Как в черквата на ул. „Солунска“, пасторът Стоян Ватралски извъртял плесница на Георги Димитров

Стефан Бочев: БЕЛЕНЕ (PDF): ИЗТЕГЛИ

Стефан Бочев: АВТОПОРТРЕТ (PDF): ИЗТЕГЛИ

Весела Илиева: Блудният син, който никога не се завърна

Разказва ни един ден леля Магдалена – онази сестра на Г. Димитров, гдето  заедно с майка ми ни шиеше дрешките – как, когато юноша още, брат й Георги ходел в неделното училище в черквата на ул. „Солунска“, пасторът Стоян Ватралски веднъж му извъртял плесница, загдето нещо много „опонирал“.

„Един ден аз ще изгоря тази черква!“ – хукнал Георги навън и повече не се върнал. Симпатиите ми, трябва да си кажа, бяха напълно на страната на потърпевшия. Този пастор Ватралски – боянски протестантски неофит, завършил теология в Харвард като мисионерски стипендиант, беше висок, кокалест старец с брада а ла Л. Н. Толстой. С баща ми се уважаваха, ама самия мен той – да оставим шамара, залепен на Г. Димитров – ме отблъскваше със своето предизвикателно преклонение пред САЩ: „Маалката България… велииката Америка…“ Не – като го чуех, нещо в мен се дърпаше.

Християнството има най-неочаквани последствия: развива чувството за собствено достойнство – лично, социално, национално. За шамара не зная, но бунтарството на Г. Димитров има корена си в даденото му чрез мислите… Християнство!

По същество съвсем не бях антиамериканец. в „Рицар“ – дискусионната ни група в ИМКА, – при някаква „класификация“ на политици, обявих, че най ми харесва… Джордж Вашингтон. Защо ли? Защото се вдигнал срещу попоробителите англичани, борел се за независимост…