двамата си говореха и ти не би могъл да кажеш отстрани къде започваше Кетрин и къде продължаваше Святият Дух. Всичко беше в единство.”

Хора от всички социални сфери и всички деноминации идвали на нейните събрания. Католици, епископални, баптисти, петдесятни, пияници, болни, умиращи, дълбоко духовните заедно с неспасените. И Кетрин знаела, че тя е съдът, който трябва да ги доведе до Бог. По някакъв начин тя премахвала всякакви бариери и ги довеждала до едно и също ниво на разбиране. Как е могла да го стори? Вярвам, че е успявала, понеже е била толкова предадена на Святия Дух. Тя винаги казвала: „Аз умирам хиляди пъти преди всяка служба.”

Като надденоминационнен евангелизатор Кетрин никога не позволявала на духовните дарби на говорене на езици, тълкуване или пророкуване да действат в нейните служби. Ако някой често говорел на езици достатъчно силно, за да смущава, той дискретно бил извеждан от събранието. Кетрин вярвала във всички дарби на Духа, но не желаела да прави нищо, което да възпре или да отклони вниманието на незапознатите от простата вяра в Бог.

Въпреки това обаче тя оставяла хората да бъдат „поваляни в Духа”. Мнозина се убедили във величествената сила на Бог само докато наблюдавали тези проявления. Кетрин давала следното просто обяснение:

„Всичко, което вярвам, е, че нашите духовни същества не са подготвени за цялата сила на Бог и когато се включим към тази сила, просто не можем да я преживеем. Ние сме направени за слаби напрежения, а Бог подава високо напрежение през Святия Дух.”

Тя никога не напускала платформата, дори когато там служел музикант или солист. Обикновено отстъпвала настрана, но винаги оставала пред очите на присъстващите, усмихната, издигаща ръце към Бог.

Кетрин никога не се съмнявала, че един ден ще застане пред Господ и ще дава отчет за служението си. Тя вярвала, че не е първоначалният избор на Бог за служението. Била убедена, че някой мъж е бил призован за него, но не е искал да плати цената. Никога не била сигурна дали е втория или третия вариант, но знаела, че е казала „да” на Господ. Нейното служение изпъквало като едно от водещите, ако не и водещото служение на Харизматичното движение. 

ТВЪРДЕ МНОГО, ЗА ДА СЕ НАЗОВАТ

Какви са били някои от най-забележителните чудеса? Въпреки че се случили хиляди и хиляди чудеса, най-великото чудо за Кетрин било, когато някой бил новороден. Веднъж едно петгодишно момче, сакато по рождение, пристъпило до платформата, на която стояла Кетрин, без чужда помощ. При друг случай една жена, която била осакатена и прикована на инвалидна количка в продължение на дванадесет години, се изкачила на платформата без помощта на съпруга си. Един мъж от Филаделфия, на който осем месеца преди това бил присаден изкуствен водач на сърцето, изведнъж почувствал силна болка в гърдите си, когато Кетрин му положила ръце. Като се върнал у дома, той открил, че белегът от операцията за поставяне на водача бил изчезнал и той не можел да каже дали последният функционира. По-късно, когато лекарите направили рентгенови снимки, открили, че изкуственият водач бил изчезнал, а сърцето му било изцелено.

Било нещо обикновено да се стопяват тумори, да изчезват ракови образувания, слепите да проглеждат и глухите да прочуват. Мигрен била изцелявана незабавно. Дори зъби били божествено изцелявани. Невъзможно е да се изброят всички чудеса, на които е бил свидетел служението на Кетрин Кулман. Само Бог знае.

Кетрин често плачела от радост, докато наблюдавала как хиляди били изцелявани чрез силата на Бог. Някои дори си спомнят как сълзите й падали върху ръцете им.

Казват също, че Кетрин плачела, като гледала хората, които оставали болни и в инвалидните си колички. Тя никога не се опитвала да обясни защо някои получавали изцеление, а други – не. Вярвала, че отговорността за това била на Бог. Тя обичала да оприличава себе си с продавачка в магазин, а не с управител. Тя трябвало да се съгласи с онова, което решавал Управителят. Но споделила, че това щял да е един от първите въпроси, който смятала да зададе на Бог, когато отиде на небето! 

РАЗПРОСТИРАНЕ НА СЕВЕР

През август 1952 г. Кетрин проповядвала пред повече от петдесет хиляди души в палатката на Рекс Хъмбард в Акрън, Охайо. В ранните утринни часове преди първата неделна служба на Кетрин, семейство Хъмбард били събудени от силното хлопане на вратата на техния мобилен дом. Навън стоял един полицай, който им казал: „Почитаеми Хъмбард, ще трябва да направите нещо. Има около деветнадесет хиляди души около тази палатка.” Било 4:00 ч. сутринта, а службата нямало да започне преди 11:00 ч.

Кетрин, която била свикнала с тълпи, които не можели да се поберат под един покрив или в една палатка, казала на Хъмбард, че може да се направи само едно нещо – те трябва да започнат службата в 8:00 ч. сутринта. Това и направили! Моуди Ейми, съпругата на Рекс, си спомня, че Кетрин служила до 2:30 ч. същия следобед.

След тези събрания установили за дълго своя мобилен дом в Акрън и в последствие изградили една от най-големите църкви и едно от най-големите телевизионни служения на онова време – 60-те, 70-те години на нашия век. Преживяното в Акрън положило началото на едно доживотно приятелство между Кетрин и семейство Хъмбард.

Приблизително по онова време на Кетрин й било казано, че страда от разширено сърце и има дефектна митрална клапа. Въпреки това тя продължила да работи, оставайки се изцяло в ръцете на Святия Дух. 

БЛЯСЪК И ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ

По онова време Кетрин се била превърнала в знаменитост, както в християнските, така и в светските среди, филмови звезди идвали на събранията й. Дори веднъж комикът Филис Дилър препоръчал една от книгите на Кетрин на един умиращ почитател. Папата дал на Кетрин лична аудиенция във Ватикана и й дал медальон с гравиран на него гълъб. Най-големите градове на Америка я посрещали тържествено, като й връчвали своите „ключове”. Дори държавата Виетнам я наградила с Медал на честта за оказаното от нея съдействие на страдащите.

Разбира се, сред почестите имало и атаки. Тя успявала да се абстрахира от някои, но други я наранявали дълбоко. Сред последните било и предателството на нейните служители неговия зет Пол Бартоломео.

Накратко, Дино и неговият зет поискали голямо увеличение на техните хонорари, след като открили, че фондация Кетрин Кулман е подписала мултимедиен договор.

Кетрин се радвала много на компанията на Дино. Без съмнение, много от присъствалите на нейните събрания си спомнят с какво удоволствие тя го представяла на събранието, правейки голям жест с ръце: „А сега, е-ето го Ди-и-ино!” Кетрин била извела Картсонакис от неизвестност и го вкарала в международно служение. Казват, че тя го облякла в най-добрите дрехи и непрекъснато го хдалела. пред медиите.

Но Дино явно бил изпаднал под влиянието на своя зет Пол Бартоломео. Въпреки че последният бил най-високо платеният човек в екипа, той искал още и в последствие завел дело срещу Кетрин за смайващо голяма сума пари. А когато Кетрин не одобрила откритата връзка на Дино със светско момиче, той се огорчил и също поискал пари. В резултат на това Кетрин ги уволнила и двамата. Но не и преди те да публикуват множество обвинения относно нейния характер, които отекнали по света.

В по-късните си години Кетрин не прекарвала много време в анализиране на характера на хората от своя екип. Вместо това тя избирала просто хората, които й били приятни, но много често приятните й моменти не траели дълго, а след това идвали неприятностите. Възможно е грешките и при наемането на хора да са се дължали на нейното физическо и умствено изтощение. Нейната програма била изключително напрегната. Въпреки че била предупредена, че ще сгреши с наемането на Бартоломео и Картсонакис, Кетрин го сторила и така се забъркала във въпросния скандал.

Независимо, че може да е имало грешки в преценката й, липса на разбиране или грешки на хората около нея, тя никога не позволила плътта да участва в кое да е от движенията на Святия Дух, и никога не си приписала заслугите за тях. Кетрин Кулман винаги отдавала славата на Бог.

В разгара на нейното служение основните деноминации отличили Кетрин за това, че имала най-чистото служение на Святия Дух за своето време. Кетрин нямала никакви тайни планове, никакви скрити мотиви. Онова, което си видял, това и получаваш. Никога не се преструвала, че има отговори, които нямала. И винаги внимавала да не наскърби Святия Дух. Тя останала посветена, покорна, честна и искрена до края на живота си. 

КАК НЕ ВИДЯ ПЕЙКАТА?

През 1968 г. Кетрин служела по покана на Пат Робъртсън и неговия помощник Джим Бейкър пред тълпа от над три хиляди души. Малко след началото на събранието една от сгъваемите, закрепени за стената пейки, се освободила и отскочила обратно към стената. Много от хората паднали на пода или били притиснати към стената. От „бърза помощ” дошли и откарали някои от тях на носилки. На мястото на пейката били поставени сгъваеми столове и събранието най-сетне се успокоило. Въпреки всичко това, унесена, Кетрин вече била стигнала до средата на проповедта, без да разбере за случилото се!

През 1968 Кетрин пътувала до Израел, Финландия и Швеция. Тя гостувала в шоуто на Джони Карсон, шоуто на Дина Шор и много други. Въпреки че Кетрин била много дипломатична и приемана в много среди, тя все пак изявявала силата на Святия Дух в своя живот във всички тези програми. Казват, че служителите на CBS винаги разбирали, когато Кетрин влизала в сградата, понеже цялата атмосфера се променяла.

През 1975, въпреки че наближавала седемдесетте и била отслабена физически от болестта си, Кетрин пътувала до Ерусалим, за да проповядва на Втората световна конференциия за Святия Дух. Въпреки своята възраст и болки, тя все още била пъргава, когато ставало въпрос за служението.

Кетрин била чула, че Боб Мъмфорд щял да говори там, и заплатила да отмени появата си заради това. Тя заявила, че неговите поучения относно ученичеството били пълна ерес и тя нямало да участва. Все пак накрая Кетрин отишла в Израел и помогнала на много хора от Средния Изток да преживеят служението на Святия Дух. 

ДОБРЕ МИ Е НА ДУШАТА

Последната чудотворна служба в служението на Кетрин Кулман била проведена в Шрайн аудиториум в Лос Анджелис, Калифорния на 16 ноември 1975 г. Когато напускала сградата, една служителка в холивудския офис на госпожица Кулман видяла нещо, което никога нямало да забрави.

Когото всички напуснали залата, Кетрин тихо отишла до края на сцената. Тя вдигнала глава и бавно прокарала поглед по горния балкон, сякаш се взирала във всяко място. Изглеждало като цяла вечност. После Кетрин свела очи към долния балкон, следвайки с поглед всеки peд, всяко място. После погледнала партера, спирайки очи на всяко място.

Можем само да гадаем какви мисли са минавали през ума на Кетрин, спомените, победите, изцеленията, смехът, сълзите. Възможно ли е тя да е знаела, че никога вече няма да се завърне на тази платформа? Възможно ли е в този момент тя да е казвала сбогом на земното си служение?

След малко повече от три седмици Кетрин лежала на смъртно легло в Медицинския център Хилкрест в Тулса, Оклахома след операция на сърцето.

Вече била предала служението изцяло в ръцете на Тинк Уилкерсън, който преди това бил в автомобилния бизнес в Тулса, Оклахома. Той бил син на покойната Джени Уилкерсън, истинска пророчица на Бог.

Уилкерсън бил около Кетрин само от десет месеца. Тя му се доверявала. Той бил човекът, който избрал къде да и бъде направена хирургическата операция. След своята смърт тя му оставила по-голямата част от състоянието си. Когато бившият екип на Кулман бил запитан за него, отговорите били противоречиви. Някои чувствали, че Уилкерсън бил измамил Кетрин, други смятали, че той бил изпратен от Бог за нейния последен час. Медиите обаче, пощурели с въпроси защо Уилкерсън получил толкова много от притежаваното от Кетрин, а Маги Хартнър, нейният помощник в продължение на толкова много години, получила толкова малко.

През 1992 г. Уилкерсън бил осъден от две областни съдилища на Оклахома за измама в някогашна сделка с автомобили. Той трябвало да бъде освободен през лятото на 1993 г., когато планирал да напише книга за своето и това на съпругата му приятелство с Кетрин. Уилкерсън е мълчал през всичките тези години вероятно от уважение. Аз вярвам, че той знае нещо, което трябва да бъде казано. 

“ИСКАМ ДА СИ ОТИДА У ДОМА”

Орал и Евелин Робъртс били сред малцината, на които било позволено да видят Кетрин в Медицинския център Хилкрест. Когато влезли в стаята й и се приближили до леглото, за да се молят за изцелението й, Орал си спомня за нещо важно, което се случило: „Когато Кетрин разпозна, че бяхме дошли да се молим за нейното възстановяване, тя вдигна ръцете си като преграда и после посочи към небето.”

Евелин Робъртс погледнала Орал и казала: „Тя не иска нашите молитви. Иска да се прибере у дома.”

Сестрата на Кетрин Миртъл получила същото послание от Кетрин. Тя казала на Уилкерсън: „Кетрин иска да се прибере у дома.”

Прекрасната червенокоса дама, която запозна нашето поколение със служението на Святия Дух и развълнува милиони сърца, най-сетне получи желанието на своето сърце. Казват, че Святия Дух слязъл на нея още веднъж и лицето й започнало да грее. Сестрата в нейната стая забелязала сияние, което заобикаляло леглото й, носейки невероятен мир. В 20:30 ч., в петък, на 20 февруари 1976 г. Кетрин Кулман си отишла, за да бъде завинаги с Исус. Тя била на шейсет и осем години.

Орал Робъртс говорил на погребението й във Forest Lawn Memorial Park, Глендейл, Калифорния. Кетрин била погребана в същото гробище, на половин миля от Ейми Семпъл Макферсън. Орал имал видение, когато Кетрин починала, че Бог ще издигне и пръсне из целия свят подобни служения, в които силата на Бог щяла да бъде още по-голяма от тази в живота на Кетрин.

Кетрин Кулман била особено съкровище. Нейното служение има неоценим принос за по-близкото познаване Святия Дух в нашето поколение. Тя се опитала да ни покаже как да общуваме с Него и как да Го обичаме. Тя наистина имала способността да разкрива пред хората Святия Дух като техен приятел. Затова никой не би могъл да заключи тази глава по-добре от самата нея:

Светът ме нарече глупава затова, че дадох целия си живот на Един, Когото никога не бях виждала. Знам точно какво ще Му кажа, когато застана в присъствието Му. Когато погледна прекрасното лице на Исус, ще мога да кажа само едно: „Опитах. Дадох най-доброто от себе си.” Моето изкупление ще е напълно завършено, когато застана и погледна Онзи, който направи всичко това Възможно.”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *